О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 768
София, 22.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1203/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 1313 от 15.07.2012 год., по гр.д.№ 4545/2011 год., Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 21.07.2011 год., по гр.д.№ 2148/ 2009 год., с което предявените от П. Г. П. от [населено място] срещу ЗД [фирма], гр.София обективно съединени искове по чл.226, ал.1 КЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени до размера на сумата 15 000 лв. – обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от ПТП на 12.04.2008 год. , ведно с мораторна лихва върху тази сума, считано от датата на претърпяното непозволено увреждане до окончателното и изплащане и са отхвърлени в останалата им част до пълния размер на исковата сума от 55 000лв..
Недоволни от въззивния съдебен акт са останали и двете страни по делото, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК.
Всеки един от касаторите в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане касационната жалба на насрещната страна до разглеждане по същество и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на П. Г. П.:
Тя касае частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на СГС за отхвърляне на исковата претенция по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 15000 лв. до пълния претендиран размер от 55 000 лв. и за отхвърляне на обусловената от нея акцесорна искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД в същата тази част.
Оплакването на жалбоподателя е за неправилност, който порок е обоснован със съображения за допуснато нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД – касационно основание по чл.281,т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване /наименовано „молба”/ жалбоподателят П. се позовава на едновременното наличие на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определения за релевантен за крайния изход на делото материалноправен въпрос, свързан с приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане .
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е посочено ППВС № 4/68 год., а в практиката на съдилищата с множество решения на Софийски апелативен съд и на Софийски градски съд, които са без отбелязване да са влезли в сила.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателят е аргументирал с необходимостта от уеднаквяване на съдебната практика по отношение на критериите, които следва да бъдат приложени, за да бъде спазен въведения от законодателя принцип за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.
Касационната жалба, отговаряща на изискванията на процесуалния закон за редовността и, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в процеса, в рамките на установения прекратителен срок и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт.
Основателно е и искането за допускане на касационно обжалване, поради което същото следва да бъде уважено.
Поставеният от касатора въпрос, свързан с приложение на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента по 226, ал.1 КЗ е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и постановения въз основа на тях краен правен резултат по делото, поради което се явява релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Налице е и първият от визираните критерии за селекция, попадащ в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане касационното обжалване, предвид задължителните постановки в ППВС № 4/68 год., които въззивният съд не е изцяло съобразил при определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение.
При наличие на задължителна съдебна практика, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо- арг. от т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
ІІ.По касационната жалба на ЗД [фирма], гр.София:
Касационната жалба отговаря на изискванията на процесуалния закон за редовност и е процесуално допустима.
Тя касае частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с което са уважени предявените срещу касатора, като ответник пряка искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ за сумата от 15 000 лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забава от датата на процесното ПТП.
Оплакванията са за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът – ответник възразява срещу извода на въззивния съд за наличие на доказано в хода на делото валидно застрахователно правоотношение по задължителна застраховка гражданска отговорност с делинквента, както и че същият към релевантния за спора момент е имал качеството на надлежно упълномощен водач, комуто законодателят е предоставил правото на пряка искова претенция по чл. 226 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на причинителя на непозволеното увреждане.
В инкорпорирано в съдържанието на касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовавайки се на допуснато от въззивния съд нарушение на чл.235, ал.2 ГПК, касаторът поддържа, че изразеното от въззивния съд разбиране за липса на процесуална възможност да бъдат обсъдени доказателствата, установяващи приложимостта на чл.267, ал.2, т.1 КЗ, поради незаявено в срока по чл.133 ГПК възражение е в несъответствие със задължителната практика на ВКС.
Като израз на визираното противоречие са посочени постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 358/18.06.2010 год., по гр.д.№ 1183/2009 год. на ІІІ г.о. и №362 от 15.07.2010 год., по гр.д.№ 536/2010 год. на ІІ г.о..
Искането за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ответника е неоснователно.
При постановяване на обжалваното решение, в частта му предмет на касационната жалба на ответното АД въззивният съд е счел, че не дължи произнасяне относно възражението на ответника за липса на валидно застрахователно правоотношение, поради липса на удостоверено плащане на застрахователната премия от страна на собственика на автомобила, имащ качеството на застраховано лице, като заявено извън срока по чл.131 ГПК.
Следователно поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.133 ГПК е релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от разрешаването му зависи изхода на делото и правилността на крайния правен резултат, поради което общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че с цитираните от касатора съдебни актове на касационната инстанция, имащи характер на задължителна съдебна практика не е разгледан идентичен на поставения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, то дори и да се приеме, че изискуемият се от селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК идентитет, според т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, е налице, то отсъства твърдяното противоречие. Възражението за липса на валидно застрахователно правоотношение, поради неплащане на застрахователната премия от страна на застрахования по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” е правопогасяващо възражение, което изисква изрично произнасяне, а не правен довод въведен от ответника въз основа на обстоятелствата по делото, в която последна хипотеза само следва да се счете, че възможността на страната да изложи съображенията си във вр. с него не е преклудирана , поради незаявяването му с отговора на исковата молба, в който смисъл е решение № 358/2010 год., по гр.д.№ 1183/2009 год. на ІІІ г.о., касаещо приложението на чл.133 ГПК.
Решение № 362/2010 год., по т.д.№ 536/2010 год. на ІІ г.о., с което е разгледан процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.183 ГПК, във вр. с чл.235, ал.2 ГПК в хипотезата на изключени от доказателствения материал по делото, представени от страната писмени доказателства, получени като заверен препис от издалите ги държавни органи е въобще неотносимо към поставения от касатора процесуалноправен въпрос и не следва да бъде подробно обсъждано в контекста на поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и като съобрази, че на осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК касаторът, като ищец, е освободен от внасяне на д.т. настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1313 от 15.07.2012 год., по гр.д.№ 4545/ 2011год., само в частта, предмет на касационната жалба на П. Г. П. от [населено място] с вх.№ 8920/19.09.2012 год..
ДА СЕ ДОКЛАДВА делото в тази му част на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1313 от 15.07.2012 год., по гр.д.№ 4545/ 2011год. по касационната жалба на ЗД [фирма], гр.София, с вх.№ 8418/24.08.2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: