1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 744
гр.София, 30.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1904/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. у. – С., ф. П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 103 от 02.02.2017 г. по гр.д.№ 2596/ 2016 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) частично е потвърдено и частично е отменено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 12824/ 2014 г. и като краен резултат са уважени предявените от А. Л. А. против Т. у. – С., ф. П., искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1 и 2, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № І-321/ 23.06.2014 г. и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „главен асистент”.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол материалноправните въпроси валидна ли е клаузата „срок” в трудов договор, в който е уговорено, че ще се трансформира в безсрочен, ако до края на срока служителят придобие изискващата се по закон научна степен за заемане на длъжността; и приложима ли е разпоредбата на пар.5 ал.4 т.2 ПЗР ЗРАСРБ при сключен трудов договор с изрична уговорка за превръщането му в безсрочен при изпълнение на законови изисквания в определен срок. Счита, че въззивният съд е разрешил първия въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение по гр.д.№ 2299/ 2015 г., ІV г.о.), а по отношение на втория въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна А. А. оспорва жалбата като поддържа, че няма основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Счита, че поставените въпроси са недопустими, формулирани са при превратно тълкуване на закона от страна на работодателя, а даденото по тях разрешение в обжалваното решение е законосъобразно.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил въз основа на трудов договор от 19.01.1990 г. в Т. у. – С., ф. П., заемал е длъжността „главен асистент” в катедра „Електротехника”, факултет „Електроника и автоматика”. С допълнително споразумение от 21.06.2012 г. договорът е трансформиран от безсрочен в такъв, който е със срок до 30.06.2014 г. Със заповед от 23.06.2014 г. работодателят прекратил договора поради изтичане на срока му – считано от 01.07.2014 г. С влязло в сила решение на ВКС по гр.д.№ 2299/ 2015 г. е прогласена недействителността на клаузата „срок” в допълнителното споразумение от 21.06.2012 г. само в частта й, в която срокът е определен до 30.06.2014 г. Касационният съд посочил, че срокът е законен и че изтича на 01.01.2015 г., страните по договора не могат да уговорят различен от законния срок. При така установеното въззивният съд извел от правна страна, че заповедта на работодателя от 23.06.2014 г. е незаконна, защото трудовото правоотношение между ищеца и ответника не е прекратено на 30.06.2014 г. (доколкото с влязло в сила решение между същите страни е установено, че към този момент срокът на договора не е изтекъл). Това правоотношение не може да бъде прекратено законно дори и след изтичане на срока му (01.01.2015 г.), тъй като в случая е приложима разпоредбата на пар.5 ал.5 ПЗР ЗРАСРБ. Ищецът е работил като „главен асистент” на длъжност, която по силата на измененията от 2010 г. в ЗРАСРБ може да бъде заемана само от лице с придобита образователна и научна степен „доктор”. Съгласно пар.5 ал.4 т.2 ПЗР ЗРАСРБ в този случай трудовото правоотношение се запазва, но ако в срок от четири години служителят не придобие образователна и научна степен „доктор”, той се преназначава на длъжността „асистент”. Следователно законът изрично предписва преназначаване на служителя, но не допуска прекратяване на правоотношението с него. Затова уволнението е незаконно и следва да бъде отменено, като ищецът бъде възстановен на длъжността, която е заемал преди извършването му. Съдът посочил, че макар да е изтекъл срокът за заемане на длъжността „главен асистент” от лице, което не е придобило степен „доктор”, ищецът трябва да бъде възстановен именно на длъжността, от която е уволнен. След възстановяването работодателят е длъжен да предложи на служителя преназначаване на длъжността „асистент” и само ако последният не даде съгласие, правоотношението може да бъде прекратено.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателя правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Въпросът валидна ли е клаузата „срок” в трудов договор, в който е уговорено, че се трансформира в безсрочен, ако до края на срока служителят придобие изискващата се по закон научна степен за заемане на длъжността, няма отношение нито към фактическите констатации на въззивния съд, нито към правните му изводи. Съдът не е основал извода си за незаконност на уволнението на недействителността на клаузата „срок” в договора между страните. Той е приел, че тази клауза е валидна и че това е установено в отношенията между страните с влязло в сила решение (по гр.д.№ 2299/ 2015 г., ВКС, ІV г.о.), като срокът е до 01.01.2015 г. Незаконността на уволнението не е изведена от това, че клаузата „срок” е недействителна, а от това, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е издадена преди изтичане на срока и при неизпълнение на законовите изисквания преди да прекрати договора работодателят да предложи на служителя преназначаване на длъжността „асистент”. Съответно въпросът за валидността на клаузата няма отношение към крайното решение на инстанцията по същество и не го обуславя.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса приложима ли е разпоредбата на пар.5 ал.4 т.2 ПЗР ЗРАСРБ при сключен трудов договор с изрична уговорка за превръщането му в безсрочен при изпълнение на законови изисквания в определен срок. Съдът не е изключил приложимостта на разпоредбата по отношение на правоотношението между страните по делото, а в съответствие с доводите на самия касатор е приел, че въз основа на тази разпоредба ищецът не може да заема длъжността „главен асистент” след 01.01.2015 г. Работодателят обаче не може да го уволни законосъобразно от тази длъжност преди да му предложи преназначаване на длъжността „асистент” и да получи отказ от служителя (пар.5 ал.5 ПЗР ЗРАСРБ). Към това правно разрешение на инстанцията по същество вторият материалноправен въпрос не може да бъде отнесен.
По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 103 от 02.02.2017 г. по гр.д.№ 2596/ 2016 г.
ОСЪЖДА Т. у. – С., ф. П., Е., [населено място], [улица], да заплати на А. Л. А., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 1 800 лв (хиляда и осемстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: