5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 817
С., 19.08. 2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 520/2010 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е касационна жалба, подадена от С. М. С. в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивното решение № 128 от 25.11.2009 г. по в. гр. д. № 838/2008 г. на Бургаския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация В. Т. С. и С. С. В. считат, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, а по същество жалбата е неоснователна; И. С. С. и Стойка А. Ж., производството по чиято касационна жалба е прекратено с влязло в сила определение № 172 от 16.11.2010 г. по настоящото дело, както и С. Г. У., С. Г. У. – И., Ф. Д. С., заместена от процесуалния си правоприемник И. С. С., П. Г. С., Д. Г. С., П. И. Г., К. И. С., М. И. С. и М. А. С. не са взели становища.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о г., за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 227 от 16.06.2008 г. по гр. д. № 96/2006 г. на Поморийския районен съд, е признато за установено, че В. Т. С. и С. С. В. – ищци по насрещния иск, са собственици, на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, на имот пл. № 2659 от кв. 222 по кадастралния план на [населено място], Ч. м., с площ 220 кв. м., при граници: имот пл. № 3015, имот пл. № 2706, имот пл. № 2660 и имот пл. № 2973.
За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено ищците да са осъществявали трайна и необезпокоявана фактическа власт върху имота, владеейки го като собствен, в продължение на повече от 10 години, обработвайки го и извличайки плодовете от него, като през това време никой от останалите страни не им е оспорвал правото на собственост. Само веднъж от страна на И. С. /неправилно записан “Й.”/ били предявени подобни претенции, но същият бил изгонен от имота с думите, че той няма собственост там, с което според въззивния съд ищците явно и по несъмнен начин са демонстрирали намерението си, че имотът е тяхна собственост. Затова и предявеният насрещен иск за собственост на основание придобивна давност се явява основателен.
Според жалбоподателката материалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор, а именно за приложението на института на придобивната давност, е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя и въпросът за приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./.
На първо място следва да се отбележи, че доколкото жалбоподателката не се позовава на задължителна съдебна практика /съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ това са тълкувателни постановления на Пленума на Върховния съд, приети при действието на ЗУС – отм., тълкувателни решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС, приети от ВС или ВКС при действието на ЗСВ от 1994 г. – отм., тълкувателните решения, приети на основание чл. 124 ЗСВ от 2007 г., тълкувателни решения по чл. 292 ГПК от 2007 г. или решения по чл. 290 ГПК от 2007 г./, то и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Жалбоподателката представя решения на отделни състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, постановени при действието на ГПК /отм./, и решение на ОСГК на ВС, постановено при действието на ЗУС от 1976 г. /отм./, поради което първото поддържано основание следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1, се сочи, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, което се е изразило в несъбиране на посочени доказателства, некредитиране и необсъждане на представените писмени доказателства по делото и неправилно обсъждане на свидетелските показания. Направен е подробен анализ на допуснатите според жалбоподателката нарушения в това отношение. Сочи се, че е недопустимо съдът да обосновава своето решение на предположения, и то след като има достатъчно доказателства по делото; че това води до изкривяване и превратно анализиране на доказателствата, до създаване от съда на своя фактическа обстановка, която, освен че е невярна, но и не кореспондира с останалите събрани доказателства, някои от които са предмет на прокурорска проверка. Върху тази невярна фактическа обстановка съдът неоснователно и незаконосъобразно прилага института на придобивната давност, след като кредитира единствено специално подбрани части от показанията на точно определени от него свидетели, разпитани пред първата инстанция. Затова и правният извод, че са налице условията за придобиване по давност в полза на ищците по насрещния иск, е неверен, още повече, че никой от свидетелите не установява началния момент на давността. Не е налице и изискващото се явно, спокойно и несъмнено фактическо владение върху имота. Допуснато е нарушение на материалния закон – чл. 79 ЗС, като въпреки липсата на убедителни доказателства по делото, въпреки непрекъснатото оспорване на неверните твърдения на насрещните ищци, въз основа на колебливите и услужливи свидетелски показания и на писмени доказателства, част от които са с неверно съдържание, установено вече от прокуратурата, съдът признава несъществуваща придобивна давност в полза на ищците върху собствения на всички страни имот.
Така формулирани, оплакванията в изложението съставляват касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради допуснати от съда нарушения при събиране и обсъждане на доказателствата по делото, необоснованост на фактическите и правни изводи и нарушения на материалния закон. Те не могат да бъдат разгледани в настоящия етап на производството, което се занимава с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Освен това от прегледа на съдебните актове, на които жалбоподателката се позовава, не се установява при изясняване на фактическата и правна страна на спора въззивният съд да е процедирал в противоречие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 186 и чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./. Това е така, защото съдът е изяснил, че спорният имот, който има наследствен произход, е индивидуализиран като пл. 2659 по първия и действащ и понастоящем кадастрален план на тази зона на [населено място] от 1988 г., с площ 440 кв. м. Имотът се ползва от ищците по насрещния иск от 10-15 години /св. С. Г./, които го засаждали със зеленчуци /св. М. Ч., св. С. Г., св. Хр. Х. – собственик на имот пл. № 2973, съседен от изток на спорния имот/. Въз основа на акт за непълноти и грешки от 04.10.1999 г. са образувани два имота, всеки с площ от 220 кв. м. – имот пл. № 3015, и имот пл. № 2659 – предмет на касация и който е съседен от юг на имот пл. № 3015. Установено е, че на място има изпълнена обща масивна ограда с дължима 10.70 метра по източната част на двата имота. Има и построена двуетажна масивна сграда, която попада в нововъведения в кадастъра имот пл. № 3015. Не се констатира при разясняване на спора въззивният съд да е изопачил или да е възприел гласните доказателства не според точния им смисъл и съдържание, нито да е кредитирал едни гласни доказателства и да е игнорирал други, без да изложи съображения за това. Не се установява и да не е обсъдил писмени доказателства, които да са от значение за спора, и които, ако бяха преценени във връзка с останалите събрани по делото доказателства и доводите на страните, биха могли да доведат до различни от формираните изводи. В този смисъл въззивното решение е в съгласие с представената съдебна практика: р. № 70 от 03.11.1980 г. по гр. д. № 65/1980 г. на ОСГК на ВС, р. № 1300 от 20.10.1999 г. по гр. д. № 548/1999 г. на ВС и р. № 152 от 04.03.2008 г. по т. д. № 733/2007 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро о.
Жалбоподателката се позовава и на р. № 216 от 05.04.2002 г. по гр. д. № 657/2001 г. на ВКС, І-во г. о., което отрича придобивната давност за реална част от парцел /чл. 59 З. – отм./ и приема, че едва от образуването на два отделни парцела е налице годен обект, който може да бъде придобиван по давност; р. № 649 от 01.07.1993 г. по гр. д. № 477/1992 г. и р. № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г., двете на ВС, І-во г. о., относно изискванията за признаците на владението, въз основа на които съдът може да признае наличието на придобивна давност, докато в случая жалбоподателката твърди, че е налице заграбване на имота и застрояване с незаконна вилна сграда; р. № 445 от 28.04.1994 г. по гр. д. № 1851/1993 г. на ВС, ІV-то г. о. и р. № 258 от 31.03.1997 г. по гр. д. № 606/1996 г. на ВС, І-во г. о., относно задължителния елемент – началото на придобивната давност, и дали от установения начален момент е изтекъл законният 10-годишен срок; р. № 636 от 04.12.2003 г. по гр. д. № 144/2003 г., р. № 59 от 12.05.2004 г. по гр. д. № 500/2003 г. и р. № 414 от 13.06.2002 г. по гр. д. № 18/2002 г., всичките на ВКС, І-во г. о., че едва при наличие на шестте признака на фактическото владение и изтичането на 10-годишния срок може да се направи извод за придобиване на имот по давност. Към касационната жалба е приложено и р. № 1943 от 15.01.2002 г. по гр. д. № 999/2002 г. на ВКС, ІV-то г. о., което третира придобиването по давност при действието на ЗРПВПВННИ /отм./ и З. /отм./.
Посочените съдебни актове са представени във връзка с въпроса за института на придобивната давност. Той е приложен от въззивния съд според точния смисъл на закона – чл. 79, ал. 1 ЗС, и съдебната практика. Д. на ищците по насрещния иск за придобиване на спорния имот на основание изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност е приет от въззивния съд за основателен след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, без да е придадено решаващо значение на някои от тях, а други да са пренебрегнати немотивирано. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, установен е и началният момент, който датира от преди около 10-15 години. Доколкото имотът има наследствен произход, не е установено заграбване от ищците, но дори и да е налице завладяване на един сънаследствен имот и отстраняване от него на останалите наследници, това е манифестиране именно на намерението за своене като част от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Законността на извършеното строителство няма връзка със спорния предмет. Данните по делото, че обект на придобивна давност е недвижим имот по кадастралния план, за който не е отреден парцел, прави неприложима разпоредбата на чл. 59, ал. 1 З. /отм./, установяваща забрана за придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели. По делото не е установено наличие на законоустановена забрана за придобиване по давност, поради което решението, което обсъжда придобиването по давност при действието на ЗРПВПВННИ /отм./ и З. /отм./, е неотносимо към разглеждания случай. Въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция по елементите на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Доводите в изложението и по двата поставени от жалбоподателката въпроси не са съвместими и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на даден конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена – т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Наред с това следва да се посочи, че неточното приложение на закона не винаги е основание за допускане на касационно обжалване, а само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. – когато разглеждането на конкретното дело ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. По приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, както и на чл. 79, ал. 1 ЗС, има утвърдена съдебна практика, с която въззвният съд се е съобразил, а разглежданият случай не разкрива някакви специфики, които да налагат допускане на касационната жалба за разглеждане по същество с оглед развитието на правото.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА за разглеждане по същество касационната жалба, подадена от С. М. С. срещу въззивно решение № 128 от 25.11.2009 г. по в. гр. д. № 838/2008 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: