О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 759
гр.София, 12.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2561/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на И. И. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1955 от 18.12.2014 г. по гр.д.№ 2451/ 2014 г., с което частично е обезсилено, а в останалата част е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 1741/ 2014 г. Като краен резултат с въззивното решение е признато за установено в отношенията между жалбоподателя и А. И. М., че И. М. дължи на А. М. сумите 7 000 лева главница по споразумение с нотариална заверка на подписите от 02.11.2009 г. със законната лихва от 31.10.2013 г. и 612,02 лв – лихва върху 1 500 лв за период 16.11.2009 г. – 30.10.2013 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 9392/ 01.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 16059/ 2013 г. на Варненски районен съд, а е прекратено производството по иска за установяване на съществуване на задължение за плащане на съдебно-деловодни разноски в размер 1 076,52 лв.
Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, процесуалноправни въпроси, които касационният съд уточнява (съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: за естеството на порока, от който страда първоинстанционно съдебно решение, постановено от предубеден съдия и при съществени процесуални нарушения и за правомощията на въззивната инстанция да обезсили този акт; за естеството на нарушението, което съдът допуска, ако вместо по възражение на ответника за недължимост на сума поради отпаднало основание се произнесе по възражение за начална липса на основание поради симулация; за допустимостта на свидетелските показания за установяване на устен предварителен договор и за заплащане на сумата 5 000 лв по такъв договор. Поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, което е довело и до недопустимост на въззивния съдебен акт, а по третия въпрос поддържа, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна – А. М. – оспорва жалбата и счита, че касаторът не е формулирал правни въпроси, по които въззивният съд да се е произнесъл в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК. Поддържа още, че правните разрешения, дадени в обжалваното решение, съответстват на задължителната практика на ВКС, като в условията на евентуалност излага съображения за неоснователност на жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, относим към частта от въззивното решение, с която е обезсилен първоинстанционният съдебен акт и в тази част възможността за допускане на касационния контрол е изключена, съгласно цитираното ТР № 1/ 19.02.2010 г.
В частта, в която са уважени предявените установителни искове, въззивният съд е приел, че ответникът навежда правоизключващи и правопогасяващи възражения, които не са установени по делото. Предмет на доказване е правото на ищеца да получи въз основа на споразумение с нотариална заверка на подписите на страните (имащо естеството на договор за спогодба) сумата 7 000 лв и обезщетение за забавено плащане. Ответникът е възразил, че при сключване на договора страните са били със съзнанието, че задължение по споразумението не възниква, тъй като то касае обезщетяване на вземане за неимуществени вреди от деликт, което ответникът вече е погасил чрез плащане. Последващо плащане би било извършено на отпаднало основание, в който смисъл ответникът прави евентуално възражение. Също евентуално са направени възражения за изтекла погасителна давност и за плащане на 5 000 лв като част от сумата по споразумението (с погасителен ефект) още преди подписването му. Въззивният съд приел от правна страна, че споразумението е валиден договор и ответникът дължи изпълнение на поетите с него задължения. Отхвърлил възраженията на ответника за нищожност на договора (изцяло или до размер 5 000 лв) поради абсолютна симулация като недоказани и посочил, че в случая не е допустимо изслушването на свидетели за симулацията, тъй като няма начало на писмено доказателство и ищецът се противопоставя на разпита на свидетели. Отхвърлил и възраженията за сключване на споразумението въз основа на отпаднало основание (поради плащане на сумата 5 000 лв) преди подписването му, като посочил, че във всеки случай спогодбата, която е постигната след евентуално плащане, предполага съобразяване на този факт от страните по нея. По възражението за давност съдът приел, че вземането възниква от датата на споразумението (02.11.2009 г.), приложим е общият петгодишен давностен срок, поради което давността не е изтекла към датата на исковата молба.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, само първият от формулираните от жалбоподателя правни въпроси обуславя въззивното решение, защото той е относим към допустимостта му, а за допустимостта касационният съд следи и служебно. Този въпрос обаче не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. При постановяване на решението окръжният съд е съобразил установената с Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителна практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Следователно въззивният съд няма правомощия да обезсили първоинстнацонното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения от пръвата инстнация, включително и когато решението е постановено от предубеден съдия. Окръжният съд в случая е съобразил и установената съдебна практика, според която съдебно решение, постановено от съдия, по отношение на когото са били налице основания за отвод, не е нищожно, нито недопустимо. Ако такива основания действително са били налице, то решението се явява издадено при съществени процесуални нарушения. Въззивната инстанция няма право да го обезсили, а дължи разрешаване на материалноправния спор по същество, като сама извърши следващите се процесуални действия, направи констатации за правнорелевантните и доказателствените факти и даде свои правни разрешения.
Останалите два формулирани от касатора процесуалноправни въпроса не обуславят въззивното решение. В него инстанцията по същество е разгледала както възраженията за сключване на споразумението, от което ищецът претендира спорните права, при условията на абсолютна симулация, така и възраженията за даване при наличие на отпаднало основание. Поради това въпросът от какво естество би било нарушението, което съдът допуска, ако вместо по възражение на ответника за даване въз основа на отпаднало основание се произнесе по възражение за начална липса на основание, не е обуславящ. Какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос, това не би се отразило на крайния резултат, защото въззивният съд се е произнесъл и по двете възражения. Необуславящ е и въпросът за допустимостта на свидетелските показания за установяване на устен предварителен договор и за заплащане на сумата 5 000 лв по такъв договор, тъй като той не е разрешаван от въззивния съд. Последният не е сезиран с възражения, основани на сключен предварителен договор между страните по делото, съответно не е излагал правни съображения какви са допустимите доказателствени средства за доказване на такъв договор.
Поради това не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1955 от 18.12.2014 г. по гр.д.№ 2451/ 2014 г.
ОСЪЖДА И. И. М., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на А. И. М., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 1 025 лв (хиляда двадесет и пет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: