Р Е Ш Е Н И Е
№ 740
София,16.10.2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на седми октомври две хиляди и девета година в състав:
Председател: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
Членове: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 2227 по описа за 2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 218е, ал.1 ГПК (отм.) вр. с чл. 218а, б. “а” ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 ГПК.
С решение на Софийски градски съд от 07.01.2007 година по гр.д. № 1286/2005 година е оставено в сила решение на Софийски районен съд от 04.07.2003 г. по гр.д. № 5735/1997 г., с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 5 и чл. 8 ЗАВОИ, предявен от Д. З. П. и А. Д. П. от гр. Х., Швеция против Е. Д. С., Т. С. М. , двете от гр. С., С. о. и., представлявана от Министъра на р. р. и благоустройството за връщане на апартамент № 40, находящ се в бл. 11, ул. “. № 63, гр. С. и при условията на чл. 209, ал.1, изр.1 ГПК (отм.), първоинстанционното решение е обезсилено в частта му в частта му, с която на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД е прогласена нищожност на договор от 30.12.1973 г., сключен между Б. Д. С. и производството по делото е прекратено в тази му част като недопустимо.
Решението на Софийски градски е обжалвано изцяло от Д. З. П. и А. Д. П. , починала на 02.10.2003 г. и заместена от наследника си по закон М. Д. П., с оплаквания за постановяването му при необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 218б, ал.1, б. “в” от ГПК (отм.). Поддържа се, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивния съд не е съобразил определение № 676 от 12.07.2004 г. по гр.д. № 481/2004 г. на Върховен касационен съд, в което е прието, че предявените искове с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК (отм.) и чл. 26, ал.1 ЗЗД са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Изложени са оплаквания, че съдът е приложил неправилно чл. 8 вр. с чл. 5 ЗАВОИ по отношение на имот, който е бил конфискуван по присъда, отменена по реда на надзора, поради което възстановяването му не е по реда на ЗВСОНИ, а на основание чл. 151 ЗИН; формирал е неправилен извод за липса на правен интерес от установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като при положително решение по спора, ищците ще имат възможност да получат възстановяване на одържавения им имот; необосновано е приел, че ищците са получили парично обезщетение за имота, както и че основателността на иска по чл. 8 ЗАВОИ вр. с чл. 5, ал.1 ЗАВОИ е предпоставена от определяне на обезщетение, след като получаването му не е доказано; не е разгледал предявения иск за връщане на имота на двете основания – чл. 8 вр. с чл. 5 ЗАВОИ и чл. 151 ЗИН, на които ищците имат правен интерес да претендират възстановяване на собствеността им, тъй като наред с амнистията, настъпила по силата на закона, присъдата, с която имотът е конфискуван е отменена с влязло в сила решение на Върховния съд на Република България. В хода на касационното производство е въведено и оплакване за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му спрямо страната А, починала в хода на производството, без да са конституирани правоприемниците и.
Ответниците Е. Д. С., М. И. М., И. С. М. и С. И. М., конституирани в хода на процеса като правоприемник по закон на Т. С. М. , починала на 13.03.2006 г. оспорват касационните жалби като неоснователни и молят да бъде оставено в сила въззивното решение.
Ответниците С. о. и., чрез М. на р. р. и благоустройството, гр. С. не вземат становище.
Ответникът М. на ф. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила своевременно в срока по чл.218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима.
При проверка на обжалваното решение с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира за установено следното:
В решението на Софийски градски съд е прието за установено, че с присъда № 35 от 19.05.1972 г. по н.о.х.д. № 37/1972 г. на Софийски градски съд, Д. З. П. и А. Д. П. са били осъдени за извършено престъпление по чл. 280 НК, за което им е било наложено наказание в размер на три години лишаване от свобода и конфискация в полза на държавата на цялото им имущество, включващо и процесния апартамент № 40, находящ се в бл. 11, ул. “. № 63, гр. С.. През 1972 година, със заповед на началник служба жилищно настаняване при Благоевски районен народен съвет, гр. С., в апартамента са били настанени Е. Д. С. с тричленното и семейство. С договор за покупко-продажба от 30.12.1973 г., сключен с Председателя на ИК на Благоевски РНС, Е. Д. С. е придобила правото на собственост върху процесния имот. С решение № 475 от 08.07.1991 г. на Върховния съд на Република България по дело № 423/1999 г., влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 37 от 1972 г. е била отменена по реда на надзора. За конфискувания имот на ул. “. № 63, на Д. З. П. е било определено обезщетение по реда на ЗАВОИ в размер на 157 986 лева.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че ищците попадат в кръга на правоимащите по чл. 5, ал.1 ЗАВОИ вр. с чл. 6, ал.1 ЗАВОИ, тъй като имотът им е конфискуван с присъда за деяние, амнистирано със Закона за амнистията от 1989 г., но претенцията за връщане на конфискуваният имот е неоснователна, тъй като не са налице предпоставките, визирани в закона – имотът не се намира в собственост на държавата или общинска фирма, в която държавата има повече от 51% участие, а е придобит чрез възмездна сделка от трети лица, поради което приложима е разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗАВОИ. Приел е, че претенцията за прогласяване нищожност на придобивната сделка между държавата и третите лица – ответници по делото е недопустима, тъй като ЗОСОИ не предвижда изключение от общия принцип за незасягане правата на трети добросъвестни лица, придобили от държавата конфискувани имоти по време, когато конфискацията е била в сила, а провеждането на установителния иск за нищожност на сделката би се явило в заобикаляне на разпоредбата на чл. 5, ал.1 ЗАВОИ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за неоснователно въведеното касационно оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила поради несъобразяване на определение № 676 от 12.07.2004 г. по гр.д. № 481/2004 г. на Върховен касационен съд. Съгласно определение № 676 от 12.07.2004 г. по гр.д. № 481/2004 г. на Върховен касационен съд, въпросът дали процесният имот е в патримониума на държавата се явява преюдициален спрямо иска по чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ, поради което съдът дължи произнасяне по този въпрос в мотивите на решението си по предмета на делото, който предмет е подлежи ли на връщане на ищците конфискувания от тях апартамент. В мотивите на обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по преюдициалния въпрос по иска с правно основание чл. 8, ал.2 вр. с чл. 5, ал.1 ЗАВОИ – именно с оглед изводът, че конфискувания имот не е в патримониума на държавата, съдът е формирал и изводите си по съществото на спорното право, приемайки претенцията за връщане на имота за неоснователна.
Неоснователни са и въведените касационни оплаквания по приложението на чл. 8 вр. с чл. 5 ЗАВОИ, както и оплакването, че претенцията не е разгледана на основание чл. 151 ЗИН. Правото на ищците да претендират връщане на отнетото чрез конфискация по присъда имущество е възникнало с влизане в сила на ЗАВОИ (ДВ, бр. 1 от 04.01.1991 г.), в какъвто смисъл са и въведените от ищците в исковата молба твърдения, въз основа на които съдът е определил правната си квалификация. Отмяната на присъдата, с която е извършена конфискацията в производство по преглед по реда на надзора е настъпила в последващ момент – с постановяването на решение № 475 от 08.07.1991 г. на Върховния съд на Република България по дело № 423/1999 г., след като основанието за връщане на имота е вече възникнало, поради което и в исковата молба по делото няма позоваване на това обстоятелство, нито в хода на процеса е извършено изменение на иска с въвеждане на твърдение, че имотът се претендира на основание отмяната на присъдата с постановеното след влизане в сила на ЗОСОИ съдебно решение. Правилно, при съобразяване на диспозитивното начало в процеса, съдът е разгледал исковата претенция въз основа на заявените в исковата молба твърдения, от които ищците черпят претендираните права.
Независимо от изложеното, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че и съгласно чл. 151 ЗИН, въпреки ретроактивното действие на отмяната на присъдата, връщане на отнетото имущество се дължи при фактическа и правна възможност за това. В хипотезата на чл. 151 ЗИН, уреждаща връщане на незаконно отнето имущество, съдът също извършва преценка дали отнетият имот реално съществува като самостоятелен обект на собственост в патримониума на държавата или съответната о. и възможно ли е връщането му или се дължи равностойност на имота по пазарни цени, т.е. след отмяната на присъдата, осъденият може да иска връщане на отнетите му имущества доколкото те съществуват в имуществената сфера на държавата, а ако е невъзможно реалното им получаване да претендира обезщетение в размер на равностойността им.
Неоснователно е и оплакването относно изводите на съда за получено от ищците парично обезщетение по чл. 5, ал. 2 ЗАВОИ. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че на ищците е било определено обезщетение – писмо № 1* от 17.04.2001 г. на С. о. , но този факт не е обусловил преценката му за неоснователност на претенцията по чл. 8, ал.2 вр. с чл. 5, ал.1 ЗАВОИ. Съдът е приел, че искът е неоснователен, тъй като конфискуваният имот не се намира в собственост на държавата, поради което за ищците съществува възможност да реализират обезщетяване за имота, без да предпоставя основателността на иска от определянето или получаването на обезщетение.
Правилни, съобразени с чл. 5, ал.1 ЗАВОИ са и изводите за недопустимост на претенцията по чл. 26, ал.1 ЗЗД за установяване на нищожност на прехвърлителната сделка от 30.12.1973 г., по силата на която ответницата Е. Д. С. е придобила правото на собственост върху процесния имот. Лицата от кръга на правоимащите по чл. 5, ал.1 ЗАВОИ имат възможност да реституират конфискувания си имот само по реда и условията, посочени в този закон. Както правилно е прието в обжалваното въззивно решение, възможността правоимащите по ЗАВОИ да предявяват общия иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване недействителност на разпоредителната сделка между държавата и трети лица, би се явила в заобикаляне на чл. 5, ал.2 ЗАВОИ, предвиждащ редът на обезщетяване при липса на условията по ал.1 на чл. 5 ЗАВОИ, поради което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД е недопустим и подлежи на прекратяване.
Въведеното в хода на касационното производство от касатора Д. З. П. чрез процесуалния му представител адв. М оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му спрямо страна, починала в хода на процеса, е неоснователно. Действително, съгласно представения по делото смъртен акт, лицето А. Д. П. , ЕГН ********** е починала на 02.10.2003 година и е оставила законен наследник дъщеря М. Д. П., която е конституирана като страна по делото в касационното производство. Въззивното производство е проведено без да бъде конституиран законния правоприемник на починалата, който от деня на смъртта и, поради материалноправното правоприемство е станал и процесуален правоприемник по висящото дело. Действително, фактическото участие на правоприемника в процеса не е било обезпечено, което би могло да доведе до нарушаване на правото му защита, но касационно оплакване в този смисъл не е въведено от касатора М. Д. П.. Постановеният от въззивния съд съдебен акт не е недопустим – правото на иск е било надлежно упражнено от ищцата А, а доколкото правото на защита на процесуалния и правоприемник е било нарушено, то на това може да се позовава единствено страната, чието право е засегнато.
Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал.1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 07.01.2007 година по гр.д. № 1286/2005 година на Софийски градски съд, Второ „В” въззивно отделение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: