О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №751
гр.София, 01.11.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Даниела Стоянова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1720 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 8545/ 24.11.2016 г. по гр. д. № 11558/ 2016 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решението от 04.01.2016 г. по гр. д. № 71 232/ 2014 г. на Софийски районен съд, отхвърля като погасени по давност исковете на И. Д. Т. срещу Висшия съдебен съвет и Прокуратурата на Република България, квалифицирайки ги съответно:
· по чл. 213, ал. 2 КТ за сумата 30 842. 32 лв. – обезщетение за незаконно недопускане до изпълнение на функциите на длъжността „прокурор в Районна прокуратура С.“ за периодите 03.10.2003 г. – 11.11.2003 г. и 13.05.2004 г. – 10.05.2006 г.;
· по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 35 228. 12 лв. – изтеклите законни лихви върху главницата от 30 842. 32 лв. в периода от 01.11.2003 г. с последващо натрупване от първо число на всеки следващ месец за съответното месечно обезщетение до 18.12.2014 г.;
· по чл. 139г ЗСВ (отм.) за сумата 2 440 лв. и
· чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 328. 82 лв. – изтеклите законни лихви в периода 22.08.2013 – 18.12.2014 г.
Решението се обжалва от И. Д. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по материалноправните въпроси за началния момент на погасителната давност по вземанията за обезщетение по осъдителните искове за главници. Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи решението, като обосновава допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради неправилното приложение на института на погасителната давност.
Ответникът Висш съдебен съвет на Република България (В.), ответник и по касация, възразява, че по повдигнатите въпроси има константна практика на Върховния касационен съд в приложението на давността по вземането по чл. 213, ал. 2 КТ, а тя изключва въведеното допълнително основание за допускане на касационния контрол, доколкото решението й съответства. Възразява, че е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
От ответника Прокуратурата на Република България (Прокуратурата), ответник и по касация, не е постъпил писмен отговор.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с недопустим предмет по исковете за обезщетението по чл. 139г ЗСВ (отм.) и за законните лихви върху тази главница. Цената на всеки от двата иска е до 5 000 лв. Осъществена е забраната от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, а касационната жалба в тази част следва да се върне. По отношение на другите два иска тя е с допустим предмет. Тяхната цена е над 5 000 лв. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатор е ищецът по тези искове, отхвърлени с въззивното решение. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Осъществени са останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба в тази нейна част. К. контрол следва да се допусне служебно за проверка на допустимостта на решението. Съображенията са следните:
Касаторът И. Т. е обосновал качеството на кредитор по осъдителния иск, квалифициран с решението по чл. 213, ал. 2 КТ, с твърденията, че е изпълнявал длъжността „прокурор в районна прокуратура – С.“ до 03.07.2001 г. На 05.01.2001 г. е бил назначен за инспектор в Министерство на правосъдието на Република България. След освобождаването от тази длъжност поради изтичане на мандата с молба от 16.07.2003 г. И. Т. е поискал от В. да бъде възстановен на предишната магистратска длъжност.
С решение № 31/ 17.09.2003 г. В. е отложил разглеждането на неговата молба до приключване на образувани наказателни производства срещу И. Т.. Той е обжалвал решението на В..
С решение № 2758/ 25.03.2004 г. по адм. д. № 8623/ 2003 г. 5-членен състав е отменил решение на 3-членен състав, с което жалбата на И. Т. е отхвърлена, отменил е протоколното решение на В. и е върнал преписката за произнасяне по молбата за възстановяване на длъжността „прокурор в районна прокуратура – С.“.
С решение по протокол № 31/ 13.10.2004 г. В. е отложил произнасянето по молбата, а с протоколно решение № 38/ 01.12.2004 г. В. е взел решение да не възстанови И. Т. на длъжността „прокурор в районна прокуратура – С.“. И. Т. обжалвал и това решение на В..
С решение № 4886/ 30.05.2005 г. по адм. д. № 11092/ 2004 г. 5-членен състав на ВАС е отменил протоколното решение № 38/ 01.12.2004 г. на В. и е върнал преписката за ново разглеждане.
С решение по протокол № 33/ 09.11.2005 г. е отложено произнасянето по молбата на И. Т.. И. Т. е обжалвал и това решение на В..
С протоколно решение № 23/ 10.05.2006 г. В. е възстановил И. Т. на длъжността „прокурор в районна прокуратура – С.“. Издаден е акт за възстановяване и И. Т. е заел длъжността.
С решение № 82/ 06.06.2013 г. по гр. д. № 970/ 2013 г. Върховният касационен съд на Република България е отменил решение от 23.04.2012 г. по гр. д. № 12710/ 2011 г. на СГС и е признал по реда на чл. 357 КТ, вр. чл. 2 от У. (отм.), вр. § 80 от ЗСВ (отм.) срещу Прокуратурата и Столично управление „Социално осигуряване“ периодите 03.10.2003 г. – 11.11.2003 г. и 13.05.2004 г. – 10.05.2006 г. за трудов стаж на И. Т., ако през тях той да не е работил на длъжността „прокурор в районна прокуратура – С.“, с нормална продължителност на работното време и при възнаграждение от 1 220 лв.
С тези твърдения и с довода, че в през тези два периода И. Т. незаконно не е допуснат да изпълнява своите функции като „прокурор в районна прокуратура – С.“, той е поискал солидарното осъждане на В. и на Прокуратурата за обезщетение в размер на възнаграждението от 1 220 лв. месечно за двата периода.
Според въззивното, а и според потвърденото първоинстанционно решение, делото по този иск е разгледано като гражданско. Искът за главница за сумата 30 842. 32 лв. е квалифициран по чл. 213, ал. 2 КТ с позоваване на § 80 от ПЗР на ЗСВ (отм, но в сила към двата зададени периода) и е отхвърлен като погасен с 3-годишната давност от чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Отхвърлен е и искът за натрупаните законни лихви за сумата 35 228. 12 лв. също като погасен по давност с позоваване на чл. 119 ЗЗД.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за особен правният служебен статут на съдиите, прокурорите и следователите, а този извод следва от спецификата и характерът на правоотношенията, по силата на които те изпълняват своите функции на заеманите магистратски длъжности. Правоотношенията не са трудови по смисъла на Кодекса на труда, защото правните норми от Закона за съдебната власт (отменения от 1994 г. и сега действащия от 2007 г.), които задават тяхната правна рамка, са проекция на предвиденото в основния закон. Съгласно чл. 129, ал. 1 от Конституцията на Република България (в приложимата за правния спор първоначална редакция), съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от В.. Това означава, че създаването, изменението и прекратяването на магистратското правоотношение се извършва с индивидуални административни актове (решения) на В., а съгласно сегашната редакция на чл. 129, ал. 1 КРБ – с индивидуални административни актове на съдийската, съответно на прокурорската колегия на В.. Това ги разграничава от трудовите правоотноошения, които са такива на частното право и между равнопоставени субекти. Правоотношенията с магистратите по повод заеманите от тях длъжности не са и служебни по смисъла на З.. Приликата е, че са също властнически правоотношения при упражняване на държавната власт. Разликата е, че в своята дейност магистратът осъществява съдебната власт, а държавният служител – изпълнителната власт.
Правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ (отменения и сега действащия) са самостоятелен вид административни правоотношение по изпълнение на платена служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите държавни власти (чл. 8 КРБ). При зачитане на тази специфика на правоотношенията съдиите, прокурорите и следователите полагат труд при осъществяваната от тях съдебна власт, изпълняват законовите си задължения и получават възнаграждение, ползват различни видове отпуски, подлежат на командироване и т. нат. Поради това в § 80 от ПЗР на З. (отм.), а сега в чл. 229 ЗСВ изрично е уредено субсидиарното прилагане на КТ, като са приложими и принципите от международните актове и на вътрешното ни законодателство, свързани с правото на труд и неговата защита. В този смисъл е решение № 1/ 31.01.2017 г. по конст. д. № 6/ 2016 г. на Конституционния съд на Република България.
Когато обаче съдия, прокурор и следовател претендира обезщетение за вреди от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на Висшия съдебен съвет от издаване на дължимия индивидуален административен акт откъм статута му на магистрат, правният спор за това безспорно е гражданско дело, но след изменението на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, а сега Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (заглавието изменено с ДВ бр. 30/ 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г.), тези граждански дела законодателят възлага в подведомственост (в компетентност) на административните (специализираните) съдилища, а за тяхното разглеждане е приложим редът на АПК (чл. 1, ал. 2 З.).
Следователно въпросите, който настоящият състав на Върховния касационен съд е длъжен да реши откъм допустимостта на обжалваното решение, са следните: „Кой е компетентният съд и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на иска за обезщетение на вредите от незаконно недопускане на съдия, прокурор и следовател да изпълнява своите функции по осъществяване на съдебната власт според предвиденото в ЗСВ (отм.) и на кого принадлежи надлежната процесуална легитимация като ответник по този иск?“ Тези въпроси касационният състав може да повдигне и служебно (т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС), а за тях е налице основанието от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Повдигнатите от касатора са от значение за правилността на решението и не стоят преди да бъде изяснена неговата допустимост.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ВРЪЩА касационната жалба на И. Д. Т. по следните искове срещу Висш съдебен съвет и Прокуратурата на Република България, отхвърлени с решение № 8545/ 24.11.2016 г. по гр. д. № 11 558/ 2016 г. на Софийски градски съд:
· по чл. 139г ЗСВ (отм.) за сумата 2 440 лв. и
· чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 328. 82 лв. – изтеклите законни лихви в периода 22.08.2013 – 18.12.2014 г.
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8545/ 24.11.2016 г. по гр. д. № 11 558/ 2016 г. на Софийски градски съд по исковете на И. Д. Т. срещу Висш съдебен съвет и Прокуратурата на Република България, квалифицирани както следва:
· по чл. 213, ал. 2 КТ за сумата 30 842. 32 лв. – обезщетение за незаконно недопускане до изпълнение на функциите на длъжността „районен прокурор“ в Районна прокуратура С. за периодите 03.10.2003 г. – 11.11.2003 г. и 13.05.2004 г. – 10.05.2006 г.;
· по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 35 228. 12 лв. – изтеклите законни лихви върху главницата от 30 842. 32 лв. в периода от 01.11.2003 г. с последващо натрупване от първо число на всеки следващ месец за съответното месечно обезщетение до 18.12.2014 г.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание в частта, с която въззивното решение е допуснато до касационен контрол.
Определението може да се обжалва от Т. пред друг състав на Върховния касационен съд в първата негова част с частна жалба в 1-седмичен срок от връчването на преписа, а в останалата част е необжалваемо.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.