О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 764
гр. София, 31.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 183 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Горовладелска производителна кооперация „Сакарка“ ЕООД, [населено място], община Смолян, чрез процесуален представител адв. Д. Н. К. срещу решение № 447 от 26.10.2017г. по в. гр. дело № 283/2017г. на Смолянски окръжен съд. С обжалвания въззивен съдебен акт е отменено решение № 268 от 23.06.2017г. по гр. дело № 857/2016г. на Смолянски районен съд и Горовладелска производителна кооперация „Сакарка“ ЕООД, [населено място] е осъдена да заплати на Териториално поделение Държавно горско стопанство „Смолян“, [населено място] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД по частичен иск сумата 24 900 лв., представляваща част от сумата, с която ответникът се е обогатил за сметка на ищеца през 2013г., като не му е платил получени доходи от неоснователното ползване на 1 716,223 дка горски имоти – частна държавна собственост /приравнени на съответните идеални части от ревир С./, попадащи в горската територия на ревир С., землището на [населено място], с Бостина и [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 03.10.2016г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер общо 2 761 лв., от които 996 лв. представляват разноски за първоинстанционното производство, 498 лв. – държавна такса по въззивната жалба и 1 267 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по недопустим иск, евентуално по нередовна искова молба. Поддържа, че активно легитимиран по предявения в настоящото производство иск е държавата, която като самостоятелен гражданско-правен субект се представлява от министъра на земеделието и горите, а не от ТП „Държавно горско стопанство „Смолян“, като разпоредбата на чл. 174, ал. 1, т. 5 ЗГ е приложена неправилно. Касаторът се позовава и на липсата на правен интерес от водене на иска за неоснователно обогатяване поради недоказани права на собственост на държавата върху процесните горски имоти до 30.05.2013г. По отношение на доводите за нередовна искова молба поддържа, че от изложените от ищеца твърдения не става ясно претендираната сума за 2013г. какво представлява – равностойността на разпределените от печалбата за 2013г. дивиденти или част от реализираната от кооперацията за 2013г. печалба. Счита, че без да е налице твърдение от страна на ищеца, съдът самостоятелно е приел, че „се претендират суми от наеми за ползване от ответната кооперация ревир „С.“, в които безспорно е установено, че са включени гори частна собственост на ищеца“.
Касаторът прави и евентуално оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – нарушение на чл. 27, ал. 1, във връзка с чл. 27, ал. 5. т. З ЗГ; не е обсъдено възражението за момента, в който държавата е установила правото на собственост върху претендираните горски територии от ревир „С.“; не са обсъдени в пълнота събраните доказателства; не са обсъдени направените пред първоинстанционния съд и поддържани и във въззивното производство възражения, че предявените искове са погасени по давност, както и че претендираната от ищеца сума за стопанисване на идеални части горски територии – частна държавна собственост за 2013г. следва да се определи по реда на Наредбата за условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии – държавна и общинска собственост, и за ползването на дървесина и недървесни горски продукти /ДВ, бр. 96 от 06.12.2011г./, приета на основание чл. 95, ал. 1 и чл. 114, ал. 1 ЗГ.
В представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
„1. От кой момент горите, които са останали след възстановяването на правата на собствениците се причисляват към държавния горски фонд и допустимо ли е да се приеме, че Държавата е установила правата си на собственост върху горски територии по силата на закона – чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, преди да е удостоверила тези права със документите по чл. 27, ал. 5 от Закона за горите – в конкретния случай с удостоверение, издадено от общинската служба по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложена към него скица на имота?“ – касаторът поддържа, че този въпрос има значение за точното прилагане на посочените разпоредби /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
„2. Може ли държавно горско стопанство, което е неперсонифицирано образувание, да представлява Държавата по дела, които се отнасят до горски територии – частна държавна собственост, при неустановени и оспорени права на собственост и каква е рамката на компетентност по чл. 174 от Закона за горите на държавните горски стопанства, при осъществяване на функциите на държавното предприятие в определения им район на дейност? Притежава ли Териториално поделение „Държавно горско стопанство „Смолян“ процесуална правоспособност да предяви иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД при липса на облигационната връзка между страните по спора?“ – според касатора тези въпроси са решени в противоречие с Определение № 141/21.02.2013г. по ч. гр. д. № 424/2012г. на ВКС, ГК, III г. о. и ППВС № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
„3. Допуснато ли е съществено процесуално нарушение от въззивния съд при липса на произнасяне по възражението, че предявените искове са погасени по давност?“ – противоречие с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по т. д. № 3/2011г. на ОСГК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
„4. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените искания и възражения и без да е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства – в конкретния случай възражението, че претендираната от ищеца сума за стопанисване на идеални части горски територии – частна държавна собственост за 2013г. следва да се определи по реда на специалната Наредба за условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии – държавна и общинска собственост, и за ползването на дървесина и недървесни горски продукти /ДВ, бр. 96 от 06.12.2011г./, приета на основание чл. 95, ал. 1 и чл. 114, ал. 1 от Закона за горите?“ – според касатора този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по прилагането цитираната наредба и уреждането на отношенията между държавата и горовладелските кооперации, стопанисващи гори в ревири, включително и по отношение на размера на дължими суми за ползване на идеални части гори частна държавна собственост, няма създадена съдебна практика /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
По отношение на въпроса по т. 4 от изложението и задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства в съвкупност касаторът се позовава и на противоречие с практиката на ВКС – постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 227/12.11.2013г. по гр. д. № 3340/2013г. на ВКС, II г. о., решение № 203/08.12.2016г. по гр. д. № 2220/2016г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 217/9.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 8/20.02.2013г. по гр. д. № 470/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 388/17.10.2011г. по гр. д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 180/25.06.2014г. по гр. д. № 991/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 119/04.06.2015г. по гр. д. № 1269/2015г. на ВКС, ГК, I г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Касаторът релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в редакцията на закона в ДВ бр. 86/2017 г.
Ответникът Териториално поделение Държавно горско стопанство „Смолян“, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт И. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Излага съображения за допустимост и правилност на обжалвания съдебен акт.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт в предвидения в чл. 283 едномесечен преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, доколкото в нея е релевирано основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да направи извод, че ищецът е доказал своята материалноправна легитимация по делото, въззивният съд въз основа на представените в първоинстанционното производство удостоверения и скици, издадени от Общинска служба по земеделие /ОСЗ/ – Смолян към Областна дирекция „Земеделие“ Смолян /л. 5 – л. 630 от гр. дело № 857/2016г. на Районен съд Смолян/, и заключенията на СЛТЕ и ССчЕ е приел, че държавата се легитимира като собственик в режим на частна държавна собственост на претендираните 1 716.223 дка, приравнени на съответните идеални части от общо 49 поземлени имота с обща площ 9 923.265дка, попадащи в ревир С., по силата на закона – чл. 14а ЗВСГЗГФ и чл. 27, ал. 2 във връзка с ал. 1 ЗГ.
Съобразно заключенията на СЛТЕ и ССчЕ и представената към заключението на ССчЕ справка за възстановените имоти съдебният състав е установил общата площ на ревира. Посочил е, че имуществените дялове са определени на базата на собствениците член- кооператори; общата площ на ревира е 11 710 дка, от които горската площ е 9 439 дка, а площта от 2 271 дка – земеделски и непроизводствени земи не е разпределена като имуществени дялове и съставлява 20% от общата площ на ревира. В решението е прието, че разликата между подадената и фиксирана горска територия 9 439 дка и подадената от ПК територия 9 923.24 дка се дължи на факта на самозалесили се територии извън посочените като земеделски непроизводствени земи, което е следвало да бъде отчетено при ревизията, извършена от кооперацията. Въззивният съд е направил извод за неоснователност на възражението на ответника по иска, поддържано и във въззивното производство, за недължимост на претендираната сума поради наличие на разлика между фиксираната горска територия и посочената от ОСЗ – Смолян, като се е аргументирал с проявена от ответната кооперация небрежност и неположена грижа на добрия стопанин по време на реституцията на горите във връзка с уточняване на площите на територията на ревира, което по време на реституцията не е извършено.
Въззивната инстанция е констатирала, че последният Л. е от 2012г., както и че на ищеца фактически са предоставени за стопанисване и управление 1 716 дка горски територии, които не са потърсени от бившите собственици. Приела е за безспорно обстоятелството, че кооперацията е отказала да сключи с ищеца договор за ползване на процесните 1 716.223 дка гора, равняващи се на притежаваните от нея идеални части от общо 49 поземлени имота с обща площ 9 923.265дка, включени в ревир „С.“.
Въз основа на установената фактическа обстановка въззивният съд е направил извод за наличие на фактическия състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – поради начална липса на основание ответната кооперация да получава доходи от ползването на гори, които са частна държавна собственост и включени в процесния ревир.
При определяне на размера на иска съдебният състав е съобразил заключението на неоспорената от страните ССчЕ и заповед № 002/17.01.2017г., с която е определен наем /право на ползване/ за 2013г. на един дка, предоставен за стопанисване от кооперацията, в размер на 32,50 лв. Поради това, че кооперацията получава доходи от стопанисване на държавните частни гори, е заключил, че ответникът дължи заплащане на суми за ползването на имотите по начина, определен в заповедта и съобразно заплатеното право на ползване на другите съсобственици на имоти в ревира член-кооператори. Въз основа на първоначалното заключение на ССчЕ въззивният съд е приел, че определеният наем /право на ползване/ за 2013г. за претендираните от ищеца 1 716.22 дка е в размер на 55 777,15 лв., поради което е направил извод за основателност на предявения частичен иск в размер 24 900 лв.
Във въззивното решение са изложени съображения, че кооперацията ползва ревира, изплащала е и дължи заплащане на собствениците на гори на правото на ползване, пропорционално на притежаваните от всеки съсобственик идеални части от ревира, като е без значение в коя част от ревира е извършен добив на дървесина през процесния период 2013г.
Установено е, че имот с кад. № 080036 от землището на [населено място] с площ 81.255 дка и имот с кад. № 67653.645.1 от землището на [населено място] с площ 12.719дка са съставна част от ревир „С.“, като оспорването на верността на удостоверение № ВС-28-639/04.07.2013г. и удостоверение ВС-28-620/29.07.2016г., издадени от ОСЗ Смолян, е прието за недоказано.
Възражението на ответника по иска, че съдът се е произнесъл по недопустим иск и по нередовна искова молба е прието за неоснователно съобразно мотивите, изложени в първоинстанционното решение, към които въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК.
Възражението за неправосубектност на ищцовата страна също е прието за неоснователно по аргументи от разпоредбата на чл. 174, ал. 1, т. 5 ЗГ – стопанството, макар и да е неправосубектно, доколкото в качеството си на териториално поделение на юридическото лице Южноцентрално държавно предприятие само няма такова качество, притежава специална и нарочно уредена от закона процесуална правоспособност, легитимираща го от свое име и за своя сметка да води съдебни дела, съответно и да предяви иск, с който съдът е бил сезиран, поради което и има качеството на надлежна страна в производството. В този смисъл съдебният състав се е позовал и на практиката на ВКС – определение № 141 от 21.02.2013 г. по ч. гр. д. № 424/2012г., с което е прието, че териториалното поделение е активно легитимиран ищец по предявения иск.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По допустимостта на въззивното решение:
С оглед служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че не се налага допускане на касационно обжалване за проверка на вероятната недопустимост на обжалвания съдебен акт. Постоянна е практиката на ВС и ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявения иск като е разгледал твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявения петитум, като е съобразил всички направени уточнения на исковата молба /стр. 673 и стр. 808 от първоинстанционното дело/.
Позоваването в т. 2 от изложението по отношение на втория въпрос на противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. е относимо към преценката за допустимостта на въззивното решение. Д. на касатора за противоречие с посоченото ППВС № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. е неоснователен, тъй като въззивният съд е разгледал предявения иск въз основа на твърдените факти и обстоятелства, заявения петитум и направените уточнения, но е определил неправилна правна квалификация – вместо иск на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е определил правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С оглед твърдяната в исковата молба връзка между обедняването на ищеца /ищецът не е получил дължимите суми за ползване на имотите, изчислено в размер, съответстващ на определения от ответника наем/ и обогатяването на ответника /ответникът по иска е ползвал процесните имоти без правно основание/, правната квалификация на иска е по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Разглеждането на предявения иск с посочена грешна правна квалификация не обосновава извод за недопустимост на въззивното решение.
По посочените правни въпроси:
По въпросите по т. 1 от изложението:
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване по първия посочен в т. 1 от изложението правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете части на въпроса по т. 1 от изложението не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правните норми на чл. 27, ал. 1, 2 и 5 ЗГ са ясни и непротиворечиви. Освен това, отговор на първата част от правния въпрос по т. 1 от изложението може да бъде извлечен от различни решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, например решение № 68/14.07.2016г. по гр. д. № 6043/2015г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 158/18.05.2012г. по гр. д. № 23/2012г. на ВКС, ГК, II г. о. и други. В решение № 68/14.07.2016г. по гр. д. № 6043/2015г. на ВКС, ГК, II г. о. е направено историческо проследяване на нормативната уредба и въз основа на него е достигнато до извода, че при създаването на третата българска държава всички земи и гори, с изключение на земите мюлк, собствеността, върху която принадлежи на частни лица /предимно имотите в чертите на градовете и селата/, са държавна собственост, която е предоставена за ползване на отделни лица или за общо ползване или е посветена /мевкуфе/. В решението на ВКС е посочено, че българското законодателство признава на ползувателите пълно право на собственост /с изключение на балталъците, върху които правото на ползване принадлежи на община, а голата собственост – на държавата/, а останалите земи и гори остават държавна собственост; „уредената в действалите от 1883г. до 31.03.1948г. закони за горите административна процедура по идентифициране на държавните и общински гори, цели установяване на техните граници и ликвидиране споровете за собствеността им, възникнали от признатото право на собственост на лицата, заварени при създаването на държавата като ползуватели на държавната земя“; „осъществяването на тази административна процедура не е елемент от фактическия състав на придобиване на правото на собственост от държавата върху имоти, попадащи под регулацията на действалите последователно във времето закони за горите.“.
В решение № 158/18.05.2012г. по гр. д. № 23/2012г. на ВКС, ГК, II г. о. е посочено, че по реда на изброените в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ нормативни актове са били одържавени и включени в горския фонд всички гори, които към момента на влизане в сила на тези нормативни актове са били собственост на физически или юридически лица, т. е. били са частна собственост, и не е съществувала възможност горите да бъдат притежавани като частна собственост в последващия период от време до приемането на реституционните закони. Ако по делото не съществува спор, че процесните имоти са включени в държавния горски фонд, следователно не е необходимо да бъдат представени доказателства по реда на кой от изброените в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ закони са одържавени, освен ако не се твърди,че имотите са били одържавени преди 1947г. и не подлежат на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ. Предвид изразеното в посоченото решение разбиране, следва да се приеме, че след приемането на реституционните закони горите, които не са реституирани, са останали в държавния горски фонд и не е необходимо причисляването им отново в последващ момент към него.
Според разпоредбата на чл. 27, ал. 5 ЗГ собствеността на държавата върху поземлени имоти в горски територии се удостоверява с един от следните документи: акт за държавна собственост; договор за придобиване право на собственост или удостоверение, издадено от общинската служба по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложена към него скица на имота. Издаденото от ОСЗ удостоверение и скица на имот по чл. 27, ал. 5 ЗГ представлява доказателство за правото на собственост на държавата върху съответните поземлени имоти в горски територии, но с него не се установява моментът на придобиване на имотите от държавата.
Съгласно чл. 27 и 28 от Закона за горите, държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица или на общините, а общинска собственост са горските територии, правото на собственост върху които е възстановено на общините, както и тези, придобити чрез правна сделка или други придобивни способи и не са държавна или частна собственост. Частна собственост са горските територии, правото на собственост върху които е възстановено на физически и/или юридически лица, както и тези, придобити чрез правна сделка или по други придобивни способи и не са държавна или общинска собственост /чл. 25 ЗГ/. При липса на данни, че процесните гори са реституирани, или че държавата се е разпоредила със собствеността върху тях, или че процесните гори са общинска собственост, то съответните горски територии са държавни. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил представените писмени доказателства /удостоверения, издадени от общинската служба по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложени към тях скици на имота/ заедно със заключенията на СЛТЕ и ССчЕ и е отчел, че ответникът по иска от своя страна не е представил други доказателства, установяващи, че собствеността върху претендираните 1 716.223 дка е на други лица.
По въпросите по т. 2 от изложението:
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, посочени в т. 2 от изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие между обжалвания съдебен акт, от една страна, и определение № 141/21.02.2013г. по ч. гр. д. № 424/2012г. на ВКС, ГК, III г. о. и ППВС № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г., от друга страна, е неоснователен. С определение № 141/21.02.2013г. по ч. гр. д. № 424/2012г. на ВКС, ГК, III г. о. съдебният състав на ВКС се е произнесъл по допустимостта на предявен отрицателен установителен иск за собственост и по-конкретно до възможността държавното ловно стопанство, съответно неговият директор да оспори пред граждански съд с този иск правото на собственост на ответниците – физически лица върху гора от горски фонд, възстановена им по реда на чл. 13, ал. 5 ЗВСГЗГФ, и е приел, че ищецът е държавно предприятие, чиито функции са очертани в чл. 165, ал. 1-4 ЗГ и с оглед реализацията им може да участва в спор за собствеността върху процесните имоти.
В настоящия случай ищец е Териториално поделение на Държавно горско стопанство „Смолян“. По отношение на процесуалната легитимация на ищеца да предяви иска за заплащане на претендираната сума – обезщетение за неоснователно обогатяване поради ползване на процесните имоти от ответника /настоящ касатор/ без основание съдебният състав се е съобразил с предвидената в чл. 174, ал. 1, т. 5 ЗГ специална процесуална правоспособност по отношение на ищеца, легитимираща го от свое име и за своя сметка да води съдебни дела, в рамките на своята компетентност, определена в чл. 173, ал. 1 във връзка с чл. 165, ал. 1 ЗГ, като е отчел предмета на спора. Първоинстанционният съд е обосновал процесуалната легитимация на ищеца с посочените разпоредби и е съобразил нормата на чл. 27, ал. 6 ЗГ, която изрично предвижда процесуалното представителство по дела, които се отнасят до горски територии – държавна собственост, да се осъществява от министъра на земеделието и храните или оправомощено от него длъжностно лице. Посочил е, че само по дела с предмет права върху горски имоти – държавна собственост страна е държавата, представлявана от министърът на земеделието и храните или от оправомощено от него длъжностно лице, а в останалите случаи, които се отнасят до други спорове, включително облигационни, процесуално легитимирано да води исковете лице е именно съответното Териториално поделение на държавното предприятие, каквото е ищецът в настоящия случай.
Предмет на делото не е иск за собственост върху имоти – държавна собственост, а облигационно вземане, произтичащо от неоснователно ползване на имотите от ответника, поради което ищецът е процесуалноправно легитимиран да предяви настоящия иск.
Позоваването в т. 2 от изложението по отношение на втория въпрос на противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. е относимо към преценката за допустимостта на въззивното решение, съображенията относно която са изложени по-горе в настоящото определение. Връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтича от общи факти – ответникът по иска е ползвал процесните имоти без правно основание, а ищецът не е получил съответното обезщетение за ползване на имотите, изчислено в размер, съответстващ на определения от ответника наем.
По въпроса по т. 3 от изложението:
Въпросът по т. 3 от изложението не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че възражение за погасяване на предявения иск по давност не е направено от ответника /настоящ касатор/ в предвидения в разпоредбата на чл. 131 ГПК преклузивен едномесечен срок. В отговора на исковата молба е релевирано възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД по отношение на претенцията за лихви, но в случая иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е предявен, поради което въззивният съд не е дължал произнасяне по това възражение. Присъдената законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, представлява законна последица на уважения иск за главницата, като по отношение на главницата липсва възражение за изтекла погасителна давност.
По въпроса по т. 4 от изложението:
По отношение на въпроса по т. 4 от изложението във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди направените от ответника по иска възражения е осъществена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Възражението, че претендираната от ищеца сума за ползване на идеални части горски територии – частна държавна собственост за 2013г. следва да се определи по реда на специалната Наредба за условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии – държавна и общинска собственост, и за ползването на дървесина и недървесни горски продукти /ДВ, бр. 96 от 06.12.2011г./, приета на основание чл. 95, ал. 1 и чл. 114, ал. 1 ЗК, е въведено от ответника по иска с отговора на исковата молба и е поддържано във въззивното производство в отговора на въззивната жалба с оглед оспорване на размера на предявения иск, поради което въззивната инстанция е била длъжна да го обсъди съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивното решение е правилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 498 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение решение № 447 от 26.10.2017г. по в. гр. дело № 283/2017г. на Смолянски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 498 лв. по сметка на ВКС, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.