О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 776
гр.София, 19.11.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3024 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвани са:
· решение № 1/ 02.01.2018 г. по гр.д. № 1305/ 2017 г., с което Софийски градски съд, отменяйки решение № 20 447/ 08.12.2016 г. по гр.д. № 28987/ 2016 г. на Софийски районен съд, е уважил исковете на Х. М. Г. срещу [фирма] с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ и
· решение № 2892/ 09.05.2018 г. по същото дело, с което въззивният съд е допълнил своето решение, присъждайки законните лихви от датата на предявяване на осъдителния иск.
Решенията се обжалват от [фирма]. Дружеството иска основното решение да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, чиято конкретизация и обобщаване, ги свежда до следните (т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Има ли правен интерес от исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, когато преди да бъдат предявени работодателят по свой почин е отменил заповедта за уволнение (чл. 344, ал. 2 КТ)? 2. Какви са допустимите доказателствени средства за установяване на факта, че служителят е узнал за изявлението на работодателя за отмяна на заповедта за уволнение? 3. Следва ли да се приеме, че такова изявление има, а то е породило своето действие, когато на работника е връчена следваща заповед за уволнение? 4. Кои са надлежните твърдения, с които страна по гражданското дело оспорва истинността на документ по смисъла на чл. 193 ГПК? 5. Когато в заповедта за уволнение е засвидетелстван факта на връчване на заповедта, а по предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работодателят го оспорва, има ли специален ред за провеждането на оспорването, как се разпределя доказателствената тежест и кога настъпва преклузия на твърденията по такъв спор? 6. Какъв е обхватът на дължимата грижа, която страната следва да положи, за да се снабди с всички писмени доказателства за релевантните факти по спора? и 7. Какво следва да е съдържанието на решение, когато въззивният съд отменя изцяло обжалваното и дали е допустимо в новото решение въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. Допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с твърденията, че въззивният съд ги е решил в противоречие с приложени решения на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а въпрос № 3 е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Касаторът иска до касационно обжалване да бъде допуснато и допълнителното решение. С него въззивният съд е присъдил законни лихви върху обезщетението след датата на предявяване на осъдителния иск. Касаторът повдига въпросите: 1. Има ли основание съдът да присъди законни лихви върху обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, след като изискуемостта на вземането по иска настъпва от датата на влизане на решението в сила? и 2. Когато с първоинстанционното решение този иск е отхвърлен, а във въззивната жалба ищецът не е направил искане за присъждане на законни лихви след предявяването на иска, има ли основание в новото решение въззивният съд да ги присъди? Касаторът твърди, че въпросите влизат в предмета на обжалване, като първия (материално-правен) въпрос въззивният съд е решил в противоречие с решение № 641/ 21.10.2010 г. по гр.д. № 923/ 2009 г. на ВКС, ГК, III-то отд. и определение № 252/ 18.05.2010 г. по ч.гр.д. № 264/ 2010 г., ГК, III-то отд. (общото и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а вторият процесуално-правен е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Ответникът по касация Х. М. Г. възразява, че и двете решения са правилни. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
По искането за допускане на основното решение до касационен контрол.
С иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се иска отмяна на заповед за дисциплинарно уволнение № 329/ 14.04.2016 г., връчена на 15.05.2016 г., с твърденията, че в периода 07.04. – 16.04.2016 г. ищецът е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност, а работодателят не е искал от инспекцията по труда предварително разрешение за уволнението (чл. 344, ал. 3, вр. чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ).
Ответникът е възразил, че иска, а и този по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, са недопустими поради липса на правен интерес. Заповедта за дисциплинарно уволнение № 329/ 14.04.2016 г. не е връчена, а е била отменена от работодателя, като ищецът е дисциплинарно уволнен със следваща заповед № 329/ 18.04.2016 г., връчена при отказ. Към писмения отговор ответникът е представил заповед № 329/ 14.04.2016 г., която не носи подписа на ищеца, но съдържа изявление на работодателя от 15.04.2016 г. за отмяна на дисциплинарното уволнение и заповед № 329/ 18.04.2016 г. за дисциплинарно уволнение на ищеца с идентични мотиви, но връчена при отказ на ищеца на 18.04.2016 г. Ответникът е твърдял също, че преди да заведе делото ищецът е направил копие от заповед № 329/ 14.04.2016 г. и го е подписал. Поискал е съдът да го задължи да представи оригинала от заповедта, представена в заверено копие към исковата молба, и да се открие производство по чл. 193 ГПК.
Ищецът е реплекирал, че не е получил изявлението на работодателя за отмяна на заповед № 329/ 14.04.2016 г. и е поискал ответникът също да бъде задължен от съда да представи оригиналите от двете заповеди.
Първостепенният съд е уважил исканията по чл. 183 ГПК и е констатирал идентичност на оригиналите с представените от всяка от страните заверени копия. Открил е производство по чл. 193 ГПК за установяване неистинността на заповедта, приложена към исковата молба. Указал е на ответника, че е негова тежестта да докаже твърденията за подправка на документа и е допуснал изслушването на съдебно-графологическа експертиза по задачи на ответника. Впоследствие ответникът се е отказал от експертизата.
С първоинстанционното решение е прието, че заповед № 329/ 14.04.2016 г. не е връчена, а е попаднала случайно при ищеца, а той е уволнен дисциплинарно с връчената при отказ заповед № 329/ 18.04.2016 г. Исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са отхвърлени с мотиви, че първият има за предмет, а останалите два се обуславят от твърдения за незаконност на уволнението със заповед № 329/ 14.04.2016 г., но тя не е произвела правно действие.
Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца. Въззивният съд го е отменил изцяло и е уважил изцяло исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1 – 3 КТ. За този резултат въззивният съд е съобразил, че спорът се изразява в това, коя заповед за дисциплинарното уволнение на ищеца е прекратила трудовото правоотношение между страните – заповед № 329/ 14.04.2016 г., представена към исковата молба или заповед № 329/ 18.04.2016 г., представена към писмения отговор от ответника. Приел е, че това е първата заповед. Аргументирал се е, че документът съществува (констатацията за идентичност по чл. 183 ГПК), истински е (в производство по чл. 193 ГПК остават недоказани твърденията на ответника, че е бил подправен), а заповед № 329/ 14.04.2016 г. е произвела прекратяващото си действие на 15.04.2016 г. Удостовереното чрез подписа на ищеца обстоятелство, че това е датата на връчване на заповедта, не е опровергано, а се подкрепя от събраните доказателства. Първото уведомление до НАП, което работодателят подава по реда на чл. 62, ал. 5 КТ, е поради тази заповед, а второто, коригиращо се обяснява с изявлението за нейната отмяна от 15.04.2016 г. и издадената следваща заповед за дисциплинарно уволнение № 329/ 18.04.2016 г. Въззивният съд е приел, че на 15.04.2016 г. работодателят е направил изявление за отмяна на заповед № 329/ 14.04.2016 г., но е добавил, че изявлението не е получено от ищеца, не и преди ответникът да представи копието от тази заповед към писмения отговор на исковата молба. Въззивният съд не е приел, че изявлението на работодателя за отмяна на заповедта е достигнало до ищеца, само защото на 18.04.2016 г. под същия номер и за същото нарушение при отказ му е връчена друга (следваща) заповед за дисциплинарно уволнение. Ако трудовото правоотношение е прекратено с връчването на една заповед, връчването на последващи заповеди е ирелевантно. Правната промяна – прекратяване на трудовото правоотношение – е настъпила, а с последващо упражняване на същото потестативно право нови промени не настъпват. Въззивният съд е обобщил, че исковете са допустими (при наличието на правен интерес), защото изявлението на работодателя за отмяна на дисциплинарното уволнение не е породило действие, включително и към завеждане на делото, и са основателни, защото на 15.04.2016 г. ищецът е ползвал отпуск поради болест, а работодателят не е поискал предварителното разрешение на инспекцията по труда за дисциплинарното уволнение (чл. 344, ал. 3, вр. чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ).
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите въпроси № 1, 2, 4, и 6 не обуславят въззивното решение.
Първият въпрос касаторът повдига, за да обоснове касационното оплакване, че решението е недопустимо поради липса на правен интерес от исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Действително в цитираните от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК се приема, че от тези искове няма правен интерес, когато към завеждането на делото работодателят по своя инициатива е отменил издадената заповед за уволнение. В случая обаче въззивният съд е приел, че работодателят действително е направил изявление за отмяна на заповедта за дисциплинарно уволнение, но то не е достигнало до ищеца, включително и към завеждането на делото. Следователно първият въпрос не обуславя обжалваното решение, а се обяснява с твърдения, с които ответникът е обосновал свое процесуално възражение (отвод), но въззивният съд е приел твърденията за неверни.
Въпрос № 2 също не обуславя въззивното решение. В част от представените от самия касатор решения на ВКС по чл. 290 ГПК се приема, че писменото волеизявление с адресат поражда действие с фактическото предоставяне на документа на адресата. Изявлението на работодателя за отмяна на уволнението, както и заповедта за уволнение от работодателя, също е писмено волеизявление с адресат. За правното му действие е от значение фактът на фактическо предоставяне на документа на адресата, а не узнаването на неговото съдържание. Следователно и въпрос № 2 не обуславя въззивното решение, доколкото касаторът го свързва с факта на ирелевантния факт на узнаване съдържанието на писменото изявление на работодателя за отмяна на заповедта за уволнение.
Въпрос № 4 също не обуславя решението. Твърденията на касатора за подправка на представената от ищеца заповед № 329/ 14.04.2016 г. въззивният съд е приел за надлежни (годни да осъществят хипотезиса на чл. 193 ГПК), а развитите от него съображения са по съществото на приетия инцидентен установителен иск за неистинност на този документ, който обаче въззивният съд е отхвърлил като недоказан.
Въпрос № 6 също не обуславя въззивното решение. Обхватът на грижата, която страната по гражданското дело дължи, за да се снабди (и своевременно представи) необходимите писмени доказателства по релевантните факти е от значение за производството по чл. Х. ГПК, а не за развилото се пред въззивния съд второинстанционно производство. Следователно и не е възможно противоречие на обжалваното решение, което е постановено в производство по редовен съдебен контрол, с решението на ВКС, на което касаторът се позовава при повдигането на въпрос № 6. Това решение е постановено в производство по извънредния способ за отмяна на влязло в сила решение.
Останалите въпроси (№ № 3, 5 и 7) обуславят обжалваното решение, но по тях е изключено всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол.
Настоящият състав намира, че въпрос № 3 касаторът базира на неточен прочит на решения № 68/ 25.02.2011 г. по гр.д. № 33/ 2010 г. и решение № 304/ 27.02.2012 г. на ВКС, IV-то ГО. В тях са обсъждани различни хипотези, а именно – за последиците от достигналото (получено, връчено) изявление на работодателя за отмяна на заповедта за уволнение. В случая обаче въззивният съд не е приел, че изявлението на работодателя за отмяна на заповед № 329/ 14.04.2016 г. е достигнало до своя адресат. На настоящият състав не е известна и практика на ВКС, която да приема, че такова изявление на работодателя поражда действие, само защото на работника или служителя е била връчена следваща заповед за уволнение. Напротив, в решение № 48/ 28.02.2013 г. по гр.д. № 265/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО се приема, че ако трудовото правоотношение е прекратено с връчването на една заповед, връчването на следващи е правноирелевантно. Правната промяна – прекратяване на трудовото правоотношение – вече е настъпила, а от последващото упражняване на същото потестативно право нови правни промени не са възможни. Същият е и случаят, когато между двете заповеди за прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, той е направил изявление за отмяна на първата заповед, но това изявление не е достигнало до работника или служителя. Практика в различен смисъл би била неправилна и настоящият състав не намира основание да я създава. Изложеното изключва всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол по въпрос № 3.
Въпрос № 5 обосновава въззивното решение, но разрешението, което въззивният съд е дал не противоречи на практиката на ВКС. Частният въпрос следва да се сведе до общ, а този общ въпрос е за доказателственото значение на частен удостоверителен документ, за значението на оспорването от страната, на която такъв документ се противопоставя, когато е свързано с твърдения, че удостоверения факт не се е осъществил, за липсата на „специално“ производство по доказването на тези твърдения, а и за общото разпределяне на доказателствената тежест, което е в зависимост от авторството на документа и материално-правните последици на засвидетелствания факт. Практиката на ВКС по тези въпроси е константна, тя се споделя от настоящия състав, а разрешенията, които възизвният съд е дал, съответстват на тази практика.
Първата част на въпрос № 7 също обосновава въззивното решение, доколкото с него е било отменено изцяло обжалваното решение, а спорът по предявените искове – решен противоположно. По този въпрос обаче е изключено всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол, доколкото новото решение има необходимото съдържание. То изяснява и въведените с жалбата от ищеца конкретни оплаквания срещу първоинстанционното решение, обсъдени са всички доводи и възражения на страните и събраните доказателства, а това изключва всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол. Втората част от въпрос № 7 не обуславя въззивното решение, доколкото въззивният съд е съобразил, че неговото решение е ново по смисъла на чл. 271, ал. 1 ГПК и не е препращал към мотивите на първата инстанция.
По искането за допускане на касационния контрол на допълнителното решение.
И двата повдигнати от касатора въпроса не обосновават решението, постановено по реда на чл. 250 ГПК. Това е така, защото: 1) въпросът за изискуемостта на вземането е различен от въпроса за забавата, а присъждането на законните лихви, включиелно след подаване на исковата молба, е законна последица от осъдителния иск за парично притезание (чл. 214, ал. 2 ГПК) и 2) не заявеното във въззивната жалба, а въведената по делото претенция за присъждане на законни лихви върху главницата по иска за парично притезание, допуска съдът да установи и тази материална последица, включително в производството по чл. 250 ГПК (така решение № 118/ 25.09.2018 г. по гр.д. № 4756/ 2017 г. на ВКС, ГК, III-то отд.).
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът – ответник по исковете дължи да репарира сторените от ответника по касация – ищецът по тях разноски.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1/ 02.01.2018 г. по гр.д. № 1305/ 2017 г. на Софийски градски съд и на решение № 2892/ 09.05.2018 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 250 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Х. М. Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 200 лв. – разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.