6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 809
С. 01.08. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело №1502/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от Е. К. К. и Н. К. К., [населено място], приподписана от адвокат В. В., и от Н. Н. З., А. С. Г. и [фирма], приподписана от адвокат К., срещу въззивно решение №61 от 19.07.2010г. по гр. дело №397/2010г. на Бургаския окръжен съд.
Н. Н. З., А. С. Георгиев и [фирма] обжалват решението в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и в частта , с която срещу тях е уважен иск с правно основание чл.108 ЗС относно предаване владението върху недвижим имот – апартамент с площ 123,80 кв.м., находящ се в западната ачст на таванския етаж на сградата, [улица], вх.А, а съгласно схема № 42296/23.10.2009г. на СГКК-Б., представляващ самостоятелен обект в сградата с идентификатор 070770.614.216.1.3. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР№34/1983г.,ОСГК по въпроса относно процесния имот- самостоятелен обект на собственост ли е или е обща част по предназначението си – таван, който не може да бъде предмет на разпоредителна сделка. Не е налице правен интерес от водене на иска, тъй като ищците не са собственици на имота. В противоречие с практиката на съдилищата е решен въпрос, какво може да бъде самостоятелен обект на прехвърлителна сделка – решение №812/1998г., ВКС. Решението е постановено в нарушение на процесуалните правила по разпределяне доказателствената тежест в процеса, тъй като ищците са тези, които трябва да проведат пълно и главно доказване на пасивната легитимация на ответниците по иска – решение № 1235/2009г., ВКС, ІІІ г.о. Прилагат се съдебни решения.
Е. К. К. и Н. К. К. атакуват решението в частта, с която е отхвърлен искът им с правно основание чл.59 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищците обезщетение в размер на 2100 лева за лишаване от ползване за периода м.март – м.септември 2006г. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочат доводи за произнасяне в обжалваното решение по правен въпрос в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК – кога при неоснователното обогатяване възниква задължението за връщане на полученото без основание, респ. при начална липса на основание. Твърди се противоречие с т.7 на ППВС №1/1979г., тъй като въззивният съд е приел,че при неоснователното обогатяване задължението за връщане на неоснователно полученото при начална липса на основание възниква едва след покана.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната в писмено становище по чл.287,ал.1 ГПК.
К. жалби са депозирани в срока по чл.283 ГПК и са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е обезсилено решение № 1666/2009г. по гр.д.№4560/2008г. на Бургаския районен съд в частта, с която е прието за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на ответниците [фирма], Н. Н. З. и А. С. Г., че ищците Е. К. К. и Н. К. К. са собственици на общо 14/54 ид.ч. от апартамент с обща площ 123,80 кв.м., находящ се в западната част на таванския етаж на сградата,находящ се в [населено място], [улица], вх.А, а съгласно схема № 42296/23.10.2009г. на СГКК-Б., представляващ самостоятелен обект в сградата с идентификатор 070770.614.216.1.3. /с посочени граници и площ/ и в частта, с която е отхвърлен искът за установяване легитимацията на ищците като собственици на недвижимия имот за горницата от 40/54 ид.ч. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението върху недвижимия имот и вместо това е постановено осъждане на ответниците да предадт на ищците владението на описания апартамент на основание чл.108 ЗС. В частта, с която искът с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане обезщетение за ползването на имота за исковия период, е отхвърлен, първоинстанционното решение е оставено в сила. В. съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо в обезсилената част по установителен иск с правно основание чл.124 ГПК, тъй като съдът не е сезиран с такъв и е излязъл извън петитума на исковата молба. Съдът дължи произнасяне само по заявените претенции, съгласно чл.6,ал.2 ГПК и постановеното решение по установителен иск за собственост противоречи на цитираната разпоредба. Ето защо и на основание чл.269 ГПК в тази част като недопустимо следва да бъде обезсилено. По отношение на предявения иск за предаване владението от владеещия несобственик на имота, е прието, че ищците са доказали материалноправната си легитимация на участници в съсобствеността и като израз на управление на общата вещ са легитимирани да искат предаването и от ответниците. Последните са в имота без да доказали правно основание за това. По легитимацията на ищците и възражението на ответниците, че се касае за обща част, съдът е приел след обсъждане на приетите по делото доказателства по отчуждителната преписка по ЗОЕГПНС и техническата експертиза, че през 1948г.-1949г. е било извършено преустройство на таванския етаж в сградата в жилище, без съгласието на държавата, която при отчуждаване по ЗОЕГПНС на имоти в нея е получила припадащи се идеални части от общите части в размер на 5/18 ид.ч., включително и от таванския етаж.Към 1969г., когато е сключен договор за ликвидиране съсобствеността на държавата с частни лица -праводателя на ищците по силата на ПМС, жилището е съществувало и последният е изкупил дела на държавата. Останалите идеални части са принадлежали на братя С., един от който е праводател на ищците. Вследствие преустройство на обща част – таванско помещение, в самостоятелен тавански жилищен етаж най-рано към 1949г. е възникнал самостоятелен обект на правото на собственост – тавански етаж с два апартамента, от които процесният е западният.След 1969г. с оглед отпадане правата на държавата в имота, притежанието му е останало единствено за Н. и Ф. С., а впоследствие на наследниците им по закон, сред които ищците.Възникването на самостоятелен обект на собственост – жилище, годно за обитаване по действащите към релевантния момент строителни правила и норми и носещо характеристиките на жилище, е пречка за ответниците, които са придобили свой жилищен имот на първия етаж в сградата през 2004г. да получат като обща част в таванското помещение самостоятелни права, съответни на притежавания от тях имот, които да противопоставят на ищците собственици. Ответниците признават, че са в имота, в отговора на исковата молба.Това се установява и от приетите прокурорски преписки.За да възникне вземане от обезщетение за неизпълнено задължение длъжникът трябва да бъде поканен.В случая не се установява ответниците да са поканени да заплащат обезщетение.
По касационната жалба на Н. Н. З., А. С. Г. и [фирма]. Не са налице сочените предпоставки на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по поставените в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси и доводи. На основание разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и който е решаван противоречиво от съдилищата. Така формулираните от касаторите въпроси относно това дали процесния е самостоятелен обект на собственост, или е обща част по предназначението си – таван, който не може да бъде предмет на разпоредителна сделка и какво може да бъде самостоятелен обект на прехвърлителна сделка, не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Те не са решени в противоречие със соченото ТР № 34/1983 по гр.д.№11/83г., ОСГК и решение №812/1998г. по гр.д.№391/1998г., І г.о. Това е така, защото въззивният съд не е приел, че процесният имот е обща част, обслужващо другите самостоятелни обекти в сградата помещение, а въз основа на доказателствата по делото и техническите експертизи – че е самостоятелен обект на собственост, който е възникнал още през 1949г. чрез преустройство и с оглед сключения договор с държавата – също етажен собственик в сградата. То е било обособено като жилище съгласно действащите строителни правила и норми и е имало характеристиките на жилище. Подпокривното пространство не е било обща част по естеството си, чието предназначение не може да се променя. При това положение приетото от съда не е в противоречие, а в съответствие с постоянната съдебна практика, в т.ч. цитираните от касаторите решения. Въпросът за разпределяне доказателствената тежест в процеса също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението поради пртиворечие със соченото решение на ВКС. Този въпрос няма обуславящо значение, защото изводите на въззивния съд не са в смисъл, че ищецът не следва да установи твърдения факт на владение на имота от ответника, а че по делото е установено, че имотът е във владение на ответника. В останалата част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат само касационни оплаквания като се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК, – т.1 на ТР №1/2009г., ОСГТК,ВКС.
По касационната жалба на Е. К. К. и Н. К. К.. Настоящият съдебен състав приема, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта му относно иска с правно основание чл.59 ЗЗД. Поставеният в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК правен въпрос – необходима ли е покана до ответника – длъжник в хипотезата на чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на собствен на ищеца имот, е релевантен за изхода на спора по този иск. Даденото от въззивния съд разрешение не е в съответствие с цитираното от касатора ППВС №1/28.05.1979г., поради което са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в тази част.По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №61 от 19.07.2010г. по гр. дело №397/2010г. на Бургаския окръжен съд в частта, която е потвърдено решение № 1666/2009г. по гр.д.№4560/2008г. на Бургаския районен съд в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.59 ЗЗД – за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищците обезщетение в размер на 2100 лева за лишаване от ползване за периода м.март – м.септември 2006г.
ОСТАВЯ БЕЗ ДВИЖЕНИЕ касационната жалба в тази част.
УКАЗВА на касаторите Е. К. К. и Н. К. К., [населено място], да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 42 лева и да приложат вносния документ в едноседмичен срок от съобщението. В противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №61 от 19.07.2010г. по гр. дело №397/2010г. на Бургаския окръжен съд в останалата част.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: