О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№79
гр. София, 11.02.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 3384 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 181 от 14.06.2018г. по гр. д. № 172/2018г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение № 52/19.02.2018г. по гр.д. № 1511/2017г. на Белослатински районен съд за признаване за установено по отношение на И. Х. К., че С. Х. К. е собственик по наследство и договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка на 5/6 ид.ч. от недвижим имот в [населено място], а именно дворно място с площ от * кв.м., представляващо УПИ *-* в кв. № * по регулационния план на града, заедно с находящите се в него масивна жилищна сграда със застроена площ 67 кв.м. и масивна жилищна сграда – лятна кухня със застроена площ 30 кв.м. С решението е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК констативният нотариален акт № *, том *, рег.*, нот.д. № */*г. на нотариус №* до размера на признатите на ищцата права.
Касационната жалба е подадена от ответниците И. Х. К. и Т. И. П.. Поддържат, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост и при нарушение на материалния закон. В приложеното към касационната жалба изложение касаторите молят допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, 3 и ал.2 ГПК по следните въпроси: 1/ представляват ли манифестиране на намерение за своене на недвижим имот действия като опазване, ремонтиране, поставяне на заключващи метални врати и допускане на другия съсобственик само на гости след предварителна уговорка; 2/ допустимо ли е въззивният съд да откаже изслушването на поискан пред първата инстанция, но неоснователно недопуснат от тази инстанция свидетел, само поради това, че изслушването му е поискано от неучаствал в първата инстанция необходим другар; нямат ли двамата необходими другари пред въззивния съд равни права да искат поправяне на процесуални пропуски /в т.ч. изслушване на недопуснат свидетел/ на първоинстанционния съд; 3/ допустимо ли е, при съобразяване на постановките за разпределение на доказателствената тежест по такива дела, дадени в Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, съдът да постанови решение в полза на ищеца, оспорващ нотариален акт по обстоятелствена проверка, като се основава на констатация за неустановяване и недоказване на факти и обстоятелства от страна на ответника; 4/ редовна ли е искова молба по предявен положителен установителен иск за собственост, съединен с искане за отмяна на съставен в полза на ответника констативен нотариален акт, ако придобивното основание на ищеца е осъществено преди периода на давностно владение по констативния нотариален акт, без да са посочени фактически твърдения, които да опровергават констатациите на нотариуса в нотариалния акт по давност; 5/ при искова молба, в която няма обективирано нито едно твърдение в пределите на тежестта за доказване на ищеца, следва ли съдът да се произнася по същество и да уважи иска, без да укаже и изиска от ищеца да заяви твърденията, на които основава претенцията си; 6/ при преценка на противоречиви свидетелски показания, дадени пред първоинстанционния съд и при изрични доводи във въззивната жалба, дължи ли въззивната инстанция своя преценка на показания и излагане на мотиви на кои дава вяра. Поддържа се разрешаването на тези въпроси в противоречие с практика на ВКС, както и се твърди очевидна неправилност на съдебния акт.
Ответницата С. Х. К. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по положителен установителен иск за собственост досежно 5/6 ид.ч. от недвижим имот – дворно място в [населено място] с построените в него сгради. Имотът е бил собственост на родителите на ищцата С. и ответника И., като през 1991г., след смъртта на бащата Х. М. К., майката Д. М. К. прехвърлила своите 4/6 ид.ч. на ищцата С. срещу задължение за гледане и издръжка. През 2016г. ответникът И. К. и съпругата му Т. П. /конституирана като страна пред въззивния съд/ са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на целия имот по давност. С оглед на това спорът е съсредоточен върху възражението на ответниците за придобиване по давност на притежаваната от ищцата част от имота.
Установено е от доказателствата, че ищцата живее в [населено място], а в процесния имот е останал да живее брат й И. К. със семейството си. В периода 2002г.-2014г. ищцата е посещавала имота, като е имала достъп до него без противопоставянето от страна на брат си. Отношенията между двамата били добри, като ответникът е правил подобрения в имота, а ищцата му предлагала да заплати стойността на 5/6 от тях. В периода 2015г.-2016г. ищцата не е посещавала имота поради здравословни проблеми. Свидетелите на ответниците, които са съседи на имота, заявяват, че не са виждали ищцата в него; че ответниците живеят в имота и са правили ремонти на сградата, включително поставяне на блиндирана входна врата на къщата с двустранно заключване.
При тези данни съдът е приел, че между сънаследниците не е манифестирано поведение, изразяващо волята на единия от тях да владее имота само за себе си, с което да отрича владението на другия съсобственик. За да може ползващият имота сънаследник да придобие целия имот по пътя на владението, същият не само трябва да е ползвал имота през съответния период от време/10 години/, което в случая е установено, но и да е отблъснал владението на другия сънаследник върху притежаваната от последния идеална част от имота. В случая през целия период на ползване на имота от ответниците, след смъртта на наследодателите, не е проявено действие на отблъскване владението на ищцата, т.е. не е доказано т.нар. преобръщане на владението. Макар ответника и съпругата му да живеят трайно в имота и да са направили подобрения, това не е достатъчно, за да се приеме, че е налице промяна в намерението му, при която вместо да държи спорните наследствени части от името на ищцата, той е започнал да ги държи като свои с намерението да ги придобие. С оглед изложените съображения и изхождайки от постановките на Тълкувателно решение №11/2012г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е намерил, че ответниците не са доказали съществуването на признатото с констативния нотариален акт №*/*г. право на собственост върху 5/6 ид.ч. от процесния имот, при което е уважил предявения установителен иск. Уважил е и искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт над притежаваната от ответника 1/6 ид.ч.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице.
Първият въпрос касае действията, с които съсобственикът манифестира намерението си за своене на целия имот и по-конкретни дали такива действия са опазването на имота, ремонтирането му, поставянето на заключващи метални врати и допускане на другия съсобственик само на гости след предварителна уговорка. При постановяване на решението въззивният съд се е ръководил от приетото в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК относно необходимостта владеещият съсобственик да обективира спрямо другия съсобственик намерението си да владее неговите идеални части за себе си. В практиката на ВКС се приема, че преценката дали са извършени действия по манифестиране на намерение за своене винаги е конкретна и зависи от установените обстоятелства по делото. В този смисъл са: решение № 8/23.06.2012г. по гр.д. № 138/2011 г. на ВКС, I г.о., Решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г. на І г.о., Решение № 123 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 431/2009 г. на ІІ г.о. Такава преценка е извършил въззивния съд в настоящия случай. Той е отчел факта, че ответниците /касатори/ са се установили да живеят трайно в имота, извършвали са в него ремонти и подобрения, но е намерил тези действия за недостатъчни да установят промяна в намерението им – вместо да държат за ищцата спорните идеални части, да ги държат за себе си с намерение да ги придобият и това намерение да е доведено до знанието на ищцата. Според събраните доказателства ищцата е посещавала имота, била е допускана в него без проблеми и е стояла по няколко дни. Признанието й в обясненията по чл.176 ГПК, че се е обаждала на брат си предварително преди посещенията, не е подкрепя тезата на касаторите, а е израз на обичайни отношения между близки хора. Поставянето на заключващи системи за вратата на къщата не е изрично обсъдено от съда, но само то, при липса на други доказателства, не установява недопускане на ищцата и отричане на правата й.
Вторият въпрос е процесуален и е свързан с отказа на въззивния съд да допусне до разпит още един свидетел на въззивниците, сега касатори. Врачански окръжен съд не е допуснал разпит на свидетеля Ц. по съображение на настъпила процесуална преклузия, като е допълнил, че конституирането на съпругата на ответника като страна в процеса, не обуславя повтаряне на процесуалните действия спрямо нея, нито преодолява забраната на чл. 266 ГПК за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция. Вярно е, че ответникът К. е поискал първоначално пред първата инстанция разпит на трима свидетели, а съдът е допуснал двама при условията на чл.159, ал.2 ГПК. След разпита на допуснатите свидетели страната не е подновила искането си за допускане на трети такъв, а пълномощникът е заявил, че няма да сочи други доказателства. Искането за разпит на свидетел се поддържа във въззивната жалба от името на Т. П. – съпруга на ответника, която не е била конституирана пред районния съд. В жалбата не са изложени съображения, че разпитът на свидетеля се налага поради това, че някои обстоятелства са останали недоказани, каквато е хипотезата на чл.159, ал.2 ГПК; тезата на касаторите е, че съдът неправилно е преценил събраните свидетелски показания. Съдът е мотивирал отказа да допусне свидетеля със приетото в т.6 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, че извършените от някои от необходимите другари действия имат значение и за неявилите се или неизвършилите тези действия другари, поради което същите не се повтарят във въззивното производство, дори и жалбата да е подадена от неявилия се или неизвършилия действията другар. При горните обстоятелства не може да се приеме, че изслушването на свидетел е било допустимо на основание чл. 266, ал.3 ГПК поради това, че несъбирането му от първата инстанция се дължи на процесуално нарушение. Сочените от касаторите Решение № 341 от 02.07.2010г. по гр.д. № 177/2010г. на ІІ г.о. и Решение № 74 от 09.07.2012г. по т.д. № 398/2011г. на ІІ т.о. са постановени преди приемане на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, което дава задължителни разяснения относно дължимата дейност на въззивната инстанция и именно то е съобразено от въззивния съд. Поради това касационно обжалване по поставения процесуален въпрос не следва да се допуска.
Третият правен въпрос е: допустимо ли е, при съобразяване на постановките за разпределение на доказателствената тежест по такива дела, дадени в Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, съдът да постанови решение в полза на ищеца, оспорващ нотариален акт по обстоятелствена проверка, като се основава на констатация за неустановяване и недоказване на факти и обстоятелства от страна на ответника. Формулирането на този въпрос показва неразбиране на даденото в тълкувателния акт разрешение относно разпределението на доказателствената тежест в хипотеза когато всяка от страните разполага с легитимиращи писмени доказателства за своето право на собственост /последен абзац на мотивите/. В този случай всяка от страните носи тежестта да докаже фактическия състав на своето придобивно основание. Затова, след като ответниците по иска се позовават на придобивна давност, удостоверена в съставения констативен нотариален акт, тяхна е тежестта във възникналия спор за собственост да докажат предпоставките на чл.79 ЗС. Констативният нотариален акт в този случай не размества доказателствената тежест и не освобождава ответниците от задължението да докажат правата си.
Следващите два въпроса – четвърти и пети също произтичат от гореустановеното неправилно разбиране за доказателствената тежест. Ищцата е заявила ясно основанието на своето право на собственост – наследство и договор за прехвърляне на идеална част срещу задължение за издръжка и гледане, и е ангажирала надлежни писмени доказателства за това. Ответниците не оспорват качеството на ищцата като наследник, нито действителността на сключения договор с наследодателката; те считат, че са придобили по давност правата на ищцата; затова, те следва да докажат своето придобивно основание, т.е. фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС. Именно недоказването на това основание е причина за уважаване иска на ищцата.
Последният, шести въпрос е за преценката на противоречиви свидетелски показания. В случая въззивният съд е взел предвид изнесеното от двете групи свидетели: от една страна, че ответниците живеят в имота и са извършили значителни подобрения, а от друга страна, че ищцата го е посещавала безпрепятствено. При тези данни е заключил, че не е установено решаващото за течението на придобивната давност обстоятелство, че държането на идеалните части на ищцата е обърнато във владение и това е доведено до нейно знание. Директни противоречия между изнесеното от свидетелите не са констатирани и поради това липсват изрични мотиви на кои се дава вяра и защо. Твърдението на едните свидетели, че ищцата е ходила в имота и на другите, че не са я виждали, не съставлява такова противоречие, а и не тези факти са определящи за изхода на спора.
Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
При този изход ответницата има право на направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лева.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на № 181 от 14.06.2018г. по гр. д. № 172/2018г. на Врачански окръжен съд по касационната жалба на И. Х. К. и Т. И. П. от [населено място].
ОСЪЖДА И. Х. К. и Т. И. П., двамата от [населено място], [улица], да заплатят на С. Х. К. от [населено място], кв. З. З., [жилищен адрес] сумата 5000/пет хиляди лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: