О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 812
гр.София, 22.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2942/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на М. П. Б. – ищец и на В. Й. М. – ответник, за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1961/ 19.12.2014 г. по гр.д.№ 2049/ 2014 г. (допълнено с решение № 201/ 09.02.2015 г.), с което частично е потвърдено и частично е отменено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 8581/ 2013 г. и като краен резултат В. Й. М. е осъден да заплати на М. П. Б. 3 000 лв обезщетение за неимуществени вреди със законната лихва върху тази сума от 14.06.2013 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до предявения размер от 6 000 лв (частично от вземане в общ размер 12 000 лв) искът е отхвърлен и са разпределени разноските по делото.
М. П. Б. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен частично, като с оглед допускане на касационното обжалване в изложението си по чл.284 ал.3 т.2 ГПК е формулирал процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да прецени доказателствата по делото поотделно и в съвкупност и да обсъди доводите на страните. Счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решения № 374/ 22.11.2010 г. по гр.д.№ 219/ 2010 г. ІІ г.о. и № 93/ 06.07.2010 г. по .д.№ 808/ 2009 г., І т.о.).
В. Й. М. обжалва решението в уважаващата иска част, включително допълнителното решение, с което е присъдена законна лихва върху сумата 3 000 лв. Той е формулирал няколко материалноправни въпроса, но всеки от тях с свежда до това, възниква ли отговорност за обезщетяване на вреди от деликт за издателя на заповед за уволнение, отменена впоследствие от съда като незаконна, ако при извършването му не е бил недобросъвестен и не е използвал служебното си положение за постигане лични или други цели, вън от упражняване на служебните си правомощия. Повдигнат е и процесуалноправният въпрос кой носи доказателствената тежест за установяване на наличието на предпоставките по чл.49 ЗЗД при предявен иск за обезщетяване на вреди от недобросъвестно поведение спрямо работника от лице, представляващо работодателя. Касаторът – ответник счита, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че се разрешават противоречиво от съдилищата.
Всеки от жалбоподателите оспорва жалбата на насрещната страна и претендира, че по нея няма основания за допускане на касационния контрол.
Жалбите са допустими, като по исканията за допускане на касационно обжалване на срещупоставените страни съдът намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил по трудово правоотношение с [фирма], [населено място], на което дружество ответникът е бил прокурист. В това си качество, през 2010 г. В. М. издал заповед за уволнение на М. Б., но ищецът оспорил тази заповед и тя била отменена от съда, като трудовото правоотношение било възстановено. Непосредствено след идването на ищеца на работа, В. М. издал и му връчил следваща заповед за уволнение, която по-късно също била отменена от съда като незаконна по иск на М. Б.. При тези факти съдът извел, че получените в резултат на незаконните уволнения неимуществени вреди от ищеца следва да бъдат обезщетени от автора на уволнителното волеизявление, без оглед дали е действал недобросъвестно, използвайки служебно положение за осъществяване на лични или други цели и съзнавайки липсата на основание за уволнение. Като приел, въз основа на анализ на доказателствата, че по делото не са установени твърденията на ищеца за други извършени от ответника спрямо него противоправни действия, съдът уважил предявения иск до размер 3 000 лв, а за разликата го отхвърлил.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора – ищец процесуалноправен въпрос не обуславя обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че не следва да обсъжда доказателствата по делото и доводите на страните, нито фактически е достигнал до този резултат. Решението е съобразено с представената от самия ищец обвързваща практика на Върховния касационен съд, според която в мотивите на съдебното решение следва да бъдат отразени фактическите и правни съображения на съда, дадени след обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и след вземане на отношение по всички доводи на страните. Дали мотивите на въззивния съд са правилни, в производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода от спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос (Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В случая процесуалноправният въпрос, поставен от ищеца, не е разрешен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд и поради това по жалбата на М. Б. касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Що се касае до процесуалноправният въпрос, повдигнат от ответника, той не обуславя въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по иск, квалифициран по чл.45 ал.1 ЗЗД (отговорност за вреди, причинени с лични действия) и въпросът кой носи доказателствената тежест за установяване на наличието на предпоставките по чл.49 ЗЗД (обективна отговорност на възложителя на работата за действия на изпълнителя) няма отношение към крайния резултат в обжалвания акт.
Обуславя решението обаче материалноправният въпрос възниква ли отговорност за обезщетяване на вреди от деликт за издателя на заповед за уволнение, отменена впоследствие от съда като незаконна, ако при извършването му не е бил недобросъвестен и не е използвал служебното си положение за постигане лични или други цели, вън от упражняване на служебните си правомощия. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл положително, тъй като е приел като достатъчна предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника отмяната на извършените уволнения от съда. Разрешението е дадено в противоречие със задължителната тълкувателна практика, обективирана в Постановление № 4/ 1975 г. на Пленума на ВСРБ. Поради това по жалбата на ответника касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1961/ 19.12.2014 г. по гр.д.№ 2049/ 2014 г. в частта, в която е отхвърлен предявения от М. П. Б. против В. Й. М. иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 3 000 лв до предявения размер от 6 000 лв (частично от вземане в общ размер 12 000 лв).
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1961/ 19.12.2014 г. (допълнено с решение № 201/ 09.02.2015 г.) по гр.д.№ 2049/ 2014 г. в останалата част.
Указва на В. Й. М. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 60 лв (шестдесет лева), в противен случай жалбата му ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: