О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 824
София, 24.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2574 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителните директори Л. К. Х. и А. К., чрез адвокатско дружество „Д., Т. и п.”, представлявано от адв. Г. Т., против въззивното решение № 428 от 2 декември 2014 г., постановено по в.гр.д. № 613 по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил за 2014 г., с което е потвърдено решение № 411 от 4 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 254 по описа на районния съд в гр. Дупница за 2014 г., с което е отхвърлен предявеният от банката против Д. И. С., Н. К. С. и В. Д. С. – тримата от [населено място], иск за обявяване за недействително по отношение на банката на дарение от 2 ноември 2010 г., сторено от Д. и Н. С. на В. С. на два недвижими имота.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорен е изводът на съда, че банката е станала кредитор едва след обявяване на вземането за предсрочно изискуемо, както и че не е установено намерение за увреждане от страна на ответниците. Сочи се, че моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на вземането е ирелевантен, поради което незаконосъобразно е прието, че първите двама ответници не са могли да съзнават, че с договора за дарение увреждат интересите на кредитора, тъй като качеството кредитор е възникнало след разпоредителното действие. Длъжниците са знаели, че имат кредитор и че действията им увреждат правата му, а тъй като увреждащото действие е безвъзмездно, знанието за увреждането у третото лице е без значение. Поддържа се, че е налице и увреждане, тъй като длъжникът се е лишил от свое имущество и е затруднил удовлетворението на кредитора, а първите двама ответници са знаели, че увреждат кредитора си, за което свидетелстват събраните писмени доказателства. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила съдът е приел, че в доказателствена тежест на ищеца е да установи намерението за увреждане по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, а такава доказателствена тежест районният съд не е указал. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците Д. И. С., Н. К. С. и В. Д. С. – тримата от [населено място], не вземат становище по касационната жалба.
Въззивният съд приема първоинстанционното решение за правилно, тъй като, независимо от безспорното сключване на два договора за кредит между банката и Д. и Н. С. за общата сума от 75 хиляди лева и превръщането на остатъка по кредита в изцяло предсрочно изискуем при просрочие в издължаването, предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 12 юни 2012 г., когато С. са получили писменото изявление в тази насока от банката. Последното обстоятелство е послужило за основание за съда да изложи съображения по налична друга хипотеза от твърдяната от банката в случая – счетено е, че качеството на кредитора у банката е възникнало с обявяването на предсрочната изискуемост на дълга, което е след датата на процесния договор за дарение, сключен на 2 ноември 2010 г., а кредиторът не е твърдял, че атакуваното дарение е било предназначено от ответниците да я увреди и подобни доказателства не са събирани. Съдът е подчинил заключението си на виждането, че облигационното отношение между банката и С. е било налично още на 8 юли 2008 г., но банката е била кредитор на периодични (месечни) вноски за главница и лихви, задължението е с продължително изпълнение, поради което едва след обявяването на задължението за предсрочно изискуемо, банката е станала кредитор на всички произтичащи от договорите вземания, в каквато насока са и твърденията на банката – процесният договор пречи за удовлетворяването на банката за вземанията, обусловени от предсрочната изискуемост на кредитите. Възприема се още, че дори и качеството на кредитор за банката да е възникнало още при сключването на договорите за кредит, то липсва знание у длъжниците прехвърлители, че при осъществяването на дарението увреждат кредитора. Това заключение е взето предвид изложените по-горе съображения – длъжниците са съзнавали, че дължат заплащането на редовни месечни вноски по кредитите, но е нямало как да съзнават, че с договора за дарение ще увредят възможността на банката да удовлетвори вземанията, възникващи при обявяване на предсрочна изискуемост на кредитите.
Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по уточнения от състава на съда въпрос (поставени са четири въпроса, три от които са синтезирани в правния въпрос) за значението на обявена предсрочна изискуемост на вземането в хипотезата на чл. 135, ал. 1, изр. първо ЗЗД. По този въпрос касаторът не представя съдебна практика (представената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК по въпросите: дали кредитор по смисъла на чл. 135ЗЗД е само този, който има вземане, установено със съдебно решение и кои факти определят качеството кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД), а и на настоящия съдебен състав не е известна такава, поради което касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Другият правен въпрос е следва ли съдът да обсъжда качеството на ищеца като кредитор по иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД при положение, че това качество е прието за установено от първоинстанционния съд въз основа на събраните по делото доказателства. Този въпрос не е обуславящ, доколкото съдът не е отрекъл на банката качеството на кредитор, а е съобразявал обстоятелства, произтичащи от неплащането на банков кредит и в тази връзка е акцентирал на значението на обявяване на кредит за предсрочно изискуем.
За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 275,94 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 428 от 2 декември 2014 г., постановено по в.гр.д. № 613 по описа на окръжния съд в Кюстендил за 2014 г.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса от 275,94 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване след представянето на доказателство за внесена държавна такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: