О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 763
гр.София, 05 юли 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 303 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу решение № 980 от 13.07.2016 г. по в.гр.д. № 829/2016 г. на Окръжен съд Варна и решение № 1184/07.10.2016 г. по същото дело, на основание чл.247 ГПК, с което се отменя решение № 599 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 8872/2013 г. на Районен съд Варна в частта, в която над сумата от 12 399,33 лева е отхвърлен предявения от П. П. К. иск за обезщетение на неимуществени вреди в резултат на причинена трудова злополука, от която е настъпила смъртта на съпруга й Д. С. К. и вместо това е уважен иска на основание чл.200, ал.1 КТ за общо 32 399,33 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 18.06.2013 г., до окончателно изплащане на сумата, като е отхвърлена претенцията до пълния предявен размер от 70 000 лева; както и в частта, в която са уважени предявените от П. П. К., А. Д. К. и Д. Д. К. искове в размер на по 12 399,33 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Със същото въззивно решение, постановено при участието на подпомагаща страна [фирма], ЕИК[ЕИК], се отменя първоинстанционното решение в частта за присъдените лихви за забава върху главниците, за периода от 25.05.2011 г. до 18.06.2013 г. и вместо това са уважени исковете на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, съответно в размер на 10 650 лева – на П. П. К. и по 6390,15 лева – на А. Д. К. и Д. Д. К.. Молбата на ответното дружество [фирма] за поправка на очевидна фактическа грешка в частта, в която са присъдени лихви за забава на всяка от ищците е отхвърлена като неоснователна с решение № 1184 от 07.10.2016 г. по същото дело на Окръжен съд Варна, на основание чл.247 ГПК.
Касационните жалби на [фирма] против решението на въззивния съд в осъдителните му части и отказа да се отстрани фактическа грешка по отношение на лихвите за забава, са подадени от легитимирана да обжалва съдебните актове страна по делото и в срока по чл.283 ГПК, поради което са редовни и процесуално допустими. В тях се твърди, че решенията на въззивния съд са постановени в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба против решение № 980 от 13.07.2016 г. по в.гр.д. № 829/2016 г. на Окръжен съд Варна се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните обуславящи изхода на делото въпроси: 1. От кой момент започва да тече давностният срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ за предявяване на иск по чл.200 КТ? Прекъсва ли се давността за предявяване на иск по чл.200 КТ при висящо производство по чл.57 – 60 КСО за установяване на трудова злополука и има ли за последица спиране на давността по чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД подаването на заявление по чл.57, ал.2 КСО, с което се декларира трудов характер на злополуката – сочи се противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл.280, ал.1, т.1 ГПК в решение № 336/2012 г. по гр.д. № 303/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 141 от 08.05.2012 г. по гр.д. № 266/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 610 от 30.09.2010 г. по гр.д. № 888/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 13 от 07.04.2011 г. по гр.д. № 1451/2009 г. на ВКС, ІV г.о., както и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – решение № 815/09.06.2009 г. по гр.д. № 1752/2008 г. на Варненски окръжен съд, ГО, 5-ти състав. 2. От кой момент се дължи мораторната лихва върху присъдените суми за претърпени неимуществени вреди – от момента на увреждането /в случая, както В. е присъдил – от 25.05.2011 г./ или от 30.10.2013 г. – момента на установяването на трудовата злополука с влязло в законна сила решение № 14212 от 30.10.2013 г. по адм. дело № 6926/2013 г. на ВАС, с което се приема злополуката за трудова? Изложени са съображения за противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС и противоречивото му решаване от съдилищата – решение № 1663 от 23.10.2008 г. по гр. дело № 298/2008 г. на Варненски апелативен съд и решение № 578 от 19.10.2010 г. по гр. дело № 603/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.
В изложение към касационната жалба срещу решение № 1184 от 07.10.2016 г. по в.гр.д. № 829/2016 г. на Варненския окръжен съд се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпроса – Може ли решаващият състав, въз основа на събраните по делото доказателства, да посочи в мотивите на решението си какви суми са получили от застрахователя наследниците на застрахования, въз основа на сключен договор за застраховане на работниците и служителите, да не ги приспадне с част от получените обезщетения и да осъди работодателя да заплати на пострадалия или неговите наследници неприспаднатата част още веднъж? – Според касатора е налице противоречие с разрешението дадено в решение № 2192 от 28.12.1984 г. по гр. дело № 1124/1984 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 196 от 17.02.2016 г.- по т. дело № 3034/2014 г. на ВКС, І т.о. и решение № 2219 от 11.05.2015 г. по гр. дело № 614/2013 г. на Районен съд Разлог.
Ответниците по касационната жалба П. П. К., А. Д. К. и Д. Д. К., чрез пълномощника си адв. Д. П. – АК В., са представили писмен отговор, в който оспорват доводите и считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и претендират направените в касационната инстанция разноски. По отношение на допълнителното решение считат, че не е налице допусната очевидна фактическа грешка, тъй като не е налице разминаване между волята на съда, формирана в мотивите на решението и отразеното в диспозитива, като също искат присъждане на разноски.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че Д. С. К. е бил в трудово правоотношение с [фирма] на длъжността „капитан”, с място на работа моторен кораб „С.”, който е бил под негово командване при отпътуването на кораба на 18.05.2007 г., когато е бил видян за последно от екипажа. Съдът е установил, че с влязлото в сила на 25.05.2011 г. решение по гр.д. № 20393/2010 г. на Варненския районен съд е обявена смъртта на Д. С. К., настъпила на 30.05.2007 г., а ищците са негови наследници по закон – преживяла съпруга и негови дъщери. С разпореждане № 389/22.06.2012 г. на РУ”Социално осигуряване” В., злополуката е приета за трудова по смисъла на чл.55, ал.1 КСО, което е в сила от 30.10.2015 г., а ищците като наследници на Д. С. К. са получили от [фирма] застрахователно обезщетение в размер на 82 802,02 лева /по 27 600,67 лева за всеки от тях/. Въззивният съд е приел също, че отговорността на работодателя по чл.200 КТ е безвиновна, поради което с влизането в сила на съдебно решение за обявяване смъртта на наследодателя, възниква правото на наследниците на обезщетение вследствие на смърт при трудова злополука, призната по надлежния ред. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е приел, че злополуката е повлияла изключително негативно върху физическото и психическо здраве на неговата съпруга, поради което е определил по справедливост сумата от 60 000 лева за нея и по 40 000 лева – за пълнолетните дъщери. Направеното възражение за давност според съда е неоснователно, тъй като към датата на подаването на искова молба – 18.06.2013 г., 3-годишният давностен срок не е изтекъл, а след намаляване на дължимите обезщетения на основание чл.200, ал.4 КТ, с размера на получените суми по застрахователната полица, искове са частично основателни до посочените размери.
Въззивният съд е приел, че за отговорността по чл.200 КТ се прилагат правилата при деликт, поради което законната лихва се дължи от датата на увреждането, съобразно общите правила на чл.84, ал.3 ЗЗД, а в случая – датата на трудовата злополука, обявена с влязлото в сила съдебно решение. Според съда, оплакването във връзка с размера на получените от ищците обезщетения е основателно след като частично изплатените от застрахователя суми от по 10 000 лева, са получени през исковия период от 25.05.2011 г. до 18.06.2013 г., поради което претенциите за лихви са уважени, съответно за 10650,25 лева върху главницата от 50 000 лева – в полза на първата ищца и по 6390,15 лева – върху главниците от по 30 000 лева на останалите ищци.
По молбата на ответника да бъде намален размера на присъдените лихви за всяка една от ищците с по 2950,48 лева, въззивният съд е приел, че не е налице очевидна фактическа грешка, доколкото липсва разминаване между волята на съда формирана в мотивите на решението и неговия диспозитив, която да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК. Според съда, не е било направено искане за намаляване на лихвите за забава, с изплатената сума от застрахователя за лихви през периода от 18.05.2012 г. до 06.01.2014 г. в размер на 2950,48 лева, поради което не е бил обсъждан този въпрос.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: Отговор на първия поставен материалноправен въпрос е даден с решение № 336/23.11.2012 г. по гр.д. № 303/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., според което тригодишният давностен срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл.200 от КТ за вреди, причинени от трудова злополука тече от датата, на която злополуката е призната за трудова. Установяването на трудовата злополука може да става само по надлежния административен ред по чл.57 КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки и е недопустимо да бъде установявана по общия исков ред. Доколкото наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 от КТ, следва да се приеме, че началният момент, от който възниква вземането за обезщетение е датата на влизане в сила на този акт, тъй като това е денят, в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено по смисъла на чл.358, ал.2, т.3 КТ. В случая, вземането на ищците за обезщетение е възникнало с обявяването смъртта на наследодателя със съдебно решение влязло в сила на 25.05.2011 г. и установяване на трудовата злополука по надлежния ред с решение на ВАС по адм.дело № 6926/2013 г., влязло в сила на 30.10.2015 г. Съгласно установената практика на ВКС по чл.290 ГПК, включително и цитираната от касатора, тригодишният давностен срок тече от влизането в сила на индивидуалния административен акт, както е приел и въззивният съд, с оглед на което не е налице противоречие с практиката на ВКС.
По втората част от материалноправния въпрос липсва произнасяне на въззивната инстанция, поради което в тази част въпроса е неотносим. В мотивите на обжалваното решение, съдът не е обсъждал прекъсването или спирането на давността при висящо производство по чл.57 – чл.60 КСО, а единствено кога е влязъл в сила административния акт, с който се признава злополуката за трудова, с оглед на което липсва общата предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при отсъствието на относим към спора правен въпрос, който обуславя изхода на спора и крайните изводи на съда в обжалваното решение, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване, независимо дали са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ето защо първите два поставени въпроса не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С решения на Върховния касационен съд за уеднаквяване на съдебната практика по чл.290 ГПК е даден отговор на другия материалноправен въпрос за началния момент, от който се дължи лихва за забава върху присъдените обезщетения от трудова злополука по чл.200, ал.1 КТ – решение № 578 от 19.10.2010 г. по гр.д. № 603/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което се приема, че при обезщетяване на вреди по чл. 200 от КТ намират приложение общи правила на отговорността при непозволено увреждане, вкл. принципът обезщетенията да са изискуеми и лихвоносни от момента на настъпване на вредата, т.е в случаите на трудова злополука лихвата да е дължима от датата на настъпване злополуката, причинила конкретната вреда, а при професионалните заболявания лихва да се дължи от момента на установяването им по предвидения за това ред. В случая, въззивният съд е приел, че лихви се дължат от момента на увреждането – от 25.05.2011 г., а не от установяването на трудовата злополука с влязло в сила решение от 30.10.2013 г. по адм. дело № 6926/2013 г. на Върховния административен съд, поради което поставеният въпрос е разрешен изцяло в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, според която за изискуемостта на вземането за обезщетение и лихвата при злополука е без значение датата на акта, по силата на който самата злополука е призната за трудова. Отговорността на работодателя на основание чл.200 КТ за обезщетение от трудова злополука по естеството си е деликтна, от което следва, че законната лихва за забава се дължи от датата на датата на увреждането.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а след като съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена по реда на чл.290 ГПК, не е налице основанието за противоречиво решаване при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона от съдилищата. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с други влезли в сила съдебни решения и да няма задължителна практика, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка, не може да се приеме, че поставеният материалноправен въпрос се решава противоречиво в случаите, когато са присъдени обезщетения за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства от значение за други конкретни дела, тъй като при тях липсва соченото противоречие и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По поставения в изложението по чл.284, ал.3 ГПК на касатора срещу допълнителното решение на въззивния съд въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд, същият не е обусловил правните му изводи, поради което Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване, независимо дали са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Доводите на касатора за непроизнасяне на съда по доводите за изплащане на суми за обезщетение от застрахователя, включително и за лихви за забава, по същината си представляват доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК.
От П. П. К., А. Д. К. и Д. Д. К. са поискани заплатеното на адвокат Д. П. от АК В. разноски за адвокатско възнаграждение по два договора за правна защита и съдействие от 25.09.2016 г. и 09.01.2017 г. , които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 980 от 13.07.2016 г. по в.гр.д. № 829/2016 г. на Окръжен съд Варна и решение № 1184/07.10.2016 г. по същото дело, постановено по реда на чл.247 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на П. П. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] А. Д. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Д. Д. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на общо 7 796 (седем хиляди седемстотин деветдесет и шест) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.