2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
София,14.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 384 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. М. с адрес в [населено място], представляван от адв. С. С., против решение № 192 от 8 ноември 2016 г., постановено по гр.д. № 501 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г. в частите му, с които е отменено решение № 853 от 13 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 3659/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на М. сумата от 1000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди по сл.д. 1123-С/2005 г. на окръжната следствена служба С. З., и за отхвърляне на иска на М. против прокуратурата за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по сл.д. 220с/2004 г. на окръжната следствена служба С. З., за сумата над присъдените 2000 лева до 10000 лева, ведно с лихвата за забава от 20 май 2014 г., и вместо него е отхвърлен предявеният от М. иск за сумата от 1000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени във връзка със следствено дело № 1123-С/2005 г. на окръжната следствена служба С. З. и са присъдени 8000 лева за претърпени неимуществени вреди във връзка със следствено дело № 220с/2004 г. по описа на окръжната следствена служба Стара З., и до предявения размер от 290000 лева неимуществени вреди по това следствено дело първоинстанционното решение за отхвърлянето на иска е потвърдено.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички пороци на обжалваното въззивно решение по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се, че присъденото с решението обезщетение не отговаря на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и не компенсира претърпените от ищеца вреди. Касаторът твърди, че е допуснато и нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът неправилно е уважил възражението на ответника, че обезщетение не се дължи, тъй като наказателното производство е прекратено с изтичането на давността и след този момент процесуално-следствени действия не са извършвани, и се сочи, че това възражение е въведено едва с въззивната жалба на прокуратурата, и не е било заявено своевременно в първоинстанционното производство. Поддържа се също, че определеното във връзка с второто наказателно производство парично обезщетение е със силно занижен размер, като на фона на установените и изложени в решението факти и констатации за претърпени вреди, то не съответства на чл. 52 ЗЗД. Оспорват се изводите на съда за липса на причинно-следствена връзка между влошаването на психическото и емоционалното състояние на ищеца и предприетите срещу него мерки за процесуална принуда. Подчертано е, че специфичните нужди, произтичащи от заболяванията на ищеца, по отношения на диетична храна и прием на лекарства, са били установени от представени по делото медицински документи, но въпреки тях, той е изтърпявал мярката „задържане под стража“ в крайно неблагоприятни условия. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касатора покриват приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Срещу въззивното решение в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение и е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на В. М. сумата от още 8000 лева или общо 10000 лева неимуществени вреди, ведно с лихвата за забава, считано от 20 май 2014 г. до окончателното изплащане на главницата, е подадена касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор С. Г..
В жалбата и допълнението към нея се поддържат всички основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът е пренебрегнал обстоятелството, че досъдебното производство е приключило в рамките на разумния срок, както и че след изтичането на давностния срок за преследването на извършеното престъпление не са извършвани други процесуално-следствени действия. Освен това липсвали безспорни доказателства за причинната връзка между воденото наказателно производство и дискредитираната репутация на ищеца пред чуждестранните му партньори и отдръпването на съдружниците му; не е отчетено, че разпитаните свидетели възпроизвеждали твърденията на ищеца и са заинтересовани. Излагат се оплаквания, че въззивният съд само е маркирал възраженията на прокуратурата, възприел е съображенията на първоинстанционния съд и не е обсъдил защо приема, че последната следва да носи отговорност за състоянието на ищеца във връзка с воденото срещу него наказателно производство. Поддържа се също, че претърпените вреди не са доказани като последица от незаконно обвинение, а определеният размер на вредите не е съобразен с доказателствата и разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Касаторът оспорва извода, че прекратяването на наказателното производство по чл. 369, ал. 4 НПК следва да се приравнява към прекратяване поради липса на престъпление или недоказаност на престъплението поради липса на достатъчно доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че е налице произнасяне на въззивния съд по въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
С обжалваното решение е съобразено, че предмет на разглеждане са предявени от В. И. М. против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 10000 лева за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие воденото наказателно производство по сл.д. № 1123-С/2005 г. на О. С. З., прекратено с постановление от 16.12.2009 г. на районната прокуратура в С. З., поради изтекла погасителна давност за наказателно преследване, ведно със законната лихва от 23.12.2009 г., както и обезщетение в размер на 290000 лева за претърпени от М. неимуществени вреди вследствие воденото наказателно производство по сл.д. № 220с/2004 г. на О. С. З., прекратено с определение от 20 май 2014 г. по нохд № 358/2014 г. на специализирания наказателен съд на основание чл. 369, ал. 4 НПК, ведно със законната лихва от 20.05.2014 г. По първия от обективно съединените искове е прието, че абсолютната давност по чл. 81, ал. 2 НК за конкретния случай е 7 години и 6 месеца, настъпила е на 04.10.2009 г., а последните действия спрямо ищеца от страна на прокуратурата са осъществени преди тази дата, след което е последвало прекратяване на наказателното производство с постановление от 16.12.2009 г., и във връзка с разясненията по т. 8 на ТР № 3/2004 г., ОСГК, извършените до изтичане на давността от правозащитния орган действия са били законни, поради което отговорността му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не може да бъде ангажирана, и предявеният спрямо прокуратурата иск за вреди във връзка с това следствено дело е счетен от съда за изцяло неоснователен. По втория иск е съобразено, че прокуратурата е проявила бездействие като не е отстранила допуснати процесуални нарушения и не внесла делото в съда в едномесечния срок по чл. 369, ал. 3 НПК, което има за последица прекратяването на наказателното производство от съда на основание чл. 369, ал. 4 НПК, което обстоятелство според съда обуславя недоказаност на обвинението, съответстващо на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето. За неоснователно е прието заявеното с отговора на исковата молба, уточнено впоследствие и поддържаното във въззивното производство възражение на прокуратурата за наличие на освобождаващото от отговорност основание по чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като изключителна вина на ищеца би била налице ако е единственият каузален фактор за настъпване на вредите, както е прието в цитираното ТР. Фактът, че обвинителен акт не е бил внесен в съда в едномесечния срок по чл. 369, ал. 3 НПК поради влошеното здравословно състояние на ищеца, непозволяващо извършване на процесуални действия спрямо него, което е обосновало основанието на чл. 396, ал. 4 НПК за прекратяване на наказателното производство, е приет за необусловен от виновно поведение на пострадалия и не е свързан с настъпването на вредоносния резултат. При анализа на установените факти съдът е достигнал до извод, че ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания, свързани с притеснения във връзка с воденото производство, страх от осъждане, накърняване на доброто име и достойнство, отчуждение, за каквито и причинно-следствената им връзка с наказателното производство дори не е необходимо да се събират нарочни доказателства, каквито в случая са ангажирани посредством свидетелски. Съобразено е, че мярката „задържане под стража” по процесното наказателно производство е търпяна двукратно общо за пет месеца, а мярката „домашен арест“ също двукратно е търпяна общо за две години и осем месеца, което е довело до ограничаване на законни права като правото на лична свобода и неприкосновеност, правото на свободно придвижване, правото на труд, което несъмнено се е отразило съществено негативно на психиката на ищеца. Като цяло наказателното производство е продължило осем години в досъдебната и съдебната на две инстанции фази, през който период спрямо ищеца са извършвани множество процесуални действия, като с отменената впоследствие присъда на първата инстанция той е бил признат за виновен и осъден да търпи наказание „лишаване от свобода“ , което сочи на значителен интензитет на душевни страдания. Счетено е, че не се установяват по делото действия на ответника по незаконното обвинение да са причина за влошаване здравословното състояние на ищеца, нито те да са довели до отключване на психични заболявания, а единствени до емоционално личностово, социално, професионално и битово негативно повлияване като типичен съпътстващ фактор при подобни обстоятелства.
К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иск за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие воденото спрямо него наказателно производство по досъдебно производство № 96/2006 г. на областна дирекция на полицията С. З., образувано след отделянето от сл.д. № 220с/2004 г. на О. С. З., прекратено с определение от 20.05.2014 г. по нохд № 358/2014 г. по описа на специализирания наказателен съд на основание чл. 369, ал. 4 НПК, ведно с обезщетение от същата дата, за сумата над 10000 лева до предявения размер от 290000 лева, по обусловилия изхода на спора и уточнен от настоящия съдебен състав въпрос за значението на търпяната процесуална принуда за вида и тежестта на причинените неимуществени вреди. По този въпрос на настоящия съдебен състав не е известна съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне заради значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С отговора на този въпрос ще се даден принципен отговор и на останалите въпроси на касатора М., които се отнасят към съдържанието на критерия „справедливост”, закрепен в чл. 52 ЗЗД и как се оценяват отделните елементи на съответните негативни преживявания – за размера на обезщетението за неимуществени вреди, относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди „по справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД в хипотезите на засягане на основни човешки права от незаконосъобразни актове и действия на държавата, какъв е обхватът на доказването от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, какво е съдържанието на критерия „справедливост”, какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост”, какви „стъпки“ включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”. Правни въпроси, свързани с изтичането на абсолютната давност по другото досъдебно производство, не се поставят, което е пречка за допускането на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по първия предявен иск.
Не се обосновава допускането на касационното обжалване в осъдителните части на въззивното решение по жалбата на прокуратурата.
В изложението на касационните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него се поставят само два въпроса, а извън тях са посочени оплаквания на този касатор, които обаче могат да се определят като основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че съдът не се е произнесъл по процесуално-правния въпрос относно определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и за точното прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. От посочения по този начин въпрос може да се приеме, че касаторът намира, че съдът не е преценил всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, за да може да приложи точно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поставеният въпрос не съдържа посочването на онези обстоятелства, които според касатора са били пренебрегнати или неправилно оценени, поради което е нарушен принципът, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Тъй като съгласно задължителните указания на ВКС, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба; противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът, то в разглеждания случай съдът не може да се произнесе по правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, но касаторът не го сочи. Освен това следва да се отбележи, че дори и в касационната жалба касаторът не е посочил конкретни обстоятелства, пренебрегнати или неправилно оценени от съда. По изложените съображения, тъй като не е поставен обусловил изхода на спора правен въпрос, не следва да се извършва преценката за твърдяното нарушаване на постановките на ППВС № 4/1968 г., нито на разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2004 г., ОСГК, нито на становището, че е налице противоречиво разрешаване при приложението на чл. 52 ЗЗД (като за последното не се сочат влезли в сила съдебни актове).
Твърди се, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като прекратяването на наказателното производство на основание чл. 369, ал. 4 Н. не може да се приеме за основание за търсене на отговорност на прокуратурата по реда на чл. 2 ЗОДОВ, което било в противоречие с т. 7 от ТР 3/04 г., ОСГК, ВКС. Ако се приеме, че е поставен въпросът прекратяването на наказателното производство на основание чл. 369, ал. 4 Н. може ли да се приеме за основание за търсене на отговорност на прокуратурата по реда на чл. 2 ЗОДОВ, подобен въпрос не е разрешаван в соченото ТР, в което, в т. 7, се разяснява въпросът отговаря ли по Закона за отговорността на държавата за вреди съответният държавен орган, когато наказателното производство е било прекратено поради това, че обвинението не е било доказано с оглед изчерпателно посочване на деликтите, осъществени от органите на дознанието и на съдебната власт, които се обезщетяват по този закон, и отговорът е, че когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, основанието за обезщетяване на вреди по чл. 2, т. 2 от закона (в приложимата му редакция) е, че деянието не е извършено от лицето. Ето защо единствено поддържаното основание за допускане на касационното обжалване не се разкрива. Освен това възприетото от съда разрешение е в пълно съответствие с тълкуването, дадено от ВКС в решение № 291 по гр.д. № 109/2011 г., ІІІ г.о., което се споделя и от настоящия съдебен състав.
За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 5 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 8 ноември 2016 г. по гр.д. № 501 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 853 от 13 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 3659/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място], за отхвърляне на иск на В. И. М., с адрес в [населено място], против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие воденото спрямо него наказателно производство по досъдебно производство № 96/2006 г. на областна дирекция на полицията С. З., образувано след отделянето от сл.д. № 220с/2004 г. на О. С. З., прекратено с определение от 20.05.2014 г. по нохд № 358/2014 г. по описа на специализирания наказателен съд на основание чл. 369, ал. 4 НПК, ведно с лихвата от същата дата, за сумата над 10000 лева до предявения размер от 290000 лева.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение в останалата му част.
УКАЗВА на В. И. М. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на ВКС доказателство за внесена по сметката на касационния съд държавна такса от 5 лева, като в противен случай производството ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в публично съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: