О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 773/06.07.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Албена Бонева
Членове: Боян Цонев
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 428 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 5958/ 14.07.2016 г. по гр. д. № 996/ 2016 г., с което Софийски градски съд обезсилва решение № II-60-139/ 16.11.2015 г. по гр. д. № 25 883/ 2013 г. на Софийски районен съд и постановява делото да се разгледа от първоинстанционен състав на Софийски градски съд по исковете с правна квалификация съответно чл. 49 ЗЗД за сумата 58 767. 80 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени в пропуснат доход от трудово възнаграждение за длъжността „главен юрисконсулт“ с код НКПД 2429 7001 в периода 11.05.2010 г. – 31.12.2011 г. н Дирекция „Правна“ – Административен блок на НК „Ж….“ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 12 198. 95 лв. – законни лихви за забава в същия период.
Решението се обжалва от П. Г. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите:
1. Каква е правната квалификация на претенцията на служител, чието уволнение е признато за незаконно с влязло в сила решение, за обезщетение на имуществени вреди в период, следващ 6-месечния по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, когато в исковата молба се твърди, че издателят на заповедта за уволнение е знаел, че не са съществува основание за прекратяване на трудовото правоотношение?
2. Длъжен ли е въззивният съд да допусне изслушването на съдебната експертиза, когато първата инстанция е отказала да допусне, въпреки че в предмета на делото са включени относими факти, за установяването на които съдът не притежава специалните знания?
Касаторът счита въпросите обуславящи въззивното решение, а допълнителното основание за допускане на касационния контрол обосновава с предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения. Счита, че изложените в исковата молба твърдения отговарят на изискванията от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и осъществяват материалноправните предпоставки на чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, а обективното ни материално право не допуска възможността по чл. 49 ЗЗД да се ангажира отговорността на работодателя. Като е приел обратното, въззивният съд е нарушил диспозитивното начало и е подменил предмета на делото (чл. 6, ал. 2 ГПК). Оплаква се, че въззивният съд е нарушил и чл. 195 ГПК. Претендира разноските по делото.
От ответника Н… „Ж….“ (НК „ЖИ“), ответник и по касация, не постъпва отговор на жалбата.
Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. Въззивният съд не е приел спорът да попада в обхвата на чл. 357 КТ и третира делото като гражданско, а цената на иска за главница е над 5 000 лв. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатор е ищецът. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по първия материалноправен въпрос след неговото допълване в духа на заявените касационни основания (т. 1 ТР № 1/ 2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС). Съображенията са следните:
В исковата молба са изложени твърдения, че със заповед № 654/ 10.112009 г. трудовото правоотношение с касатора за длъжността „главен юрисконсулт“ в дирекция „Правна“ – Административен блок – Централно управление на НК „ЖИ“ е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Уволнението е признато за незаконно и заповедта е отменена с влязло в сила решение № II – 78 – 107/ 31.05.2010 г. по гр. д. № 702/ 2010 г. на СРС. В заповедта е вписано това (несъществуващо) основание за уволнение, въпреки че нейният издател, директорът на НК „ЖИ“, е знаел, че за период от 87 месеца предприятието не е превеждало вноските за общественото осигуряване на касатора. Това изключва възможността да бъдат осъществени предпоставките на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Претендирано е обезщетение за пропуснатия доход от трудово възнаграждение от заеманата преди незаконното уволнение длъжност за период, следващ 6-месечния по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и законни лихви за забава.
С първоинстанционното решение искът за главница е квалифициран по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ и е отхвърлен. В тежест на касатора е поставено да докаже причинно-следствената връзка между неправомерното действие, изразено в невярното удостоверяване на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ в заповедта за уволнение и дохода от трудово възнаграждение на заеманата длъжност до незаконното уволнение. Възникването на вземането за главница е изключено, като спрямо касатора са приложени неблагоприятни последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). Изключено е и възникването на вземането по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, защото е акцесорно.
С обжалваното решение първоинстанционното решение е обезсилено като недопустимо, като въззивният съд е упражнил правомощия от чл. 270, ал. 3, изр. 2 и 3 ГПК. Подложил е на тълкуване чл. 226, ал. 1 КТ. Приел е, че деликтният състав от т. 1 се прилага, тогава когато работодателят или виновното длъжностно лице бездейства, въпреки че законът им вменява задължение по издаване на удостоверителен документ за факти, свързани с трудовото правоотношение. Деликтният състав от т. 2 се прилага, тогава когато работодателят или виновното длъжностно лице не изпълнява законовото задължение по издаване на удостоверителен документ, но засвидетелстваните данни са неверни. Въззивният съд е квалифицирал заповедта за уволнение като диспозитивен, а не като удостоверителен документ откъм (действителното) осъществяване на фактите, при които трудовото правоотношение е прекратено. Изключил е квалификацията на иска за главница по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ. Добавил е, че т. 1 ППлВС № 4/ 30.10.1975 г. допуска възможност на основание чл. 45 ЗЗД уволненият служител да претендира обезщетение от непозволено увреждане, стига издателят на заповедта да знае, че няма основание за прекратяване на трудовото правоотношение, уволнението да е признато за незаконно по надлежния ред, а обезщетението да обхваща период, следващ 6-месечния по чл. 334, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Допуснал е възможността по чл. 49 ЗЗД да бъде ангажирана и гаранционно-обезпечителната отговорност на НК „ЖИ“ като ответник по такъв иск. Посочил е, че това е правното основание на предявения, но касаторът е нарушил изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, защото в исковата молба липсват конкретните обстоятелства, които да разкриват деликта чрез издадената незаконна заповед за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Поставил е задължението от чл. 129, ал. 4 ГПК в правомощие на първоинстанционния съд, а с цената на иска и от предвиденото в чл. 104, т. 4 ГПК е обосновал родовата компетентност за разглеждане на делото на първоинстанционен състав на Софийски градски съд.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че конкретизацията на повдигнатия от касатора материалноправен въпрос в духа на първото заявено касационно оплакване го свежда до следния: Каква е правната квалификация на иска за обезщетяване на вреди в период, който следва 6-месечния по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, когато работникът или служителят твърди, че по надлежния ред уволнението му е признато за незаконно, издателят на заповедта за уволнение е знаел, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение не съществува и допуска ли обективното ни право такава претенция да ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД? Въпросът обуславя обжалваното решение и осъществява допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В т. 1 ППВС № 4/ 30.10.1975 г. по гр. д. № 5/ 1975 г. е обсъдена възможността твърденията, с които подобна претенция е обоснована, да осъществят изискванията на чл. 45 ЗЗД, а като надлежен ответник по иска се сочи издателят на заповедта. Извършеното нормативно тълкуване провежда ВКС в своята практика по чл. 290 – 293 ГПК (решение № 41/ 22.02.2017 г. по гр. д. № 2953/ 2016 г. ГК, IV-то ГО), а на настоящият състав не е известно в други решения, постановени по същия ред, ВКС да е отговарял на подобен въпрос.
Не обуславя въззивното решение подвидгания процесуалноправен въпрос. В решението са са констатирани абсолютни процесуални пречки по разгледаните от районния съд искове – нередовност на исковата молба и нарушение на родовата компетентност. За упражнените правомощия по чл. 270, ал. 3, изр. 2 и 3 ГПК е било ненужно да се изслушва експертиза.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5958/ 14.07.2016 г. по гр. д. № 896/ 2016 г. на Софийски градски съд.
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса за сумата 1 419. 34 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито заседание след представяне на платежния документ, но не по-късно от изтичане на срока.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.