О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 828
гр. София, 04.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3137 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 127 от 27. 06. 2018г. по в. гр. дело № 145/2018г. на Шуменски окръжен съд в частта му, с която е отменено решение № 249 от 22. 03. 2018г. по гр. д. № 3118/2017г. на Шуменски районен съд и вместо това е постановено ново решение, с което касаторът е осъден да заплати на ищцата Г. Н. Р., на основание чл. 66, ал. 2 КТ, сумата 37 380 лв., представляваща уговорено с допълнително споразумение № 229 от 29. 09. 2016г. обезщетение при едностранно прекратяване от страна на работодателя на трудовия договор между страните от 30. 10. 2013г., ведно с обезщетение за забава, считано от 13. 10. 2017г. до окончателното изплащане, и с което са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма] срещу Г. Н. Р. инцидентни установителни искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване за недействителна клаузата в т. 7, абзац 2 от допълнително споразумение № 229/29. 09. 2016г. към процесния трудов договор от 30. 10. 2013г., като заобикаляща закона и накърняваща добрите нрави. Въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Г. Н. Р. срещу [фирма] искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ е влязло в сила като необжалвано.
Касаторът – ответник счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната си жалба навежда доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос, преформулиран съгласно правомощията на касационния съд по т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Недействителна ли е клауза в трудов договор поради заобикаляне на закона или противоречие с добрите нрави, с която е договорено при едностранното му изменение или прекратяване от страна на работодателя, независимо и без значение от основанието, обезщетение в полза на някои работници или служители в размер многократно по – висок от договорения в КТД и посочения в КТ /напр. в чл. 326, ал. 2 вр. с чл. 220 КТ/?, по който поддържа допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради отсъствието на съдебна практика и значимостта му за развитие на правото.
Ответницата по касационната жалба – Г. Н. Р. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по трудов спор по искове с правни основания чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 74, ал. 4 КТ, с цена над 5 000 лв., т.е. същата е процесуално допустима.
Въззивният съд е счел, че атакуваната т. 7 от допълнителното споразумение от 29. 09. 2016г. по процесния трудов договор, според която при едностранно изменение или прекратяване на трудовия договор от работодателя, независимо от основанието, служителката – ищца има право на обезщетение за дванадесет месеца в размер на брутното месечно възнаграждение, получено при пълен работен месец, увеличено с размерите по чл. 23, ал. 1 КТД, е действителна. Посочил е, че уговарянето на такова обезщетение не противоречи на императивна правна норма, вкл. досежно обстоятелството, че споразумение като процесното е сключено само с 14 служители от ответното дружество, тъй като е право на работодателя да уговори индивидуални трудови условия с всеки от служителите, стига те да не са уредени с повелителни законови норми и да са по – благоприятни от установените с КТД. Намерил е, че не е налице заобикаляне на закона поради това, че допълнителното споразумение е сключено четиринадесет дни след провеждане на общо събрание на съдружниците на дружеството, на което е взето решение за избор на нов управител, и поради това, че са договорени плащания на обезщетение в размери многократно надвишаващи установените в КТД, въпреки че ответното дружество е на загуба и ищцата като главен счетоводител е знаела това. Шуменски окръжен съд е посочил, че не съществува законово изискване през периода между решението на общото събрание на търговското дружество за избор на нов управител и сключването на договора за управление с него, старият управител да преустанови упражняването на работодателските си правомощия, вкл. по изменение и прекратяване на трудовите договори с работниците и служителите. Уговарянето на обезщетение при прекратяване на трудов договор в размер, надвишаващ този по КТД, също е счетено негодно да обуслови извод за заобикаляне на закона, тъй като именно според него /чл. 66, ал. 2 КТ/ е предвидена възможност за уговаряне в индивидуалния трудов договор на по – благоприятни за работника или служителя условия, ако не противоречат на повелителни законови разпоредби. Въззивният съд е тълкувал волята на страните съгласно чл. 20 ЗЗД, при което е приел, че задължението на работодателя за заплащане на обезщетение в размер на 12 – месечното брутно трудово възнаграждение, увеличено с размерите по чл. 23, ал. 1 КТД, възниква само при прекратяване на трудово правоотношение без вина на служителя, каквото е процесното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 КТ. Намерил е и че атакуваната клауза от процесното допълнително споразумение не противоречи на добрите нрави, тъй като е право на работодателя с кого да избере да уговори различни, по – благоприятни условия от тези по КТД, важащи за другите работници или служители, в изпълнение на чл. 66, ал. 2 КТ, а идентично допълнително споразумение като процесното е сключено освен с ищцата, с още 13 служители. Счел е, че с оглед 18 – годишния стаж на ищцата в ответното дружество и липсата на наложени й дисциплинарни наказания или доказателства за несправяне с възложената й работа, получаването на договореното обезщетение в завишен спрямо предвидения в КТД и в чл. 326, ал. 2 вр. с чл. 220 КТ размер, не е без основание или за лошо изпълнение на трудовите функции, т.е. не накърнява добрите нрави. Извеждайки по горепосочения начин действителността на процесното допълнително споразумение към трудовия договор между страните, решаващият съд е уважил предявения иск по чл. 66, ал. 2 КТ за сумата 37 380 лв. и е отхвърлил инцидентните установителни искове на ответника за обявяване недействителността на т. 7, абзац 2 от допълнително споразумение от 29. 09. 2016г. поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави.
Релевираният от касатора горепосочен материалноправен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело, обусловил е правните изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение, поради което осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По него е постановена безпротиворечива практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 356/25. 09. 2012г. по гр.д.№ 773/2011г. на ІV г.о.; решение № 84/29. 06.2018г. по гр.д.№2624/2017г. на ІІІ г.о.; решение № 505/03.01.2013г. по гр.д.№1476/2011г. на ІV г.о.; решение № 81/06.03.2013г. по гр.д.№ 700/2012г. на ІV г.о. и др./, според която с трудовия договор съгласно чл. 66, ал. 2 КТ страните могат да уговорят всички условия по трудовото правоотношение, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективен трудов договор. Когато по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорените срок и размер на обезщетението не са по-кратки или ниски от предвидения в КТ /в случай, че се предвижда обезщетение в КТ за конкретното прекратително основание/ или в колективен трудов договор. Договорната клауза е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение – съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и др., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника или служителя – дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и пр.. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя се дължи само в случаите, когато уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е за повече месечни възнаграждения от предвидените в чл. 225, ал. 1 КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови възнаграждения. В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ /чл. 220 КТ, чл. 222 КТ и др./, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни. Ако те се покриват със законоустановените, в трудовия договор не е предвидено друг вид обезщетение от законоустановеното и договорната клауза следва да се преценява само с оглед на това дали предвижда по-благоприятни за работника или служителя срок и/или размер на обезщетението.
Въззивният съд е дал разрешение на поставения материалноправен въпрос изцяло в съответствие с горецитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, тълкувайки на основание чл. 20 ЗЗД атакуваната договорна клауза и извеждайки действителната воля на страните да уредят неуредено от КТ обезщетение при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, когато уволнителното основание не е резултат от виновно поведение на служителката – ищца, каквото е процесното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 КТ – сключване на нов договор за управление при работодателското дружество. Такава договорна воля на страните съответства на принципа на договорна свобода в гражданското право, не противоречи на императивни законови норми или на обичаите в практиката и добросъвестността, и в съответствие със специалната норма на чл. 66, ал. 2 КТ установява по-благоприятни за конкретния служител условия от предвидените в колективния трудов договор. Това съдържание на процесната договорна клауза, предвиждащо обезщетение при прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 2 КТ в размер многократно надхвърлящ предвидения в колективния трудов договор по отношение на други служители, е допустимо от закона /чл. 66, ал. 2 КТ/ и не накърнява добрите нрави при отсъствие на укоримо, недобросъвестно, поведение от страна на служителя-ищцата, който винаги би целял във взаимоотношенията си с работодателя по-висок размер на получаваните по трудовия договор възнаграждения и обезщетения. Следователно не е осъществено релевираното допълнително основание за допускане на касационния контрол, доколкото е налична безпротиворечива практика на ВКС по поставения правен въпрос, с която решаващият съд се е съобразил. Цитираните от касатора решение № 57/06.03.2015г. по гр.д.№ 2584/2014г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 58_30. 07.2015г. по гр.д.№2600/2014г. на ІV г.о. на ВКС нямат отношение към формулирания правен въпрос и към предмета на конкретното дело.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът – ответник следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 1 992 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, плащането на който е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 06. 07. 2018г..
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 127 от 27. 06. 2018г. по в. гр. дело № 145/2018г. на Шуменски окръжен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на Г. Н. Р., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 992 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: