7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 800
гр. София, 26.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 975/2018 г.
С определение № 152 от 05.04.2018 г. по ч. гр. дело № 974/2018 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 975/2018 г. и ч. гр. дело № 974/2018 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, състав на гражданска колегия, трето отделение, като делото се разглежда под номер 975/2018 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби № 7193/08.11.2017 г. на [фирма], [населено място] и № 7341/15.11.2017 г. на И. И. Г. и двете жалби по регистъра на Окръжен съд – Добрич против решение № 239 от 11.10.2017 г. по гр. дело № 342/2017 г. на Добрички окръжен съд.
По касационна жалба № 7193/08.11.2017 г. на [фирма], [населено място]:
Касационната жалба има за предмет въззивното решение в частта, с която съдът е потвърдил първоинстанционно решение № 59 от 08.06.2017 г. по гр. дело № 138/2017 г. на КРС /Каварненски районен съд/ в частта, с която първоинстанционният съд е уважил искове, предявени от И. И. Г. против [фирма], [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имуществената претенция частично до размер на сумата 5593.99 лв.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови посочения правен резултат Д., след като анализира фактите по делото стига до заключението, че в представената медицинска документация липсва обективирана диагноза „исхимична болест на сърцето“, както и приема, че за работодателя не е имало изискване да се снабди с предварително разрешение от Инспекцията по труда. Съдът също така е констатирал, че трудовите функции на И. Г. и Д. Л. не са в значителна степен различни, приел е, че разликите в длъжностните характеристики са граматически, но не и смислови и описват сходни трудови функции. В този случай, според решаващите мотиви в обжалвания акт, за работодателят е възникнало задължението да извърши подбор между двамата служители, предвид основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – съкращаване на една бройка от длъжността „Организатор производствено планиране и координация“, а такъв не е бил извършен.
В изложението се поддържа, че разрешенията в акта на Д. са в отклонение от тълкувателните мотиви на ОСГТК на ВКС, обективирани в ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., постановяващи проверка правилността на решението в рамките на оплакванията на въззивника. Поставен е въпрос със следното съдържание: „Следва ли въззивната инстанция служебно да се произнася по незаявени в жалбата до нея обстоятелства отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение“. Както се вижда от цитирания въпрос и доводите към него тези обстоятелства не са посочени, а и касационният съд няма задължението да извежда въпросът от отразените в самата касационна жалба доводи и обстоятелства. Затова следва да се приеме, че основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол. Дори и да се имат предвид мотивите, изложени от окръжния съд по чл. 329 КТ с обсъждането им не е допуснато отклонение от ТР на ОСГКТК на ВКС, тъй като в отговора на жалбата въззиваемият излага доводи по незаконността на уволнението, включително и относно неспазването на чл. 329 КТ, т.е. произнасянето на съда не е извън предмета на въззивното производство. Нормата на чл. 329 КТ е императивна и при процесния тип съкращаване на щата спазването и е условие за правомерността на уволнението.
Основанието по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК също така не е налице. Приложението му изисква обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва посочената норма с необоснованост на изводите на въззивния съд. Това са твърдения за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Същите оплаквания са направени и спрямо изводите на съда за неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Така мотивирано изложението не съдържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Затова следва да се приеме, че не са аргументирани предпоставки за допускане на касационен контрол, съответно не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на [фирма], [населено място].
По касационна жалба № 7341/15.11.2017 г. на И. И. Г.:
Касационната жалба има за предмет въззивното решение в частта, с която Д. е потвърдил първоинстанционно решение № 59 от 08.06.2017 г. по гр. дело № 138/2017 г. на КРС в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иск, предявен от касатора против настоящия ответник по касация, по чл. 344, ал.1, т. 3 КТ за разликата между 5593.99 лв. и 7260 лв.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд приема, че жалбата на ищеца е неоснователна. Като се позовава на разрешенията в ТР № 6/2013 от 15.07.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение е на ищеца, съдът аргументира извод, че за периода 25.05.2017 г. – 08.07.2017 г. тези обстоятелства не са доказани, а предвид така изведените фактически и правни констатации отхвърля иска за разликата между 5593.99 лв. и 7260 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран от касатора, както следва: „Приложими ли са пред въззивния съд доказателствени правила за първа инстанция във връзка с новонастъпили факти ? Има ли задължение въззивният съд, в случая когато се касае за претенция за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода, изтекъл след датата на приключване на устните състезания пред първата инстанция, да докладва твърденията за новонастъпили обстоятелства, изложени във въззивната жалба, да обяви кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, да разпределени доказателствената тежест по твърденията за новонастъпили обстоятелства и да укаже на страната, че не сочи доказателства в подкрепа на твърденията си ?“. Цитираните въпроси не са съобразени с процесуалните действия на въззивния съд, който не е отхвърлил /каквато е хипотезата в решението по гр. дело № 221/2009 г. на ВКС, състав на ІІІ г.о./ искане за представяне на доказателство за оставане на ищеца без работа в периода по чл. 225, ал. 1 КТ, протекъл във фазата на въззивното обжалване, напротив докладвал е въззивната му жалба /видно от протокола от заседанието от 27.09.2017 г./, включително с позоваването на обстоятелството за изтекъл шестмесечен период към момента на провеждане на заседанието и съответно е направил констатации, че страните не са направили доказателствени искания, като за въззивника И. Г., заявлението е направено от пълномощника адвокат Н. Т., че нямат искания по доказателствата. Следва да се има предвид, че още в първоинстанционното производство доказателствената тежест е разпределена между страните, включително възлагането да се представят доказателства за оставането на уволнения служител без работа, което е постановено да бъде в негова тежест, без да се прави разграничение за изтеклия период и предстоящия да изтече период, очертан от нормата на чл. 225, ал. 1 КТ. При тези обстоятелства въззивният съд е направил извод за недоказаност на иска по чл. 344, ал.1, т. 3 КТ в съответствие с разрешенията, обосновани в ТР № 6/2013 от 15.07.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС. Цитираните въпроси не са идентични с разгледания в решението по гр. дело № 221/2009 г. на състав на ІІІ г.о., който се отнася до друга хипотеза – прилагане правила на първоинстанционното производство при нередовност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Затова настоящата инстанция приема, че с цитираните въпроси не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Следващите въпроси, поддържани на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, като такива от значение за развитието на правото са формулирани, както следва: „Допустимо ли е при липса на оспорване на въззивната жалба от насрещната страна, както чрез подаване отговор на същата, така и чрез изразяване на становище в открито съдебно заседание, в този смисъл при липса на изрично наведено оплакване, че работникът е постъпил на работа в рамките на периода след устните състезания в първата инстанция, въззивният съд да се произнесе служебно, като отхвърли жалбата, поради недоказаност на обстоятелството, че работникът е останал без работа за същия период ?“. Въпросите не са съобразени с процесуалните действия на страните и с процесуалните действия на двете съдебни инстанции. Въпросът, кои обстоятелства се нуждаят от доказване, кои факти се признават и как се разпределя доказателствената тежест се разрешава още в първоинстанционното производство /в този смисъл следва да се има предвид и доклада на районния съд, в който е третиран същия въпрос /, а липсата на становище от насрещната страна неправилно се отъждествява от касатора, като неоспорване на доводите във въззивната му жалба. За да се изключи конкретно обстоятелство от кръга на твърденията, нуждаещи се от доказване – в случая оставането на ищеца без работа през исковия период, следва безспорността на това твърдение да бъде процесуално въведена. В случая въпросното твърдение не е било изключено от обстоятелствата, които ищецът е задължен да докаже, поради което отразените в цитираните въпроси хипотези не формират общи основания по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Освен това касаторът не е мотивирал допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, чрез обосноваване необходимостта от тълкуване на норми, които според него са непълни, неясни или противоречиви. Затова настоящата инстанция намира, че и с тези въпроси жалбоподателят не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за процесуални нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. С доводите си в тази част от изложението страната преповтаря разгледаните по- горе доводи, третиращи основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да съобрази, че тези основания не се кумулират с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и предявяването им по този начин е недопустимо, тъй като всяко едно от тях е самостоятелна предпоставка за селектиране на касационната жалба. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
ВКС намира, че не са аргументирани предпоставки за допускане на касационен контрол, съответно не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на И. И. Г..
Предвид всичко изложено по- горе настоящата съдебна инстанция намира, че и по двете жалби не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочените части.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на И. И. Г. срещу определение № 1095 от 19.12.2017 г. по гр. дело № 342/2017 г. на Д., ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение, приема следното:
Частната жалба на И. И. Г. е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е частично основателна, поради следните съображения:
С обжалваното определение е оставена без уважение молба, рег. № 7346/15.11.2017 г., подадена от процесуалния представител на ищеца И. И. Г. за допълване на въззивно решение № 239 от 11.10.2017 г. по гр. дело № 342/2017 г. на Д. в частта за разноските.
Съдът е приел, че искането по чл. 248 ГПК е неоснователно, с оглед резултата от въззивното обжалване, производството по което е образувано по жалби на всяка от страните. Констатирал е, че всяка от жалбите е съобразена, като неоснователна, поради което е направил извод, че разноски във въззивното производство не се дължат на нито една от страните в процеса.
Настоящата инстанция намира изводите на окръжния съд за незаконосъобразни. Ищецът е имал качеството на въззивник, произтичащо от сезирането на второинстанционния съд с жалба срещу първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и същевременно е притежавал процесуалното положение на въззиваем по жалбата на другата страна, която е претендирала отмяна на въззивното решение по отношение на уважените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имуществената претенция в уважената част, до размер на сумата 5593.99 лв. Като ответник по жалбата на дружеството, ищецът е подал отговор, на основание чл. 263, ал. 1 ГПК, в който е предявил искане за присъждане на разноските. Жалбата на дружеството е била отхвърлена, респективно съдът е постановил благоприятен за въззиваемия правен резултат – уважил е исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имуществената претенция до размер на сумата 5593.99 лв. По тази част от спора въззивната инстанция е постановила позитивен за ищеца резултат, обуславящ основателност на искането за присъждане на разноски. Същите са действително направени, видно от представения договор за правна защита и съдействие от 26.09.2017 г. и с оглед разясненията в т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС се дължат от ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е и списък на разноските по чл. 80 ГПК. Размерът им се определя от постановения правен резултат, описан по – горе. Заплатеното възнаграждение за защита във въззивното производство, съгласно договора за правна защита и съдействие е в размер на сумата 900 лв. и се отнася за защитата по трите иска. Същото не е разграничено за отделните искове, поради което следва да се приеме, че е договорирано по равно за всяка претенция, т.е. по 300 лв. Предвид уважаването на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имущественият от които частично – за сумата 5593.99 лв., за всеки от изцяло уважените искове по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 2 КТ дължимите разноски за защитата на ищеца във въззивното производство са по 300 лв. от общо договорираната сума, а за частично уважения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, разноските, изчислени по компенсация са в размер на 231.15 лв. или общият размер на разноските възлиза на сумата 831.15 лв.
С оглед на горните съображения, обжалваното определение се явява неправилно, поради което следва да се отмени и да се постанови уважаване на молбата по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски в посочения размер .
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба № 7193/08.11.2017 г., по регистъра на Окръжен съд – Добрич, подадена от [фирма], [населено място] на решение № 239 от 11.10.2017 г. по гр. дело № 342/2017 г. на Добрички окръжен съд в обжалваната част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба № 7341/15.11.2017 г. по регистъра на Окръжен съд – Добрич, подадена от И. И. Г. на решение № 239 от 11.10.2017 г. по гр. дело № 342/2017 г. на Добрички окръжен съд в обжалваната част.
ОТМЕНЯ определение № 1095 от 19.12.2017 г. по гр. дело № 342/2017 г. на Добрички окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 239 от 11.10.2017 г. по гр. дело № 342/2017 г. на Добрички окръжен съд на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на И. И. Г. сумата 831.15 лв., разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на И. И. Г. по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски за разликата между 831.15 лв. и 900 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: