5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
София, 09.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и четиринадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №153/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. Иванова Т. и В. Е. Б. и двете от [населено място], чрез пълномощника им адв. П. К., срещу решение №1424 от 09.07.2013г. по гр.д.1194/13г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба – Д. [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Изложени са и доводи за неоснователност на подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника си са възпроизвели текстово нормата на чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК. Заявили са, че с постановеното решение съдът „неправилно е приложил” материалния и процесуален закон, като се е произнесъл по „ съществен материалноправен въпрос – въпроса за точното прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД.” Страната е заявила, че по отношение на този въпрос налице били всички хипотези по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, след което е възпроизвела част от оплакванията си направени в касационната жалба за недоказаност на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Поставени в тази връзка и в контекста на разбирането на страната за неправилност на изводите на съда са множество въпроси, свързани общо с приложението на чл.51, ал.2 ГПК- предпоставки и приложение на чл.113 ЗДвП,, както и относно сравняването на възможността за пресичане на пътното платно на необозначени места в населено и извъннаселено място. Поставени са и въпроси, свързани с наличие на „пряка причинно следствена връзка при отчитане на крайния резултат по делото”. По отношение на това твърдение са изброени редица решения на ВКС / служебно приложени/ за които е поддържано общо противоречие по разрешаване на такъв въпрос.Поставен е въпросът- „При отчитане на съпричиняването на пострадалия длъжен ли е съдът винаги да намали процентно с оглед степента на приетото съпричиняване обезщетенията или предвид факта , че разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е казано, че „ съдът може”, то дали да се намали размера на обезщетението трябва да се преценява за всеки конкретен случай”. Този въпрос според страната бил решени в противоречие с решение №511 /08г. на ВКС. Касаторите са развили и оплаквания за неправилност на решението по отношение приложението на чл.52 ГПК досежно размера на присъдените обезщетения, като са направили оплакване, че като не бил обсъдил доказателствата по делото, съдът постановил акта си в противоречие с изброени актове на ВКС / служебно приложени/ Поставен е и въпросът за лимит на отговорността на застрахователя като критерий имащ значение за определяне размера на обезщетението, като е поддържано общо основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.Направени са и подробни оплаквания относно неправилност на решението в частта му за разноските.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност, общо поставените въпроси, относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД нямат такава характеристика, тъй като въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва винаги да бъде конкретен, пряко изведен от решаващите изводи на въззивния съд. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения, както и конкретно съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия не налага извод за противоречиво приложение на чл.51 и чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Освен това, както и страната е отбелязала, определяйки съдебната практика като задължителна, съобразно цитираните от нея постановления на пленума на ВС по чл.51 ЗЗД, общото изискване за приложението на нормата е наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. В случая съдът е мотивирал наличието на съпричиняване с конкретно нарушение на правилата за движение от пострадалия, изразено чрез неговите действия – пресичането на четирилентово пътно платно на необозначено място, при безусловна забрана за такова действие, изведено от разпоредбата на чл.113, ал.2 ЗДвП. В тази връзка също така изрично е прието и това, че тези факти се установяват не само от приложения протокол на РУ „ Полиция – [населено място]” но и от приетото заключение на САТЕ, което настоящите касатори не са оспорили. Т.е. той е разгледал установите факти в съответствие с разясненията дадени с ППВС 17/63. Правилността на тези изводи, подробно интепретирани от страната, не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 ГПК, тъй като не е негов предмет.Или всички доводи за недоказаност на тези факти, както и оплакването, свързано с неправилност на изводите на съда в тази връзка не може да обоснове довод за допускане на касационно обжалване. Общите и хипотетични въпроси, свързани с „практическите необходимост” за даване възможност за пресичане на необозначени места и в населените места са изцяло неотносими към настоящия спор, тъй като в случая, както бе отбелязано фактите са установени, а по отношение на тях касаторите не са осъществили обратно доказване и съответно приложимите норми се съобразяват само спрямо тази конкретна фактическа обстановка. В тази връзка, страната не обосновава и противоречие с изброената и служебно приложена задължителна за съдилищата практика на ВКС/ решения постановени по реда на чл.290 ГПК./, доколкото не е сочила конкретно противоречие с разрешените с тези решения правни въпроси по които тази практика е формирана, а общо разгледани- не само, че не се установява такова противоречие, но и изводите на въззивната инстанция са изцяло в съответствие с приетото от различни състави на касационната инстанция по отношение на това, че съпричиняването съставлява конкретно действие респ. бездействие на пострадали пряко довело до настъпилия резултат.Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, както и страната е посочила, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Поради това и така поддържаното от касаторите противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Освен това доводите, с които е сочено това противоречие, както и квалификацията им от касаторите като неправилност на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване.Ирелевантни са и поставените въпроси, свързани с лимита на отговорност на застрахователя, тъй като такъв въпрос нито е поставян, нито е разглеждан от въззивния съд.
Касаторите са поддържали оплакване за неправилност на съдебния акт в частта за разноските, като са изложили, че липсват доказателства противната страна да е направила разноски за юристконсултско възнаграждение, като не бил доказан и размера му. Направен е извод, че поради тази недоказаност разноски не можело да бъдат присъдени. Така направеното оплакване за неправилност на изводите на съда относно доказаност на претенцията за разноски е ирелевантно за допускането на касационно обжалване, тъй като е относимо към основанията по чл.281 ГПК , а не по тези по чл.280 ГПК.Не установява основание за допускане на касационно обжалване и поставения, с оглед тези оплаквания въпрос, свързан с начина на определяне на юристконсултското възнаграждение, за който е поддържано лаконично наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да бъдат развити конкретни доводи. Този извод произтича от това, че начина на определяне на юристконсултското възнаграждение е указан в императивна законова норма – чл.78, ал.8 ГПК и тази норма като достатъчно ясна не предполага необходимост от тълкуване, а и страната не е обосновавала такава нужда. Дори и от поставените множество въпроси, свързани с дължимостта на разноски в производството, да се изведе релевантен, то не е налице поддържаното относно основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решение № 565 /86г. на ВС третира въпроса относно освобождаване от такси за съдебното производство в хипотеза на чл. 63, ал.1, б.”б” ГПК / отм./, а определение №67 /09г. на ВКС, ІV г.о. / постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК/ третира въпроси относно дължимост на такси и разноски от ищци по трудови спорове. Следователно така посочените в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК съдебни актове/ единия от които дори не е свързан с него/ не третират въпроси относими към конкретния спор по възлагане отговорността за разноски, който не се отнася до освобождаване от такси и разноски от председателя на окръжния съд, нито е относим към отговорност произтичаща от разрешаването на трудов спор, по който ищецът е бил освободен от заплащането им. Доводите, свързани с възражението за прекомерност на разноските не е направено своевременно, поради което и не може да бъде предмет на това производство. Въпросите, свързани с това дали се налага актуализиране на разноски за юристконсултско възнаграждение при липса на промяна сложността на делата е общо теоретичен, неразгледан от въззивния съд, нито поставян пред него, поради което и не може да установи наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както общо е поддържал касатора. Оплакванията за неправилност на акта по отношение на разноските присъдени от въззивната инстанция са ирелевантни към производството по чл.288 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 691 от 08.04.2013г. по гр.д.4397/12г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: