8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 815
[населено място] ,27,10,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на трети октомври , през две хиляди и шестнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 569 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 338/09.11.2015 год. по т.д.№ 388/2015 год. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 211/14.04.2015 год. по т.д.№ 229/2014 год. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК от касатора, против В. П. , иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответника, на основание запис на заповед от 27.09.2007 год.,с падеж 31.12.2009 год.,в размер на 35 811,25 лева – левовата равностойност на 18 310 евро / дължим остатък по ценната книга /. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – досежно мотивирания от съда извод за недобросъвестност на поемателя по записа на заповед, обусловил извода за противопоставимост на личните възражения на длъжника по каузалната сделка – издател на записа на заповед, по който ответникът се явява авалист.Твърди, че приемайки ги за допустими в настоящото производство съдът не е посочил кои са тези „правопогасяващи„ или „ правоизключващи” възражения, предвид които е отхвърлил иска, още повече че ответникът не се е позовал на такива нито с отговора , нито с допълнителния отговор на исковата молба. С оглед разглеждането на невъведени от ответника „относителни възражения„, решението се твърди недопустимо.Оспорва се правилността на извода на съда,че знанието на хонората,че издателят на ефекта не е лично задължен по каузалната сделка, която ефекта обезпечава,съставлява негова „недобросъвестност”,по смисъла на чл.465 ТЗ. Същият,според касатора,се основава на противоречащо на закона схващане на съда, че записът на заповед не може да обезпечава чужди задължения,какъвто е настоящия случай. Решението се сочи в противоречие със задължителна за въззивния съд практика – т.17 на ТР № 4 / 2013 год. по тълк.дело № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, предвид разгледан от съда предмет на спора, различен от въведения – вземане по менителничното правоотношение – чл.535 ТЗ, както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила при разпределението на доказателствената тежест в процеса – тъй като , независимо че основава вземането си на абстрактна сделка, в тежест на ищеца е вменено доказването на каузална причина за издаване на ефекта, при това без да му е надлежно указана тази доказателствена тежест. Касаторът оспорва дадената от първоинстанционния съд правна квалификация,с оглед което счита, че въззивният съд е действал в противоречие със задължението, указано му в т.2 на ТР № 1/ 2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила се твърди и предвид позоваване на съда на писмен документ / споразумение от 29.09.2009 год. /, който не е надлежно приет по делото / непредставено в преклузивния за това срок, при това в копие и при непредставен оригинал, след изискването му от ищеца /.
Ответната страна – В. П. – не е депозирала отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Искът е предявен за установяване на част от вземане по запис на заповед с падеж 31.12.2009 год., от [фирма] против В. П., в качеството му на авалист по ефекта,с издател П. К. , в качеството му на физическо лице.Същият представлява като управител [фирма], което дружество е сключило договор за лизинг на лек автомобил с ищцовото дружество. Ищецът не е сочил каузална причина за издаване на записа на заповед . В отговора си ответникът е посочил, че сумата по записа на заповед – 21 948,48 евро представлява размера на дължими за 2009 год. 12 равни месечни вноски , всяка от по 1 829,04 евро. Тъй като задължението за същите е на [фирма] по договор за лизинг № 188/27.09.2007 год.,а издател на записа на заповед е физическото лице П. К. / макар представляващ дружеството /, ответникът счита, че липсата на каузално правоотношение между издателя и ищеца изключва отговорността за плащане по ефекта както на авалиста, така и на издателя му. Противопоставен е и довод за нищожност, с оглед съдържанието на документа, което според страната съдържа „ условност „ на обещанието за плащане.
С допълнителна искова молба ищецът потвърждава предявяване на вземането си на основание ценната книга , коментирайки редовността й от външна страна.
С допълнителния отговор на исковата молба ответникът е представил в копие споразумение от 29.09.2009 год., сключено между страните по спора и П. К. – лично и като представляващ [фирма] , сочещо физическите лица – П. К. и В. П. като „гаранти„ по договора за лизинг.С това именно споразумение страната обосновава довод за „ недобросъвестност „ на ищеца, но не по смисъла на чл.465 ТЗ, а с оглед непредставянето на това писмено доказателство от значение за спора от страна на ищеца, въпреки че разполага със същото, което пък, като сключено с всички страни по записа на заповед, вкл. авалиста, предоставя правото му да противопостави на хонората „личните възражения„на издателя.Такива,обаче, не са индивидуализирани, напротив – сочи се, че в тежест на ищеца е да докаже „ съществуването на каузалното правоотношение и последиците от него „. В проекто-доклада си първоинстанционният съд е указал на ответника установяване на каузална причина за издаване на записа на заповед, квалифицирайки предявеният установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК, която норма сочи единствено реда за разглеждането му. Съдът е счел неоснователно възражението на ищеца, че споразумението е представено след преклузивния за това срок, но уважил искането му за представянето на оригинал на същото.Споразумението не е прието като писмено доказателство,тъй като оригинал на същото не е представен.В последващото съдебно заседание ответникът е твърдял, че по споразумението има извършвани плащания към ищеца, за което е допусната съдебно-икономическа експертиза, изследвала погашенията по изп. дело № 20098210400651, образувано по заповед за незабавно изпълнение въз основа на друга запис на заповед.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска ,обосновавайки извод, че процесния запис на заповед е издаден във връзка със сключения между ищеца и [фирма] договор за лизинг на лек автомобил / обстоятелство, което последващо ищецът не е оспорвал, а именно – че ценната книга обезпечава изпълнението на лизингополучателя по сключения договор за лизинг, в качеството на обезпечение на чужд за издателя на ефекта дълг /. Според съд, задължения за ответника ще са налице при доказани задължения на [фирма] към ищеца, и то за периода след 30.09.2009 год. / до който момент са взаимно потвърдени задълженията с представеното от ответника споразумение / и до падежа на ценната книга – 31.12.2009 година. Установяването на такива задължения е вменено в тежест на ищеца, респ. тяхната недоказаност обусловила отхвърлянето на иска.
За да потвърди първоинстанционното решение,въззивният съд е приел, че с отговора и допълнителния такъв на исковата молба ответникът е въвел възражение за недобросъвестност на поемателя , изразяваща се в упражняване от него на правата по ефекта, въпреки знанието, че страна по каузалната сделка е друг правен субект, а не издателя, както и поради наличието на друго споразумение, уреждащо начина на плащане по договора за лизинг и по записа на заповед , който го обезпечава / противно на твърденията на самия ответник, че задълженията по договора за лизинг са обезпечени с повече от един записа на заповед/.Писменото споразумение,визирано от съда като основание за твърдяна „недобросъвестност„, е прието за установено от съдебно-икономическата експертиза,предвид установени частични погашения на основание същото.Съществено значение за доказване на „ недобросъвестност „ на поемателя съдът е извел от фактическото участие на авалиста, като служител на [фирма], при предаването на лизинговия автомобил след сключване на договора за лизинг / приемо-предавателен протокол от 04.10.2007 год./. Независимо,че се касае за фактическо участие, съдът е квалифицирал същото като „ участие на авалиста при възникване на каузалното правоотношение „ . От така установимата недобросъвестност на поемателя по ефекта, съдът е обосновал право на противопоставяне от авалиста на правопогасяващите възражения на издателя / какъвто ,обаче, е физическото лице П. К., а не [фирма] /, въпреки липса на мотиви за наличие на каузална причина за издаване на ефекта от издателя му П. К., който не е страна по договора за лизинг. Без да индивидуализира такива правопогасяващи възражения съдът е приел иска за неоснователен.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Съставлява ли „ недобросъвестност „ или „ злоупотреба с право„ от страна на приносителя на запис на заповед, знанието му,че този запис на заповед е издаден за обезпечаване на каузална сделка, по която издателят не е лично задължен ? Може ли авалистът да се позове на такава недобросъвестност, след като се е задължил със знанието ,че обезпечава чужди задължения и при негово пряко участие в каузалната сделка, изразяващо се в получаването на вещта от поемателя по записа на заповед? Ако се обосновава „недобросъвестност„ в тази хипотеза , тя достатъчна ли е да се изключи отговорността на авалиста по записа на заповед , без съдът да обсъди фактите относно погасяване на вземането по записа на заповед?; 2/ Какви възражения има право да противопостави в производство по реда на чл.422 ал.1 ГПК, за установяване на вземане по запис на заповед,авалистът по ценната книга,в хипотезата на непротивопоставено от издателя й възражение срещу издадената въз основа на записа на заповед, срещу него и авалиста, заповед за незабавно изпълнение , както и при липса на идентичност между страните по каузалното правоотношение и по менителничния ефект ? ; 3/ Може ли установеното участие на авалист при възникване на каузалното и менителнично правоотношения да съставлява недобросъвестност на поемателя по записа на заповед или злоупотреба с право ? ;4/ Знанието на поемателя по запис на заповед,че същият е издаден за обезпечаване на изпълнението на задължения на различно от издателя лице,приравнява ли се на знание за наличие на лични възражения по каузалната сделка и води ли до извод за „недобросъвестност„ и „злоупотреба с право”от страна на поемателя,респ. до изключване отговорността на авалиста по записа на заповед? 5/ Знание за какво следва да се разбира като „недобросъвестност” или „ злоупотреба с право „ от страна на поемателя по запис на заповед ?; 6/ Чия е доказателствената тежест за установяване,че вземанията по каузалната сделка са погасени ? ; 7/ Каква е правната квалификация на иска и определя ли се от основанието на търсеното вземане или се определя от процесуалния ред за разглеждането на иска ?; 8/ Какви са правомощията на въззивния съд при допуснати нарушения във връзка с доклада на първоинстанционния съд? ; 9/ Може ли съдебно-счетоводна експертиза да се основава на частен документ,който не е приет по делото като доказателство, да възпроизвежда съдържанието на такъв документ и въз основа същия да обосновава изводите си в заключителната част? Такова заключение обвързва ли съда ?
В останалата си част изложението коментира неправилност на изводите на въззивния съд, но не формулира конкретни въпроси ,въпреки позоваване на противоречие със задължителна за въззивния съд съдебна практика. Касаторът твърди недопустимост на съдебното решение, като постановено по възражения, каквито ответникът не е противопоставял в производството.
Първите четири въпроса и девети въпрос са обосновани с формално цитиране на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Петият е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 17/21.04.2011 год. по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.Шестият, в същата хипотеза, се сочи разрешен в противоречие с т.17 на ТР № 4/18.06.2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, с преждепосоченото решение по реда на чл.290 ГПК и с реш.№ 21 по т.д.№ 1348/2013 год. на І т.о. на ВКС.Седми въпрос е обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие на въззивното с решение № 131 по т.д.№ 251/2012 год. на І т.о. и реш.№ 82 по т.д.№ 804/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС. По осми въпрос се твърди произнасяне в противоречие с т.1 на ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Произнасяне по невъведени в спора възражения на ответника не обуславя недопустимост на съдебния акт, а съществено нарушение на съдопроизводствените правила , в случай че именно разглеждането на тези възражения е обусловило правния резултат . Недопустимост е налице при произнасяне по непредявен иск – в отклонение от принципа за диспозитивното начало в процеса , както и при липса на положителна, респ. при наличие на отрицателна процесуална предпоставка / процесуална пречка / за разглеждането на иска. Предвид това не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение, която би предпоставила допускане на касационното обжалване и служебно,без позоваване на касатора.
Формулираните първи , трети и четвърти въпроси възпроизвеждат разбирането на въззивния съд за съдържанието на понятията „ недобросъвестност „ и „ злоупотреба с право „ от страна на поемателя на запис на заповед, по смисъла на чл.465 ТЗ, което практически ги обобщава до формулираният пети въпрос. Същият удовлетворява изискването за правен – отговор, със съдържанието и аспектите,включени в преждепосочените въпроси – е обусловил решаващ извод на въззивното решение,за недобросъвестност на ищеца – поемател по записа на заповед. Обоснован е и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с посоченото решение № 17 по т.д. № 213 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне по същия.
Вторият от формулираните въпроси не удовлетворява изискването за правен, тъй като е зададен в аспект на доказателственото значение на факта, че издателят на ценната книга, срещу който е постановена също заповед за незабавно изпълнение на основание същата , не е възразил срещу предявеното вземане. Такъв довод ищецът не е въвеждал в спора , респ. липсва произнасяне на съда по такъв довод. Независимо от общия, не е обоснован, единствено с формално цитиране на разпоредбата, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Шестият от формулираните въпроси също не съставлява правен въпрос. Чия е доказателствената тежест за погасяване задълженията на лизингополучателя по договора, обезпечен със записа на заповед от трето за сделката лице / макар представляващо последния / , се е произнесъл първоинстанционният, не и въззивният съд. Същият изобщо не е достигнал до извод за необходимост от индивидуализиране от ответника на относителни възражения / правоизключващи или правопогасяващи / по каузалната сделка, обезпечена с ефекта, като последица от установената недобросъвестност на ищеца , а обосновал отхвърлянето на иска единствено с последната.Поради това не се явява обоснован общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,което изключва необходимостта от коментиране на допълнителния такъв.
Седмият въпрос предпоставя отговор за конкретната правна квалификация на иска, обусловен от приложена от съдилищата такава, кореспондираща с процесуалния ред за разглеждане на иска – чл.422 ал.1 ГПК, а не действителната му – чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.538 ал.1 ТЗ. Това изключва природата му на правен въпрос – изискващ еднозначен и универсален отговор по тълкуването и приложението на правна норма или правен принцип.Неправилното позоваване на процесуалния ред,като правно основание на претенцията, само по себе си не е довело до недопустимо съдебно решение – до произнасяне по непредявен иск,макар да са разгледани невъведени от ответника възражения, нито касаторът се позовава на непопълнен доказателствен материал, в резултат на погрешно изведена от първоинстанционния съд правна квалификация, в който случай и за процесуалните действия на въззивния съд са приложими задължителните указания на т.2 / а не на т.1, както неправилно е посочено / на ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.Няма такъв касационен довод, кореспондиращо и с произнасянето на съда, който изобщо не е формирал решаващ извод с предмет конкретно правопогасително възражение,във връзка с каквото са били доказателствените искания на касатора във въззивната жалба.Поради това, дори да би било налице нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, по отношение вярната правна квалификация на иска, същото не е съществено, тъй като не като негова последица е формиран решаващия извод на съда – за недобросъвестност на ищеца,по смисъла на чл.465 ТЗ. По идентични съображения не покрива изискването за правен и осмия формулиран въпрос.
Деветата група въпроси покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като кредитирането на заключението на съдебно-икономическата експертиза , работила по начина, посочен във въпроса, е предпоставило решаващия извод за установена – чрез споразумението, доказано чрез заключението на експертизата – недобросъвестност на ищеца. Необоснован е, обаче, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС и преди всичко : коя е непълната, неясна или противоречива правна норма,съответно обусловила противоречива съдебна практика по тълкуването си или безпротиворечива, но подлежаща на преодоляване практика , предвид изменение на обществените условия или промяна в законодателството.Неправилността на процесуалните действия на съда при кредитиране на заключението, в противоречие с чл.202 ГПК , е предмет на преценка, дължима в друга фаза на касационното производство.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 338 / 09.11.2015 год. по т.д.№ 388 / 2015 год. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на [фирма], в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса, в размер на 716,22 лева.
След представяне на доказателство за плащането или изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на І т.о. на ВКС – за насрочване , или на състава – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :