О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 748
гр. София, 08.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4017 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците Р. Ж. Б., В. Й. Б., В. А. А. и Ц. А. А. срещу решение № 1403 от 12.06.2019г. по гр. дело № 5350/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено в обжалваната му част решение № 5713 от 29.08.2018г. по гр. дело № 414/2016г. на Софийски градски съд, с която на основание чл. 135 ЗЗД са обявени за недействителни в отношенията между ищеца „Инвестиционна компания“ АД и ответниците – касатори договор за дарение на недвижим имот от 04.02.2011г., сключен между Р. Б. и съпругата му В. Б. по отношение на 1/2 ид.ч. от дарения имот, и договор за дарение от 04.04.2011г. на 1/2 ид.ч. от същия недвижим имот, сключен между В. Б. и децата й Ц. А. А. и В. А. А..
Касаторите считат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържат, че в процеса е останала недоказана субективната предпоставка за уважаването на предявения павлов иск, а именно знание на ответника Р. Б., че продължава да е длъжник на кредитора – ищец след настъпилата субективна новация от 19. 01. 2011г.. Възразяват и за това, че длъжникът Р. Б. е знаел, че върху дарявания недвижим имот е учредена ипотека в полза на банка за вземане, различно от кредиторовото, превишаващо го по размер, при което съгласно чл. 136, т. 3 ЗЗД кредиторът е нямал шанс да се удовлетвори от имота – предмет на атакуваното дарение. Молят обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново, с което предявените искове с правно основание чл. 135 ЗЗД да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират направените съдебно – деловодни разноски.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба касаторите релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния правен въпрос: „При предявен иск по чл. 135 ЗЗД, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено от ответниците възражение за липса на една от предпоставките за уважаване на иска, а именно – знание у длъжника за увреждащия спрямо кредитора характер на извършеното от длъжника действие, както и длъжен ли е да се произнесе по всички фактически и юридически доводи, направени в обосновка на направеното възражение за липса на такова знание?“, за който твърдят, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953г., решение № 253/15.02.2019г. по гр.д. № 5011/2017г. на ВКС, IV г.о., решение № 109/17.04.2019г. по гр.д. 4017/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 38/05.03.2019г. по гр.д. № 3459/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 403/23.01.2015г. по гр.д. № 3902/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 23/2010 г. на ВКС, II т.о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите поддържат, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следите правни въпроси, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Може ли арбитражно решение, влязло в сила значително по-късно от момента, в който е извършено увреждащото действие, да се отрази на субективното съзнание (знание) на длъжника за увреждащия характер на неговото действие по смисъла на л. 135, ал. 1 ЗЗД и „Към кой момент следва да се преценява съществуването на предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД и в частност – тази за знание за увреждащия характер на действието – към момента на извършване на самото действие или към някакъв по-късен момент?“.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – „Инвестиционна компания“ АД подава писмен отговор в законния едномесечен срок, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правно основание чл. 135 ЗЗД с цена над 5 000 лв., поради което е процесуално допустима.
По предявените искове с правно основание чл. 135 ЗЗД въззивният съд е приел за процесуално допустимо да се иска обявяване на относителната недействителност на поредица от разпоредителни сделки, с които се постига като краен резултат увреждане интереса на кредитора – ищец. Счел е, че са налице изискуемите от закона обективни и субективни предпоставки от фактическия състав на субективното право по чл. 135 ЗЗД.
По отношение на първия иск, с който се атакува извършеното от Р. Ж. Б. на 04.02.2011г. дарение в полза на съпругата му В. Й. Б. на недвижим имот, представляващ апартамент №13 в [населено място], [жк], [жилищен адрес] въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът „Инвестиционна компания“ АД е кредитор на ответника Р. Б. с вземане, произтичащо от договор за заем от 18.01.2011г., което вземане, непогасено към момента на разглеждане на делото, е признато със сила на пресъдено нещо с арбитражно решение № 29.12.2014 г. по в.арб.д. № 14081201/2014 г., въз основа на което е издаден изпълнителен лист от СГС. Констатирал е, че разпоредителната сделка е извършена от длъжника след датата на възникване качеството на кредитор у ищеца, като е приел, че извършеното разпоредително действие е увреждащо кредиторовия интерес, доколкото длъжникът е намалил имуществото си, от което кредиторът би могъл да се удовлетвори. Досежно субективния елемент от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, решаващият съд е обсъдил направеното от Р. Б. възражение за липса на знание у него за увреждането, тъй като към датата на извършване на дарението, не е бил длъжник на ищеца, с оглед сключен на 19.01.2011г. договор, с който задължението по договора от 18.01.2011г. е новирано и Б. е заменен като длъжник от дружеството „Лукс Паркерт“ ЕООД. Позовавайки се на преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила арбитражно решение, с което е установено съществуването на процесното вземането по договора от 18.01.2011г. между същите настоящи страни, е счел за недопустимо пререшаването на спора чрез позоваване на правопогасяващо възражение, с предмет юридически факт, съществувал преди постановяване на съдебния арбитражен акт. В горепосочения контекст е намерил за ирелевантно обстоятелството дали в арбитражното производство Р. Б. се е позовал на субективната новация от 19. 01. 2011г. или не е сторил това, доколкото заради силата на пресъдено нещо, в настоящото производство би могъл да се брани само с настъпили след влизане в сила на арбитражното решение правоизключващи и правопогасяващи факти и възражения.
Предвид безвъзмездния характер на разпоредителната увреждаща сделка /дарение/, САС е приел, че не е необходимо доказване на субективния елемент у приобретателя по сделката – В. Б., като е допълнил и, че тъй като последната е съпруга на прехвърлителя-длъжник, за нея съществува законова презумпция за знание, която е останала необорена в процеса. Въз основа на горното разсъждение и приложимостта на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД и за второто дарение, е счел, че по отношение на В. Б., в качеството й на прехвърлител по втората безвъзмездна увреждаща сделка, извършена в полза на дъщеря й, също е налице знание за увреждането на кредитора, поради което и вторият предявен павлов иск следва да бъде уважен.
Въззивният съд е посочил, че налагането на ипотека върху имота – предмет на разпоредителните действия не изключва правния интерес от завеждане на конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като приложението на привилегията на чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД е предположение, а и следва да се има впредвид, че вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение по иска по чл. 135 ЗЗД се ползва с привилегия от първи ред /чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД/, т.е. преди вземанията по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е от значение за крайния изход на конкретния правен спор.
При горепосочените решаващи правни изводи на второинстанционния съд, първият поставен от касаторите правен въпрос удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице обаче твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В постановеното въззивно решение съдът е обсъдил всички наведени от страните доводи и направени възражения, извършил е цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал, като е мотивирал решението си по ясен и безпротиворечив начин. Като втора инстанция по същество на спора е извършил самостоятелна преценка на всеки един от елементите на сложния фактически състав на иска по чл. 135 ЗЗД, като е приел, че са доказани в процеса както обективния, така и субективния елемент за успешното провеждане на иска. Досежно основната защитна теза на касаторите за липса на знание за увреждане на кредитора „Инвестиционна компания“ АД, поради извършена преди отчуждаването на имота субективна новация в договора за кредит, съдът е приел, че възражението на прехвърлителите е преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила арбитражно решение. Посочил е, че съдебният акт, признаващ за валидно задължението по договора за заем от 18.01.2011г. с кредитор „Инвестиционна компания“ АД, обвързва въззивния състав, който не може да пререшава въпроси, включени в предмета на арбитражното дело, в това число тези за действителността на породеното задължение, страните по договора и размера на вземането. Уточнявайки, че възражение за извършена новация не е правено пред арбитражния съд и, позовавайки се на силата на пресъдено нещо на предходното съдебно арбитражно решение, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответниците за липса на субективния елемент – знание за увреждането, и е уважил предявения павлов иск. Процедирайки по този начин е постановил решението си изцяло в съответствие с константната практика на ВКС, вкл. цитираната от касаторите.
Другите формулирани в изложението въпроси, касаещи момента към който следва съдът да извърши преценка за наличието на изискуемите от закона предпоставки за уважаването на павловия иск и възможността последващи факти да повлияят на знанието на длъжника за увреждане на кредитора, съществувало към момента на сключване на сделката, също осъществяват общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е приложимо в случаите, когато разрешаването на обуславящия правен въпрос допринася за промяна или осъвременяване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за създаване или осъвременяване на съдебна практика при непълнота, неяснота или противоречие на съществуващите закони. Досежно въпроса за момента на извършване на преценката за наличието на знание за увреждането у длъжника по павловия иск, доктрината и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че релевантният момент е този на постигането на съгласието за увреждащото разпореждане, като това обстоятелство не се променя дори, когато увреждащата сделка е предварителен договор за покупко-продажба / решение №263/29.01.2019 г. по гр.дело № 1384/2018 г. на ВКС, IV г.о. и др./. Така поставеният правен въпрос не е решен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, доколкото решаващите мотиви на въззивния съд не са обусловени от извършването на преценка за наличието на знание към момент, различен от горепосочения за релевантен.
С оглед изложеното, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторите Р. Ж. Б., В. Й. Б., Ц. А. А. и В. А. А., следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба „Инвестиционна компания“ АД, сумата 1 500 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС, заплатен в брой съгласно представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1403 от 12.06.2019г. по гр. дело № 5350/2018г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Ж. Б., ЕГН: [ЕГН], В. Й. Б., ЕГН: [ЕГН], Ц. А. А., ЕГН: [ЕГН] и В. А. А., ЕГН: [ЕГН], да заплатят на „Инвестиционна компания“ АД, ЕИК:[ЕИК], сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: