ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 83
София, 31.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2162 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А.И. като процесуален представител на И. М. П. от София срещу въззивното решение на СГС от 06.01.2017г. по в.гр.д. № 6766/2016г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] /Н./ София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК адвокат Св.Б. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 06.01.2017г. СГС потвърдил решението на СРС от 07.03.2016г. по гр.д. № 42274/2013г., с което е отхвърлен предявеният от И. М.П. срещу [фирма] иск по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.222 ал.3 КТ за установяване, че ответникът дължи на ищеца 7809.20лв. неплатени вноски за периода февруари – май 2013г. по споразумение от 04.10.2011г., представляващи обезщетение, дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като ищецът прпидобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
Във връзка с оплакването на ищеца за допуснато от първоинстанционния съд нарушение, изразяващо се в различна правна квалификация на иска в доклада и в решението, съдът е приел, че: в доклада като източник на спорното правоотношение е посочено споразумението от 04.10.2011г. и поради това е определено основание по чл.79 ЗЗД, възлагайки на ищеца да докаже възникването и съществуването на споразумението; с решението е разгледано както съдържанието на споразумението, така и правото на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ, включващ съществуването и действието по отношение на ищеца на К. от 01.12.2009г, пораждащ за него правото на по-висок размер обезщетение; действително свързаните с приложението на чл.222 ал.3 КТ материалноправни предпоставки не са изяснени на страните с проекта за доклад, но това не е попречило на ищеца /на страните/ да организира защитата си срещу наведените от ответника възражения в отговора, с който в предмета на делото и на доказване ответникът за първи път е въвел отношенията си с ищеца, предхождащи и обуславящи споразумението – неприложимост на К. относно ищеца; в отговор на възраженията ищецът е допълнил исковата си молба с твърдения за обвързаност от нормативното съглашение и е представил доказателства в тази връзка. При тези обстоятелства е направен извод, че твърдяната непълнота на доклада не е довела до доказателствена непълнота /всичките доказателствени искания на ищеца са насочени към доказване обвързаността му от посочения в споразумението К. и всички те са уважени/, до ограничаване правото на защита на ищеца или до неправилност на решаващите изводи в първоинстанционното решение. Несъответствието между правното основание в доклада и в решението не обосновава недопустимост на решението – произнасянето по предявения иск се изразява в обсъждане на заявените от страните фактически обстоятелства, а не е обусловено от формално посочване на правната норма, под която те са подведени. В случая е разгледан предявеният иск, като в съответствие със състезателното начало са преценени и въведените от ответника защитни фактически и правни доводи.
Съобразено е: прекратяването на трудовото правоотношение между страните на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ от 01.05.2011г., както и че със заповед от 28.04.2011г. е разпоредено на ищеца да бъде заплатено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ във вр. с чл.49 К. брутно трудово възнаграждение за 20 месеца; споразумението от 04.10.2011г., с което страните са констатирали, че ответникът дължи на ищеца 39046лв. обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 К., както и начинът на плащането му – на равни месечни вноски по 1952л.30лв. всяка на десето чисто в периода 10.10.2011г. – 10.05.2013г. Прието е, че споразумението, сочено от ищеца като единствен източник на спорното материално право, няма характер на договор за новация, тъй като не обективира воля за подновяване на задължението на работодателя с подменяне на неговото основание и предмет с оглед посоченото в споразумението, че сумата, чието погасяване на вноски се уговаря, е обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 К., т.е. дължимата сума запазва правната си природа на предвиденото в чл.222 ал.3 КТ обезщетение, със споразумението е уговорен единствено друг различен от първоначалния /изцяло наведнъж/ начин на изплащането му; споразумението не е абстрактна сделка и следва да се установи съществуването и законосъобразността на основанието за сключването му, такова са предшестващите го правоотношения, чието съдържание – възникването и задължението за заплащане на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ и размера му – подлежи на пълно и главно доказване.
Съдът е приел, че ищецът, чиято е тежестта, не е установил претендирания размер обезщетение. Правото за това той е основал на чл.49 К., която разпоредба е въведена като източник на вземането и в т.1 от споразумението, но приложимост на К. по отношение на него той не е доказал. Той не твърди, няма и данни да е член на СО на Н. към К.. Обвързаността му не произтича и от писменото му заявление до работодателя, върху което е изписано „получено, 12.01.2010г. подпис“. Документът е оспорен от ответника, във връзка с което ищецът не е доказал нито датата на съставянето му, нито конкретното лице, на което го е предал и което е удостоверило получаването му; неоснователно е оплакването за неоткриване на производство по оспорването на документа – заявлението е частен диспозитивен документ, който не се ползва с формална доказателствена сила относно посочената в него дата и в случай на оспорване, отразеното в него подлежи на доказване на общо основание с всички доказателствени средства; безпредметно се явява откриване на производство за оспорване на авторството на отбелязването за получаване на заявлението, доколкото от него не става ясно кой е авторът му, а твърдения за това ищецът не е изложил; моментът на съставяне на заявлението и достигането му до адресата не се установяват и от показанията на съпругата на ищеца, според които тя видяла последния да предава заявлението на жена, за която твърди да заема длъжността секретар на зам.генералния директор към Техническата дирекция, но и двамата не съобщават името на лицето. В показанията липсва конкретика, а и преценени съобразно чл.172 ГПК, те не се подкрепят от останалите събрани доказателства, поради което съдът не основава вътрешното си убеждение на тях. Освен това ответникът с представено копие от деловодния регистър за периода 08. – 14.01.2010г., от който не се установява регистрирането на този документ в деловодството на дружеството, е провел успешно насрещно доказване, внасяйки основателно съмнение в достоверността на тезата на ищеца.
Като неоснователен е оценен и доводът на ищеца, че сключването на споразумението и извършването на плащания по него са равнозначни на извънсъдебно признание на съществуването на спорното право – тези обстоятелства биха могли да се тълкуват като признание на правото за обезщетение поради пенсиониране, но не и на неговия размер, който е спорния въпрос по делото. Работодателят не оспорва, че дължи обезщетение, но твърди, че размерът му следва да бъде определен по правилото на чл.222 ал.3 КТ, а не съобразно чл.49 К.. Поради това доброволно извършените от ответника плащания до размера на дължимата според него сума не може да се приеме като признание на вземането и за разликата до претендираното по- високо обезщетение. Погасяването на задължението по изпълнителното дело, образувано въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист, доколкото плащанията по него не са доброволни, също не представлява извънсъдебно признание на неизгодни за ответника обстоятелства, а нямат и характер на добросъвестно получени от ищеца суми по смисъла на чл.271 ал.1 КТ.
С определението си в о.с.з. на 17.ХІ.2016г. въззивният съд е оставил без уважение искането на ищеца за допускане на доказателства – чрез разпит на свидетел, който да установи кога той разбрал за факта, че посочени във въззивната жалба 16 лица са присъединени членове на К. и им е изплатено полагащото им се обезщетение, и чрез съдебно-икономическа експертиза за установяване на обезщетенията, платени на тези лица, за последното брутно трудово възнаграждение на ищеца /на основание на което са изплатени обезщетенията/, и правени ли са промени в длъжностната характеристика на ищеца, към кой момент, поименна ли е тя. Съдът е приел, че не са налице предвидените в чл.266 ал.2 и ал.3 ГПК предпоставки, а и исканията касаят обстоятелства относно лица, които не са страни по делото и поради това са неотносими с оглед предмета на спора.
При тези обстоятелства и предвид обстоятелството, че дължимото обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения изцяло и доброволно е изплатено на ищеца преди образуване на заповедното производство, съдът е направил извод за неоснователност на предявения иск.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение следва да бъде допуснато за преценка на твърдението за недопустимостта му поради произнасяне по непредявен иск – предявеният иск бил валидността и съществуването на правата на ищеца, обективирани в споразумението от 04.ХІ.2011г., както и по въпроса за дължимите процесуални действия от въззивния съд при констатиране от него на недостатък на доклада на първоинстанционния съд относно разпределението на доказателствената тежест при оспорванията, направени от страна на ищеца – на справка /писмо/ за присъединените към К. /въпросът, касаещ и всички записвания във входящия регистър на ответника, както и списъци и справки за членовете на СО, не е от значение за делото, защото ищецът не е оспорил регистъра и защото той не твърди да е бил член на СО/, и от страна на ответника – на молбата за присъединяване към К., произнасянето по който е в противоречие с ТР № 1/2013г.
По останалите релевирани в изложението въпроси касационно обжалване не следва да бъде допускано.
Първият въпрос е за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните. Въпросът е обоснован с твърдение за необсъждане в пълнота на доводите за издаването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните и определяне с нея на обезщетението, дължимо по К., за констатацията на страните и постигането на съгласие, че ответникът дължи 39046лв., обективирани в споразумението от 04.11.2011г., както и за заплащането на първите вноски по споразумението на стойност 16312.50лв. Всички тези доводи и свързаните с тях доказателства въззивният съд е взел предвид и е подложил на преценка при произнасянето си, което е в съответствие със сочената от касатора практика /решения на ВКС по гр.д. № 3099/2013г. 1 ГО и по гр.д. №401/2012г. 1 ГО/.
Неотносим към резултата по спора е и въпросът „съставлява ли извънсъдебно признание и каква е доказателствената сила/стойност на заверен пред нотариус подпис върху документ, в който е обективирана воля, преуреждаща договорните отношения между страните“. Въззивният съд не е формирал решаващ извод, основан на преценка за значението за спора на нотарилната заверка на подписите на страните върху споразумението. Освен това съдът не е приел, че споразумението преурежда отношенията между страните, а че то не обективира воля на договарящите да подновят задължението на работодателя, като подменят неговото основание или предмет.
Със сочената от касатора практика /т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК и решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 6087/2014г./ не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в редакцията му преди последното изменение през 2017г./ за допускане на касационно обжалване по въпроса „представлява ли признание нотариално заверено споразумение, в което страните по облигационно правоотношение препращат към фактите, които основават вземането/задължението, неговия размер и правното основание /приложимото материално право“ също не е основание за допускане на касационно обжалване. Съдът не е отрекъл значението на споразумението като признание относно основанието на претендираното вземане поради това, че ответникът не е оспорил, че дължи обезщетение при пенсиониране. Изводът на съда, че споразумението не може да се тълкува като признание и относно размера на вземането, е основан на преценката му във връзка с останалите обстоятелства по делото съобразно изискването на чл.175 ГПК и заключението, че в тази част съглашението е оспорено и опровергано. При това положение поставеният въпрос е принципен и не е относим към произнасянето от въззивния съд относно доказателствената стойност на признание при несъответствието му с останалите установени по делото обстоятелства. Въпрос в тази връзка касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, а и в сочената практика такъв въпрос не е разрешаван /в решението по гр.д. № 6087/2014г. ІV ГО е прието, че признанието представлява обяснение на страна по делото, което е доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти, като може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице, ако признанието бъде доказано, то съставлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора/.
По същите съображения /тъй като изводите на въззивния съд, посочени в предишния абзац, касаят освен споразумението и извършени от ответника плащания по него/ касационно обжалване не следва да бъде допускано и по въпроса „съставлява ли плащането на част от дълга признание на задължението/на вземането на насрещната страна, вкл. и когато волеизявлението на кредитора и длъжника е съгласувано и обективирано в споразумение, като е посочен размер, правно основание и начин и срок на погасяването му“. Следва само да се допълни, че и с решението на ВКС ІІ ТО по т.д. № 194/2010г. /което касаторът сочи заедно с решението по гр.д. № 6087/2014г. ІV ГО като обосноваващо твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ не е дадено разрешение, относимо към произнасянето от въззивния съд в тази връзка, а разрешение по въпроса прекъсва ли се давността, когато ответникът е признал получаване на сумите, а не дължимостта на вземането.
Въпросът „новация /договор със свое самостоятелно правно и фактическо основание/ ли е споразумение, в което страните преуреждат правата и задълженията, като уговарят размер на дълга, правно основание и начин и срок на погасяването му“ е неотносим към имащо значение за изхода на спора произнасяне от въззивния съд с оглед решаващия му извод, че със споразумението единствено е уговорен начин на изплащането на обезщетението, но то не обективира воля на договарящите да подновят задължението на работодателя, като подменят неговото основание или предмет. Изводът не е в противоречие с решението на ВКС по гр.д. №6087/2014г. ІV ГО, тъй като с него е прието, че вземането произтича от сключена спогодба, с която са се изменили съществуващи между страните правоотношения.
Няма произнасяне от въззивния съд по въпроса „следва ли в случай, че договорът има нотариална заверка, да се изследват /да бъдат предмет на делото/ фактите, свързани с основанието на предходното правоотношение“. Както вече бе посочено, съдът не е формирал изводи, основани на преценка за значението на нотариалната заверка на подписите на страните, а и не е приел наличе на факти, свързани с основание на предходно правоотношение между тях.
Не са основание за допускане на касационно обжалване и въпросите: следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, невключени в предмета на доказване в доклада по делото – касаторът не е конкретизирал тези факти, но ако те касаят обстоятелството дали ищецът е обвързан от К., съдът е приел, че това обстоятелство е включено сред спорните такива, въведено с отговора на ответника; може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест – и този въпрос е бланкетен поради неконкретизиране кои факти, подлежащи на доказване, са променени от въззивния съд.
И последният поставен в изложението процесуалноправен въпрос по приложението на чл.272 ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът за преценката на свидетелските показания е разрешен в съответствие, а не в противоречие със сочената практика /решение на ВКС по гр.д. № 759/2010г. 2 ГО. Съдът е взел предвид и е преценил съобразно чл.172 ГПК показанията на свидетелката, като не ги е кредитирал, тъй като не се подкрепят от останалите доказателства и с оглед заинтересоваността на свидетелката /съпруга на ищеца/ от изхода на делото.
За касационното обжалване касаторът не дължи държавна такса с оглед предмета на делото.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ІV-Д въззивен състав, № 96 от 06.І.2017г. по гр.д № 6766/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: