Р Е Ш Е Н И Е
№ ……….
гр. София, …………. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на двадесет и осми януари през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при секретаря А. Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 2547 по описа на четвърто гражданско отделение за 2008 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. с чл. 218а и сл. ГПК /отм./.
С решение № 245 от 10.12.2007 г. по гр. д. № 1032/07 г. Софийски апелативен съд е оставил в сила решение от 29.03.2007 г. по гр. д. № 1099/06 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени исковете на Я. Д. Б. срещу МВР за заплащане на 12 397 лв. обезщетение по чл. 261 ал. 2 ЗМВР, както и за 120 лв. мораторна лихва.
Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Я. Б. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон.
Ответникът по касация МВР оспорва жалбата.
Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК /отм./.
Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел че ищецът е получил пълния размер на полагаемото му обезщетение на два пъти, затова съгласно чл. 261 ЗМВР /отм./ претенцията му е неоснователна. При освобождаване от служба през 1994 г. получил обезщетение от 12 брутни месечни възнаграждения, а при второто му освобождаване през 2004 г. получил още 8 брутни месечни възнаграждения.
В касационната жалба се излагат твърдения че съдът е постановил незаконосъобразно решение, тъй като за второто уволнение ответникът дължи предвиденото в закона обезщетение от 20 брутни месечни възнаграждения, а не само разликата от 8 брутни месечни възнаграждения.
Делото е изяснена от фактическа страна.становено е че от ищецът бил служител в МВР. Със заповед № К* от 10.10.1994 г. бил освободен от служба по негова молба, като му били заплатени 136 188 неденоминирани лева, представляващи обезщетение от 12 брутни месечни възнаграждения. Обезщетението е изплатено на основание чл. 68 ЗМВР от 1991 г. /отм./. Според този текст, в редакцията с ДВ бр. 49 от 17.06.1994 г., при уволнение по чл. 66 ал. 1 т. 1 – 5, на служителя се изплаща еднократно парично обезщетение съобразно прослуженото време, като размерът на обезщетението се определя от МС. На 01.11.2000 г. ищецът отново постъпил на работа в МВР и работил до уволнението със заповед № К* от 14.06.2004 г. по чл. 253 ал. 1 т. 9 ЗМВР /отм./, поради придобиване право на пенсия. При второто уволнение му били заплатени 8 356.80 лв. представляващи 8 брутни месечни възнаграждения по чл. 255 ал. 1 и чл. 261 ЗМВР /отм./. Не се спори, че МВР отказало да заплати на ищеца разликата над 8 месечни възнаграждения, които според счетоводна експертиза са в размер на 12 399.01 лв.
Жалбата е неоснователна.
Второто обезщетение е изплатено при действието на ЗМВР от 1997 г. /отм./. Съгласно чл. 261 ЗМВР /отм./ в действуващата към момента на уволнение редакция с ДВ бр. 112 от 2003 г., при освобождаване от служба на служителите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В ал. 2 изрично е записано, че при повторно освобождаване от служба се приспада обезщетението, получено при предишното уволнение. При това законодателно уреждане на правата на служителите на МВР, решението е правилно. Правото да се получи обезщетение по чл. 261 ал. 1 ЗМВР /отм./ е ограничено по размер – не повече от 20 брутни месечни възнаграждения. След като ищецът е получил при предишното уволнение 12 брутни месечни възнаграждения, обезщетението което му се дължи при второто уволнение е 8 брутни месечни възнаграждения, т. е разликата до 20 брутни месечни възнаграждения. В закона не е предвидена индексация на полученото предходно обезщетение. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 245 от 10.12.2007 г. по гр. д. № 1032/07 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: