О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 825
гр.София, 04.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. №2445 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Л. В. против решение № 445 от 30.3.2018 г., постановено по въззивно гражданско дело № 2626 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, пети състав, с което е отменено решение № 2449 от 18.7.2017 г. по гр. д. № 10113 по описа на Пловдивския районен съд, осми граждански състав, и е постановено друго решение за отхвърляне на предявения от касатора против [фирма] за изменение на размера на заплащаното обезщетение от 301,82 лв. на 512 лв. за причинени на касатора имуществени вреди от претърпяна на 25.12.1987 г. трудова злополука, изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получавал, ако беше здрав и получаваната пенсия за инвалидност, за периода от 1.6.2016 г. до навършване на пенсионна възраст или до настъпване на обстоятелства, обуславящи промяната или прекратяването му.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и евентуално т.3 от ГПК по следните въпроси:
1. Допустимо ли е събирането, обсъждането и позоваването в решението на въззивния съд на доказателства, които не са нито новонастъпили, нито новооткрити, във връзка с възражение срещу иска, което ответникът не е направил с отговора на исковата молба и не е направил с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?
2. Следва ли при определяне на размера на вредите от намалена трудоспособност, претърпени от работника вследствие на трудова злополука, той да се намалява с размера на минималната работна заплата, която би получавал, ако работеше съобразно предписанията на ТЕЛК?
3. Коя е приложимата норма при присъждане на обезщетение за щети от трудова злополука под формата на периодични плащания до настъпване на основания за прекратяване или изменение-тази, която е действала към момента на настъпване на злополуката или тази, която действа към момента на предявяване на претенцията?
Ответникът по касационната жалба [фирма] счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
К. В. е изложил в исковата молба, че е работил като миньор в ДСО „Редки метали“-рудник „Бялата вода“-Долна баня, чиито правоприемник е ответното дружество [фирма]. На 25.12.1987 г. той е претърпял трудова злополука, в резултат на която му е ампутирана горната трета на дясната подбедрица. Отговорността на ответното дружество за причинените му вреди е установена още с влязло в сила решение от 1991 г., след което той е водил няколко поредни дела за обезщетения за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между пенсията и трудовото възнаграждение, което би получавал, ако не беше се случила трудовата злополука. С последното такова дело му е присъдено ежемесечно обезщетение от 301,82 лв. Същевременно трудовото възнаграждение, което получават миньорите, вече е средно 750 лв., а неговата пенсия е 238,03 лв., което означава, че разликата е станала 512 лв. Ето защо е предявил иск за осъждане на ответното дружество да му заплаща тази разлика.
В отговора на исковата молба ответното дружество е посочило, че след влизане в сила на предишното съдебно решение между страните е подписано споразумение от 18.03.2008 г. за доброволно изплащане на присъдените суми, което се спазва. В т.8 от споразумението ищецът изрично се е съгласил да не претендира други имуществени вреди извън вече присъдените и със завеждането на иска е нарушил това споразумение. Изложил е съображения, че настъпилата в далечната 1987 г. трудова злополука вече не обвързва ответното дружество, тъй като е прекъсната каквато и да е причинно-следствена връзка. Дейността по добив на уранова суровина е преустановена по силата на Постановление на Министерския съвет № 163 от 20.08.1992 г. и дори да не беше трудовата злополука, ищецът пак не би могъл да упражнява същата работа по съответния метод за добиване на уранова суровина, а и длъжностите в добивната промишленост са намалели с около осемдесет процента.
След като пловдивският районен съд е уважил изцяло предявения иск, ответното дружество е подало въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, в която отново е повдигнал същите възражения. Позовал се е на нормативното прекратяване на дейността по добив на уранова суровина, на различието в метода, по който тази суровина е добивана в миналото и настоящата миньорска дейност, въз основа на която е изчислено обезщетението и на обвързващата сила на споразумението между страните. Вместо да се произнесе само по посочените във въззивната жалба въпроси, както изисква чл.269, изречение второ от ГПК, въззивният съд е отменил хода по същество за ангажиране на доказателства дали ищецът е полагал труд и регистриран ли е в бюрото по труда. За целта е дал указания на ищеца да представи такива доказателства и е изискал информация от бюрото по труда. Въз основа на служебно събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищецът не е положил необходимата съгласно чл.83, ал.2 от ЗЗД грижа да намали размера на имуществените вреди, като положи усилия да започне работа. Затова е прибавил към размера на пенсията му минималната работна заплата, която ищецът е могъл да получава и понеже сборът е надвишил възнаграждението, което би получавал като миньор, е отменил изцяло първоинстанционното решение и е отхвърлил иска. Така съдът се е произнесъл по възражение относно размера на претендираното обезщетение за вреди, което не е било формулирано в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, позовавайки се на служебно събрани доказателства в противоречие с разпоредбите на чл.266 от ГПК. Следователно даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос на касатора противоречи на посочените в изложението решения № 83 от 29.4.2014 г. по гр. д. № 1463/2013 г. на Трето Г.О. и № 200 от 23.6.2015 г. по гр. д. № 6459/2014 г. на Четвърто ГО на ВКС, както и на принципните съображения за характера на въззивното производство и правомощията на въззивната инстанция, съдържащи се в т.1, 2, 3 и 4 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Ето защо по първия въпрос на касатора следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
По втория въпрос на касатора няма противоречие между решението на въззивния съд и решение № 128 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 268/2009 г. на Трето Г.О. на ВКС. В това решение е прието, че не може да се приравни III група инвалидност по смисъла на т.4 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. на 50 % трайна нетрудоспособност, за да се намали размерът на вредите с минималната работна заплата. Всъщност приспадането на минималната работна заплата от размера на вредите не се извършва автоматично и безусловно от съда, а зависи както от повдигането на такова възражение от страна на ответника, така и от редица конкретни фактически обстоятелства, които са установени по делото. Следва да се вземат предвид претърпените увреждания, нормативната уредба за устройване на работа на лица с намалена трудоспособност, образованието и квалификацията на пострадалия, неговото поведение, състоянието на пазара на труда и редица други фактори. В такъв смисъл е както т.4 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., така и цитираните от въззивния съд решения № 144 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4053/2013 г. на Четвърто ГО и № 97 от 26.5.2015 г. по гр. д. № 5783/2014 г. на Трето ГО на ВКС. В двете решения например обезщетението е било намалено с размера на минималната работна заплата, тъй като безспорно е било установено, че пострадалият всъщност е отказал да започне предложената му работа, която е била подходяща за здравословното му състояние. Ето защо по втория въпрос няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Въззивният съд не е давал разрешение на третия въпрос на касатора, поради което отговорът на този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на Пловдивския окръжен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по първия въпрос на касатора.
Касаторът не дължи внасяне на държавна такса съгласно чл.83, ал.1, т.1 от ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в публично съдебно заседание на Председателя на отделението.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК касационно обжалване на решение № 445 от 30.3.2018 г., постановено по въззивно гражданско дело № 2626 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, пети състав.
Делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: