4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№834
гр. София, 01.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 565 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 2339 / 30.11.2015г. по т.д. № 2852/2015г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 737/ 04.05.2015г. по т.д. № 6919 / 2013г. Софийски градски съд за отхвърляне на иск на касатора срещу [фирма] с правно основание чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лева, представляваща част от дължима сума от 500 000 лева, гарантирана от [фирма] в полза на банката по договор за инвестиционен кредит от 15.02.2010г. с кредитополучател [фирма], включен с референтен № 79 в гарантирания портфейл, съгласно споразумение от 22.10.2009г. между [фирма] и [фирма].
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма] сочи, че липсват основания за допускане на касационния контрол, съответно жалбата е неоснователна. Претендира заплащане на направените за настоящото производство разноски – заплатено юрисконсултско възнаграждение в размер на 4236 лева.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди отхвърлянето на иска, въззивният съд е приел, че по сключен между страните ненаименован договор, по който ответникът в качеството си на гарант е поел задължение да обезпечи в определен обем вземанията на банката – ищец по кредити, отпуснати на трети лица, не може да бъде ангажирана отговорността на гаранта, тъй като не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.4 от сключеното между страните гаранционно споразумение банката да заяви пред гаранта искането си за плащане „не по-късно от 120 дни от крайния срок на издължаването на кредита”. Според решаващия състав, уговореният в договора краен срок на издължаване на кредита – 25.11.2014г. би бил от значение за определянето на началния момент на срока по чл.11, ал.1, т.4 от гаранционното споразумение между страните по делото, само в случай, че по кредита са извършени плащания и банката е търпяла забавеното или частично изпълнение на своя длъжник до този ден без да предприеме действия по събиране на дължимите вземания, докато в конкретния случай е налице пристъпване към изпълнение от банката върху заложеното имущество на кредитополучателя, за което последният е бил уведомен на 14.03.2013г. с нотариална покана. Банката е упражнила правомощията си по чл.15 от договора за кредит да пристъпи към принудително изпълнение в случай на настъпила предсрочна изискуемост в хипотезата, очертана в чл.14 от договора за кредит. Посочено е, че от гледна точка на отношенията между страните по договора за кредит предсрочната изискуемост се свързва с установеното в чл.60, ал.2 ЗКИ право на кредитора да събере вземането си по облекчената процедура в производството по глава 37 от ГПК, след като обяви изрично на длъжника предсрочната изискуемост, но въпреки, че по делото няма данни това обявяване да е станало, този въпрос е приет за ирелевантен за спора по делото. Изложени са съображения, че въпреки, че договорът за кредит и гаранционното споразумение са самостоятелни съглашения, между тях съществува взаимосвързаност, произтичаща от предмета и целта на издадената портфейлна гаранция за частично покриване на риска на банката от неизпълнение по кредитите, предоставени на определен кръг лица и за подобряване на достъпа до финансиране на посочените лица за реализация на инвестиционни проекти, свързани с увеличение на капацитета и конкурентноспособността им и насърчаване и създаване на нови работни места. За фонда е от значение как се изпълняват задълженията, поети от банката и нейните кредитополучатели по кредитите, включени в гаранционния портфейл, поради което в чл.13 от гаранционното споразумение фондът е възложил на банката да извършва с грижата на добър стопанин всички правни и фактически действия за събиране на вземанията по кредитите, по които има неизпълнение в съответствие с вътрешните правила и процедури, което е „превръзката” между двата договора, тъй като създава на банката задължението да прояви нужната активност, за да получи изпълнение или поне да ограничи размера на вредите от неизпълнението по конкретен договор за кредит, когато очертаният в чл.2, ал.1 от гаранционното споразумение риск вече е настъпил. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай рискът е настъпил с факта на осъществяване на предпоставките в клаузата на чл.14 от договора за кредит – кредитът е станал предсрочно изискуем на 26.01.2011г., след като са изтекли 90 дни от просрочието на вноските по главницата / лихвата, която дата следва да се приеме за „краен срок за издължаване на кредита” по чл.11, ал.1, т.4 от гаранционното споразумение, от който ден задължението на банката по чл.13 от гаранционното споразумение да предприеме действия за събиране на вземането е станало изискуемо. Банката е предприела такива действия едва на 14.01.2013г. – почти две години след настъпване на предсрочната изискуемост. Въз основа на горното, е направен извод, че при изтекъл 120 – дневен срок по чл.11, ал.1, т.4 от гаранционното споразумение на 26.05.2011г. и отправено от банката до гаранта искане за плащане на 24.01.2013г. апелативният съд е приел, че последният основателно е отказал да заплати сумата по уговорената гаранция.
Касаторът сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните обусловили изхода на спора правни въпроси: /1/ Прилагат ли се изискванията на т.18 от Тълкувателно решение № 4/ 2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит в случаите, в които не се предприема изпълнение по глава 37 от ГПК при наличие на клауза за „автоматична предсрочна изискуемост” в договора за кредит?; /2/ Настъпила ли е на 26.01.2011г. предсрочна изискуемост на цялото вземане на банката -кредитор, произтичащо от договор за инвестиционен банков кредит от 15.02.2010г., сключен с кредитополучателя – длъжник, с изтичането на 90 дни, считано от просрочие на вноски по главница / лихви?; /3/ При наличие на договорна клауза за „автоматична предсрочна изискуемост” при просрочена вноска с повече от 90 дни и при условие, че кредиторът е търпял забавеното или частично изпълнение на своя длъжник до крайния срок за погасяване на дълга по договора за кредит, от кой момент се считат изискуеми в пълен размер вземанията на кредитора?; /4/ Следва ли да се приравни на краен срок на договора по см. на чл.11, ал.1, т.4 от споразумението за издаване на портфейлна гаранция от 22.10.2009г. настъпването на предсрочна изискуемост на вземането по договор за инвестиционен банков кредит от 15.02.2010г. и оттогава ли започва да тече 120 – дневния срок за предявяване на гаранцията за плащане?. Жалбоподателят поддържа, че първите два въпроса са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо последните два въпроса е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.3 ГПК.
По отношение на обусловилите изхода на спора въпроси, поставени от касатора и конкретизирани от настоящия състав по реда на т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за характера и предпоставките на отговорността на гаранта по договор за портфейлна гаранция, обезпечаващ вземания по банкови кредити; за настъпването на предсрочна изискуемост при договорена „автоматична предсрочна изискуемост” по договор за банков кредит и представлява ли предсрочната изискуемост на кредита краен срок за издължаването му, касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първия и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по останалите въпроси – за проверка за съответствие на дадените от въззивния съд разрешения с тези по т.18 от Тълкувателно решение № 4/ 2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2000 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2339 / 30.11.2015г. по т.д. № 2852/2015г. на Апелативен съд София.
УКАЗВА на касатора, [фирма], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2000 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.