О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 816
[населено място], 03,11,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение,в закрито заседание на двадесет и шести октомври, през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 644 по описа за две хиляди и петнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 388/21.11.2014 год. по т.д.№ 668/2014 год.на Великотърновски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 623/ 23.11.2012 год. по гр.д.№ 3001/2011 год. на Горнооряховски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск,с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК,за установяване вземане на ищеца към ответника на основание договор за цесия от 29.10.2010 год.,с цедент Комбридж SRL – дружество регистрирано в Република Румъния,за сума в размер на 21 318,20 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – произнасяне по възражения на ответника, невъведени в предмета на спора в преклузивния за това срок, както и в нарушение на чл.294 ал.1 ГПК – неизпълнение указанията на предходния касационен състав, отменил първото постановено въззивно решение – за отстраняване неяснотата и противоречията в защитната позиция на ответника и конкретизиране възраженията й,в изпълнение задължението по чл.145 ал.2 ГПК, неизпълнено от първоинстанционния съд. Твърди постановяване въззивното решение и в противоречие с материалния закон – в обосноваване извода за основанието на претендираното от ищеца плащане,изключвайки като такова сключения договор между цедента и длъжника,както и поради необоснованост,но не е изложил конкретни, относими към това касационно основание за неправилност обстоятелства.
Ответната страна – [фирма] – не е взела становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване,настоящият състав съобрази следното :
Предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск е за установяване вземане на ищеца към ответника,на основание договор за цесия от 29.10.2010 год.,по силата на който цедентът – Колбридж SRL e прехвърлил възмездно на ищеца вземанията си към ответника , на основание договор за предоставяне на телекомуникационна услуга, индивидуализиран в чл.1 от договора за цесия като –„nr CMB[ЕИК] / 01.02.2010 от 01.02.2010 г.” , при допълнителна индивидуализация на цедираните вземания и чрез издадени фактури, само за вземанията по две от които е предявен настоящият иск – № 101816 за 5 000 евро и № 102059 – за 5 000 евро. В образуваното заповедно производство ответникът е депозирал възражение по чл.414 ГПК,че дружеството „ не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение „ и „ няма облигационни задължения към заявителя „ ,т.е. към цесионера. В отговора на исковата молба и по основателността на иска ответникът е посочил, че „ ако и доколкото съществува твърденият от ищеца договор за цесия, то той не му е съобщен от цедента и съгласно чл.99 ал.4 ЗЗД прехвърлянето няма действие по отношение на него. Конкретно е оспорена дължимостта единствено на част от претендираното – 1 759 ,90 лева, съизмеримо с натрупана лихва за забава върху вземанията по двете фактури, с възражението,че цесията няма за предмет и тези акцесорни права на кредитора – цедент.Общо е оспорено съществуването на парични задължения към ищеца / цесионера / , на основанието и в размера , съгласно исковата молба, с кумулативното възражение за непълнота на обстоятелствената й част,поради което и по-конкретно възражение е невъзможно. Формално са оспорени , без конкретизация на оспорването, двете фактури.С допълнителна молба от 06.04.2012 год. ищецът е изложил отново обстоятелствата по формиране на претенцията му, вкл. в частта по формиране вземане за мораторна лихва, съгласно чл.16 от договора за предоставяне на телекомуникационна услуга, представен по делото, ведно с допълнително индивидуализираните в договора за цесия фактури. Последващо уточнението и в първото съдебно заседание ответникът не е допълнил и конкретизирал възраженията си . Едва в писмената си защита ответникът е акцентирал на разминаването в индивидуализацията на договора , вземанията по който са предмет на цедирането / т.1 от договора за цесия / , спрямо индивидуализацията му в съдържанието на фактурите /т.2 от договора за цесия/.Развитите в тази връзка съображения са относими единствено към претендирането на вземане от лихва за забава и не са придружени от оспорване съществуването на вземане по двете фактури , на основание посочения в същите договор .
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по съображения, основани единствено на недоказано съобщаване на договора за цесия от цедента на длъжника.Въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт по идентични съображения. С решение 78 / 09.07.2014 год. по т.д.№ 2352 / 2013 год. на Върховен касационен съд, второ търговско отделение, е отменено въззивното решение, като е прието , че в противоречие със задължителна за същия съдебна практика по приложението на чл. 99 ЗЗД, въззивният съд не е съобразил уведомяването на длъжника за цесията с уведомителното писмо,изходящо от цедента и приложено към исковата молба.Доколкото въззивният съд не е разгледал никое от възраженията на ответника,изключая неуведомяването му за цесията, касационният съд е отменил и върнал делото за ново произнасяне от въззивна инстанция,с изричните указания,че „произнасянето по основателността на предявения иск е обусловено от изясняване на процесуалната позиция на ответника – дали оспорва предоставянето на услугите,за които са начислени задълженията по фактурите , или се позовава на други правоизключващи или правопогасяващи факти „.
При новото разглеждане на делото / с.з. от 23.10.2014 год./ , ответникът – въззивник е уточнил, че „ процесните фактури не са предмет на договора за цесия „,изхождайки от несъвпадаща в същите индивидуализация на договорното основание с това по т.1 на договора за цесия . В същия смисъл е и депозираната писмена защита,в която е наведено и съображението,че самите фактури едностранно изготвени не доказват съществуването на вземането .
За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение въззивният съд се е позовал на това разминаване в индивидуализацията,но паралелно е изложил съображения ,изводими от клаузи на договора за предоставяне на телекомуникационна услуга , индивидуализиран в т.1 на договора за цесия, конкретно : на чл.14, , според който изпълнителят / цедента / подготвя и изпраща фактурите на клиента / ответника / до 10 число на месеца , като получаването се удостоверява с обратна разписка и подпис на клиента и на чл.16, според който плащането се извършва до края на текущия месец след получаването на фактурата. Съобразно тези две разпоредби и липсата на доказателства за предявяване на фактурите,предвид приетата между страните изрична форма за удостоверяване получаването им , съдът е направил извод за недоказана изискуемост на вземанията по двете фактури.Нещо повече, счел е, че самите фактури / едностранно изготвени / не установяват реално извършена доставка на услуга.Доводи в подкрепа на тези изводи ,както се посочи по-горе, въззивникът е изложил в писмената си защита пред въззивна инстанция при повторното разглеждане на делото.Независимо от решението на касационната инстанция, предвид изрично уговорената между страните по договора за цесия форма за уведомяване на длъжника / чрез писмо с обратна разписка или e-mail /,която въззивният съд е приел със силата на закон и за длъжника / чл.20 ЗЗД / , макар да не е страна по договора за цесия , искът е отхвърлен и предвид последиците от неуведомяването му, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1 / Преклудира ли се правото на ответника да въведе възражения по съществото на спора след отговора на исковата молба ? Какви са правомощията на въззивния съд при „голо оспорване „ на иска и направени конкретни възражения в писмената защита по делото ? Може ли съдът да основе решението си на обстоятелства,невъведени от ответника чрез конкретно възражение в законоустановения преклузивен срок ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с решения постановени по реда на чл.290 ГПК ; 2 / Длъжен ли е въззивният съд при неизпълнение от страна на първоинстанционния съд на задълженията му по чл.145 ал.2 ГПК,да извърши сам пропуснатото процесуално действие,като укаже на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза ,с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК и 3/Основанието за заплащане на уговорено между страни по договора възнаграждение издадената фактура ли е или договора за предоставяне на телекомуникационна услуга и неговото изпълнение ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , с решения по чл.290 ГПК .
Вторият въпрос е ирелевантен, тъй като не кореспондира със съдържанието на действително извършените от въззивния съд процесуални действия.Видно от изявлението на пълномощника на ответника – въззивник, в първото съдебно заседание след връщане на делото от касационна инстанция е извършено уточнение именно в изпълнение указанията на същата.Обстоятелството,доколко уточнението е правилно възприето по съдържание от въззивния съд,е относимо към преценка на правилността на решението,с оглед конкретиката на спора.С указанията на касационната инстанция е даден отговор по приложението на чл.145 ал.2 ГПК от въззивния съд,който формално – с оглед предоставената на страната възможност за уточнение – е спазен. Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от коментар на допълнителния такъв .
Третият от въпросите е формулиран като фактологичен и предпоставя отговор дали в конкретната хипотеза договорът за предоставяне на телекомуникационна услуга би могъл да бъде основание за претендиране вземане от възнаграждение за същата, след като въззивният съд е отрекъл като такова основание едностранно издадените от изпълнителя – цедент фактури за предоставените услуги. Въпросът е и несъответен на фактически установените обстоятелства, измежду които не е факта на изпълнение на договора / предоставяне на фактурираните едностранно услуги /, изрично коментиран от въззивния съд като останал недоказан по делото. Фактологичният въпрос не предпоставя еднозначен и общоважим отговор по приложението на конкретна правна норма или правен принцип, поради което и не покрива изискването за правен, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС, което изключва и необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий .
Първият от формулираните въпроси и конкретно в частта – „ Може ли съдът да основе решението си на възражения,невъведени от ответника в преклузивния за това срок ? – покрива изискването за правен въпрос,доколкото въззивният съд е постановил отхвърляне на иска по съображения, в една част невъведени дори с конкретизацията на възраженията на въззивника,при новото разглеждане на делото във въззивното производство,а в друга – едва в писмената му защита пред въззивна инстанция, при новото разглеждане на спора след отменително касационно решение,а именно: недоказано изпълнение на услугата от цедента,по фактурите,индивидуализиращи цедираното вземане,съгласно т.2 на договора за цесия, респ. недоказана изискуемост на възнаграждение по същите, предвид настъпването й само след издаване и предявяване на фактурата и изрично удостоверяване получаването й по приетия в договора начин. Въпросът е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с т.4 на ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК ,в съответствие с постановките на което са и останалите цитирани от касатора решения, разглеждащи правните последици на преклузиите в различни конкретни хипотези,приложимо към настоящата от които е решение № 83 по гр.д.№ 1463 / 2013 год. на ІІІ г.о. на ВКС и цитираните в същото решения, постановени в производство по чл.290 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 388/21.11.2014 год. по т.д.№ 668/2014 год.на Великотърновски окръжен съд.
УКАЗВА на [фирма], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 426,36 лева.
След представяне на доказателство за плащането или изтичане на указания срок,делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение – за насрочване, или на състава – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :