2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 758
гр. София, 27.12.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1259 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Б. от [населено място], представлявана от адв.Ю. З., срещу решение № 309 от 12.01.2018г. по в.гр.д. № 7931/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III – Б състав в частта, с която, след частична отмяна на решение № 80391 от 03.04.2017г. по гр.д. № 36760/2016г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 150 състав, са отхвърлени предявените от касатора срещу „УниКредит Булбанк” АД иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за разликата над 566,89 евро до размера от 11 150,63 евро – платена без основание възнаградителна лихва, като начислена и платена в размери, определени по нищожни клаузи, за периода от месец юли 2011г. до месец юни 2016г. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.07.2016г. до окончателното изплащане, иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 5,67 евро до размера от 111,63 евро – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.05.2016г. до 04.07.2016г., и касаторът е осъден да заплати на „УниКредит Булбанк” АД разноски общо в размер на 1 258,90 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е тълкувал клаузите на сключения с Банката договор за банков кредит, като е достигнал до извода, че е налице фиксиран лихвен процент за целия срок на договора. Излага доводи, че лихвата по договора представлява сбор от една твърда надбавка, гарантираща печалба на банката, и плаваща величина /месечния EURIBOR/, както и че всяка промяна на индекса EURIBOR води до промяна на лихвения процент по договора. Поддържа, че основният довод на въззивния съд за отхвърляне на претенцията е немотивиран и постановен без обсъждане на изложените доводи. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Следва ли мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?
2. Нищожни ли са по смисъла на З. клаузите, предвиждащи фиксиран лихвен процент, съответно как следва да се тълкуват нормите на чл.143 и чл.146 З. по отношение на подобни клаузи в договори за кредит?
3. Следва ли лихвата по договора да се тълкува като фиксирана в размера, посочен при подписване на договора, при положение че съгласно договора лихвата е определена като сбор между фиксирана надбавка и стойността на едномесечния EURIBOR, публикуван на страница “EURIBOR=” на R. в 11,00 часа централно европейско време, два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, и при положение че изрично е отбелязано, че конкретният месечен размер на индекса EURIBOR се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително?
4. Допустимо ли е съгласно правилата на З., при условие че решаващият съд прогласи за нищожни разпоредбите, предвиждащи, че лихвата е фиксирана /т.11.1.3 от Раздел II.Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № 190/12.11.2007г. и т.10.5. от Условията по кредити на физически лица/, лихвата по договора да се определи като сбор от едномесечния EURIBOR и надбавка от 2,593 % за всеки отделен месец?
5. Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 З. разпоредба, която предвижда, че лихвата по договора е фиксирана за срока на целия договор, което фиксиране позволява на банката да запази размера на лихвата при подписване на договора /определена при EURIBOR в размер на над 4%/ и при намаляване на този индекс до 0 %?
6. Допустимо ли е, въпреки че сам е постановил разпоредбите на т.11.1.3 от Раздел II.Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № 190/12.11.2007г. и т.10.5 от Условията по кредити на физически лица за нищожни, съдът да обоснове решението си на правило, въведено с тези норми?
7. Допустимо ли е съгласно З. договор за ипотечен кредит, предоставен с цел покупка на апартамент, с получател физическо лице, при който е предвидена възнаградителна лихва в размер, равен на сбора на стойността на едномесечния EURIBOR (определен, посочена както и надбавка от 2.593 %), и в който на следващо място е предвидено, че годишният лихвен процент по кредита се фиксира в размера при подписване на договора, да се тълкува в интерес на кредитополучателя, а именно че при изменение на стойността на едномесечния EURIBOR размерът на лихвата по договора следва да се изменя съответно както в посока увеличение при увеличение на EURIBOR, така и в посока намаление при намаление на EURIBOR?
Касаторът твърди, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, TK, I т.о. Счита, че по втория въпрос е налице противоречива съдебна практика, като се позовава на решение № 653 от 04.05.2016г. по гр.д. № 4537/2015г. на САС, решение № 25 от 20.02.2017г. по в.т.д. № 270/2016г. на ВтАС и решение № 112 от 09.05.2016г. по в.т.д. № 126/2016г. на ВнАС. По отношение на останалите въпроси /от трети до седми/ поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В раздел I, б.А, т.1 от изложението касаторът излага съображения относно неправилно тълкуване от въззивния съд на разпоредбите на чл.143 и чл.146 З.. Твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 236 от 20.12.2016г. по т.д. № 3082/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът „УниКредит Булбанк” АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Излага съображения и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че сключеният между „УниКредит Булбанк” АД и Р. Г. Б. като кредитополучател договор № 190/12.11.2007г. е за предоставяне на ипотечен кредит в размер на 56 500 евро, погасяван на анюитетни вноски, при който размерът на годишния лихвен процент е 6.75 %, формиран при базисен лихвен процент от 4,157 % и надбавка от 2,593 %. Констатирал е, че приложимият към съответния период на олихвяване от действието на договора базисен лихвен процент /БЛП/ се определя от Управителния съвет на Банката или оторизирани от него органи и/ или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т.10.3 и т.10.4 от Условията по кредити на физически лица. Кредиторът уведомявал кредитополучателя за определения от Управителния съвет приложим БЛП към съответния период на действие на договора за кредит и олихвяване чрез обявяването му в интернет страницата на Банката, изричното му посочване в извлечение от кредитната сметка към съответния лихвен период или изпращане по пощата. На 30.05.2016г. Р. Г. Б. е депозирала молба до „УниКредит Булбанк” АД с искане за възстановяване на надвнесена лихва по договора в размер на 15 420,69 евро. В отговор Банката уведомила ищцата, че с решения на Управителния съвет допълнително, извън стойността на референтния лихвен индекс, са извършени четири завишения на текущата стойност на БЛП с по 1 п.п. При тази фактическа установеност въззивният съд е съобразил, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на З., а Банката е търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на З.. Във връзка с оспорени от ищцата клаузи– т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3 от Раздел II.Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора и т.10.5 от Условия по кредити на физически лица, при тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД решаващият съдебен състав е приел, че годишният лихвен процент от 6,75 % е първоначален и може да е различен за следващите отделни лихвени подпериоди, предвид определянето на БЛП въз основа на едномесечния EURIBOR. Приел е още, че годишният лихвен процент се променя, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с 1 пункт, като липсва възможност за промяна на възнаградителната лихва при аналогична обратна промяна на пазарните условия. Счел е, че оспорените клаузи не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 З. и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Посочил е, че договорът не съдържа алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян, няма правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на пазарния индекс EURIBOR. Посочил е още, че Банката не е доказала оповестяването на ищцата на правилата, по които ще се определи или е определен конкретният размер на увеличението. С оглед на това въззивният съд е приел за неравноправни оспорените клаузи, въз основа на които без установен метод и стандарт Банката променя размера на възнаградителната лихва чрез изменение на един от компонентите й – БЛП, без да е предвидена реципрочна автоматична промяна на годишния лихвен процент при намаляване на БЛП. Предвид липсата на установена в договора и Общите условия възможност за едностранна промяна на лихвата от която и да е от страните, решаващият съд е приел, че дължимата възнаградителна лихва за периода месец юли 2011г. до месец юни 2016г. е в установения в т.4.1а от договора размер от 6,75 %. Посочил е, че страните са изявили съгласие годишният лихвен процент, определен като абсолютна величина в т.4.1а, да е минимален при олихвяване на кредита. С оглед на това не е възприел тезата на ищцата, че при намаляване на индекса EURIBOR Банката е била задължена да намали годишния лихвен процент. С оглед на това и при съобразяване на заключението на вещото лице по приетата съдебно – икономическа експертиза, въззивният съд е счел, че сумата от 566,89 евро /разлика между платената от ищцата възнаградителна лихва за процесния период и дължимата възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 6,75 %/ се явява платена при начална липса на основание. По отношение на акцесорната претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е определил с помощта на компютърна програма, че възлиза в размер на 5,67 евро.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящия случай Раздел I, б.А, т.1 от изложението на касатора не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Същият съдържа доводи, свързани с правилността на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и по които ВКС може да се произнесе, след като е допуснато касационно обжалване. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 236 от 20.12.2016г. по т.д. № 3082/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по чл.290 ГПК, не покрива изискванията за поставен конкретен правен въпрос. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и сочените от него факти и обстоятелства.
Първият въпрос, свързан със задължението на въззивния съд в мотивите към решението да се произнесе по доводите и възраженията на страните, е релевантен, но по него не е налице противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираната от касатора т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. Изводите на въззивния съд се основават на безспорно установени факти по делото при обстойно обсъждане на тезите и възраженията и на двете страни по спора. Несъгласието на касатора с тези изводи, респективно оплакването, произтичащо от несподелянето на неговата теза от въззивния съд, не обосновават наличие на противоречие със задължителната съдебна практика.
Заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по втория въпрос /противоречивото му разрешаване от съдилищата/ не следва да се разглежда, доколкото същото е отменено с изменението на ГПК с ДВ бр.86, в сила от 31.10.2017г., а касационната жалба е депозирана на 02.03.2018г.
По отношение на останалите въпроси /от трети до седми/ не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията на т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на ВКС по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай отговорът на въпросите е обусловен от фактите по делото, по – конкретно от тълкуване на клаузите на договора за банков кредит. Поради това не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение, която може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване. Крайният извод на въззивния съд е обусловен от преценката му за липса на постигнато от страните съгласие и установен допустим начин в договора и Общите условия за едностранна промяна на лихвата от която и да е от двете страни, а за изявено съгласие, че годишния лихвен процент, посочен като абсолютна величина в клаузата по т.4.1а от договора, е минимален при олихвяване на кредита. Този извод на въззивния съд не е в противоречие с трайноустановената съдебна практика – решение № 146 от 01.11.2017г. по т.д. № 2615:2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 231 от 06.03.2018г. по т.д. № 875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о..
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1 726 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 309 от 12.01.2018г. по в.гр.д. № 7931/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III – Б състав.
ОСЪЖДА Р. Г. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес]03 да заплати на „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК[ЕИК], със съдебни адреси: [населено място], [улица], вх.А, адв.С. Ш. и [населено място], ул. „6-ти септември” № 12, адв.Й. С. сумата 1 726 лева /хиляда седемстотин двадесет и шест лева/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: