3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
гр. София, 08.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1781 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Б. Я. Р. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Б. срещу решение № 2012 от 05.09.2017г. по гр. дело № 5980/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 6237 от 25.07.2016г. по гр. дело № 15312//2015г. на Софийски градски съд, I г. о., 1 състав е отхвърлен предявеният от Б. Я. Р. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата над 72 000 лв. до сумата от 200 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й Й. Б. Р., заедно със законната лихва от 03.10.2015г., като неоснователен и недоказан.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в допълнително представено изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; решението е и очевидно необосновано:
І. Въпроси, свързани с възражението за съпричиняване и значението на предпазния колан:
1/ При направено възражение за съпричиняваие поради непоставяне на предпазен колан, презумира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт? – противоречие с Решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о.
2/ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП? – противоречие със съдебната практика.
3/ Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при доказан факт, че използването на колан е без всякакво значение за мястото, на което се е возил пострадалият, предвид силните деформации точно в тази част, възприето дори в мотивите на САС?
4/ Ако не е доказано категорично и безспорно, че коланът във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица различни и в голямата си част противоречиви отговори и хипотези за значението на колана, както и доказателства за силна деформация в мястото, на което се е намирало починалото дете, съответно изключващи предпазната функция на колана, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползване на такъв? – противоречие с Решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.
5/ За да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан, достатъчно ли е да се докаже фактът на непоставяне на колана или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползване на колан и настъпили вреди?
Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?
Нарушен ли е материалният закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат?
Въпросите по т. 5 според касатора са решени в противоречие с Решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.. Решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и Решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, I т. о.
Касаторът поддържа, че въпросът за доказване наличието на пряка причинно-следствена връзка при отчитане на съпричиняване е решен в противоречие на константната практика на ВКС и на съдилищата – Решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 154/31.10.2011г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 97/10.11.1968г. по н. д. № 1359/1967г. на ВС, III н. о., Решение № 322/28.11.1973г. по н. д. № 234/1973г. на ВС, III н. о., Решение № 407/1987г. по н. д. № 365/1987г. на ВС, Решение № 260/1983г. по н. д. № 216/1983г. на ВС.
6/ Може ли да се приеме съпричиняване без да е доказана причинна връзка между поведение на пострадалия, в случая и на неговите родители, и настъпилия вредоносен резултат? Малолетното дете или на лицето, под чийто надзор е поставено детето, е отговорно за обезопасяване при превозване в автомобила и съответно от страна на кого се отчита допринасяне? – противоречие с Решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.
7/ При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случая и на неговите родители, правилно ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Може ли да се отчете като съпричиняване нарушение – в случая неизползване на колан, което обективно не е могло да доведе до предотвратяване на вредоносния резултат, поради обективна невъзможност – деформации навътре точно на мястото на детето с дълбочина 75-80см? – противоречие с Решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 98/24.06.2013г.
По отношение на въпросите, посочени в т. 5 и 7 касаторът поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
ІІ. Въпроси, свързани с приложението на принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД:
1/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия?
2/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити предвид съдебната практика, която се съобразява?
3/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ и трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на дсликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; липсата на посочване и на анализ, както и на съобразяване в достатъчна степен, на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/ 68г.?
По посочените въпроси касаторът се позовава на противоречие с Определение № 560/21.06.2016г. по т. д. № 2908/2015г. и постановеното във връзка с последното Решение № 215/03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т. о.
4/ Игнорирането на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфицното им проявление за всяко дело – 1/ момента и начина на настъпване на смъртта – напълно неочаквано и несвоевременно, което е огромен шок и непреодолима промяна; 2/ факта на загуба на дете, която е най-тежката и невъзможна за преодоляване загуба; 3/ обстоятелството, че загубата на дете нарушава естествения ред, в най-силната човешка връзка и изпразва от съдържание и смисъл живота на преживелия родител; 4/ възраст на загиналото дете – само на 11 години и особено силната връзка между майката и малолетното дето, с оглед и постоянната свързаност; 5/ данните за личността на детето – добро, здраво, лъчезарно дете; 6/ данните за съдържанието па връзката – изключителна обич, привързаност и всеотдайност в отношенията, много силна връзка и т. н., води ли до нарушаване принципа на справедливост; кои факти представляват съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение; необходимо ли е да се обсъди степента на родство и близост и фактът, че ищците са загубили дете, което е най-тежката загуба и се нарушава естественият ред?
5/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.?
6/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само формално да се изброят факти? – решението е постановено в противоречие на Решение № 88/09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
7/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост?
Касаторът поддържа, че посочените въпроси са разрешени от въззивната инстанции в отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана в Определение № 560/21.06.2016г. по т. д. № 2908/2015г. и постановеното във връзка с последното Решение № 215/03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на ВКС, I т. о., Решение № 131/04.01.2016г. по т. д. № 2592/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 23/23.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. II т.о., ВКС. Решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г., II т.о. на ВКС; Решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 83/06.07.2009г., по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. /относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението период/; Решение № 33/21.03.2015г. по т. д. № 543/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 23/23.03.2014г. /вече посочено/; Решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 603/09.06.2009г. по гр. д. № 209/2009г. на САС, потвърдено с Решение № 190/27.06.2013г. по т. д. № 945/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; Решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, IIт. о. и др. Касаторът се позовава също на противоречие с Решение № 101/03.07.2014 г. по т.дело № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 851/16.05.2011г. по гр. д. № 968/2010г. на ВКС, ГК, II г. о., Решение № 649/01.04.2015г . по гр. д. № 3895/2014г., на САС, 7 състав, Решение № 1439/03.08.2012г. по гр. д. № 1577/ 2012г. на САС, 7 състав, Решение № 419/07.03.2016г. по гр. д. № 4412/2015г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 506/26.10.2016г. по т. д. № 61258/2016г. на ВКС, ТК, II т. о.
По поставените въпроси касаторът поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
III. Във връзка с правилното приложение на принципа на справедливост, както и по отношение на основателността на отчитане на съпричиняване, касаторът релевира и доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивния съдебен акт.
Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, гр. София чрез процесуалния си представител юрисконсулт Н. З. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост поради подаването й след изтичане на срока за касационно обжалване, евентуално за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 450 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Доводът на ответника за недопустимост на касационната жалба поради подаването й след изтичане на срока за касационно обжалване е неоснователен, предвид връчването на препис от решението на 01.11.2017г. и подаване на касационната жалба по пощата на 01.12.2018г., видно от пощенското клеймо върху плика.
Възражението за недопустимост на първоинстанционното решение поради недопустимо изменение на иска е прието от съдебния състав за неоснователно. Изводът, че обстоятелството, че първоинстанционният съд в съдебно заседание е допуснал изменение на предявения иск чрез увеличение на размера на същия, поискано от ищцата, не води до недопустимост на обжалваното решение, е аргументиран с разпоредбата на чл. 214, ал. 1, предл. последно ГПК.
Въззивният съд е приел, че по делото са доказани всички кумулативни елементи на сложния фактически състав на разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./: противоправно деяние, довело до увреда на ищцата, от което тя търпи болки и страдания, подлежащи на обезщетяване, пряка причинно-следствена връзка между деянието и настъпилото увреждане, вина на делинквента, причинил противоправното деяние. Констатирал е, че на 02.10.2015г. М. Й. Р. при управление на лек автомобил марка „БМВ 318 i“ с рег. [рег.номер на МПС] е причинил ПТП, в резултат на което пътувалият в лекия автомобил пътник Й. Б. Р. – син на ищцата, е починал на 03.10.2015г. За да установи фактическата обстановка, въззивната инстанция е съобразила събраните в първоинстанционното производство доказателства, заключението на съдебно-медицинската и съдебната авто-техническа експертизи, и представените във въззивното производство по реда на чл. 266 ГПК присъда от 27.06.2016г. по НОХД № 322/2016г. на РС – Русе, НК и решение № 259/29.10.2016г. по ВНОХД № 246/2016г. на АС – Велико Търново, НО, задължителни за гражданския съд съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК.
Решаващият съдебен състав е констатирал наличието към датата на процесното ПТП на застрахователно правоотношение между водача на лекия автомобил и ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, установено от застрахователната полица и приетата по делото справка от ИФ на Гаранционния фонд.
Посочил е, че ищцата е от кръга на лицата, имащи право на обезщетение на неимуществените вреди, причинени й от смъртта на Й. Б. Р. – неин син. За да определи обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., въззивният съд въз основа на показанията на свидетелката М. Т. Р., съобразени по реда на чл. 176 ГПК, е приел, че починалото дете е било в изключително близки и хармонични отношения с майка си, живеели са заедно, в едно домакинство и ищцата е полагала грижи за сина си; ищцата е преживяла изключително трудно и тежко загубата на малолетното си дете, което е довело до значителни психологични и физиологични негативни емоции и промени. Поради това, че най-тежката загуба в живота е загубата на малолетно дете, е заключил, че претърпяната от ищцата травма никога няма да отшуми.
По отношение на въведеното от ответното застрахователно дружество с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване от страна на пострадалия съдебният състав е приел, че пострадалият с поведението си е допринесъл до размер 40% за настъпване на вредоносния резултат. Въз основа на заключението на съдебната авто-техническа експертиза е установил механизма на процесното ПТП, констатирал е, че починалото дете е пътувало на задната лява седалка на лекия автомобил, без поставен обезопасителен колан, като лекият автомобил е бил снабден с обезопасителни колани и на задните седалки; лекият автомобил е напуснал пътното платно с изключително висока скорост, ударил се е челно в крайпътно дърво, завъртял се е по часовниковата стрелка, ударил се е със задна лява част във второ крайпътно дърво, преобърнал се е и се е ударил с предната част в трето дърво; още при първия удар тялото на починалото дете е политнало напред към гърба на предната седалка, извършило е свободно движение в купето на автомобила и се заклещило между седалките; тялото на детето при завъртането и преобръщането на автомобила, поради възможността си да се движи свободно, се е оказало до задна лява врата, която при втория удар го е притиснала изцяло и е настъпил летален изход. Въззивният съд е изложил съображения, че ответното дружество е доказало възражението за съпричиняване, като не е необходимо поведението на пострадалото лице да е противоправно или виновно, достатъчно е да бъде в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Предвид механизма на ПТП е приел, че леталният изход за пътника е бил обусловен в значителна степен от свободното движение на тялото му в купето на автомобила поради непоставен предпазен колан. Предвид приетото съпричиняване на вредоносния резултат в размер 40% от страна на пострадалия сумата от 120 000 лв. е намалена до присъдения размер 72 000 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора в раздел I, т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съгласно константната практика на ВКС /решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 19/08.02.2017г. по т. д. № 50177/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, наличието на обезопасителни колани в процесното МПС не се презумира, а следва да бъде доказано от страната, която се позовава на съпричиняване на вредоносния резултат.
Материалноправните въпроси по раздел I, т. 2, 3 /първата му част/, 4, 5, 6 и 7 /първи въпрос/ от изложението са свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, предпоставките за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалото лице за вредоносния резултат и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. По тези въпроси е формирана константна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 17/19637г. /т. 7/ и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 171/10.10.2013г. по т. д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/29.06.2016г. по т. д. № 1084/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 117/29.07.2016г. по т. д. № 3806/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 144/27.12.2016г. по т. д. № 1000/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно – превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД трябва да е направен въз основа на доказан при условията на пълно и главно доказване в процеса принос, а не да е предполагаем, като следва да бъде доказано по безспорен начин, че с конкретни действия или бездействия пострадалият обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.
При произнасяне по горепосочените процесуалноправен и материалноправни въпроси въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Втората част на въпроса по раздел І, т. 3 и вторият въпрос по раздел І, т. 7 не са правни, а отговорът им зависи от конкретните факти и доказателства и доколко изложените във въпросите твърдения са установени по делото. Първият въпрос по раздел І, т. 7 не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представлява касационно основание по смисъла на чл. 281 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Посочените от касатора в раздел II, т. 3 – т. 7 от изложението правни въпроси са релевантни, но по отношение на тях не са изпълнени допълнителните изисквания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с ППВС 4/25.05.1961г., ППВС № 4/23.12.1968г. и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, ВКС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с възрастта на починалото дете, близките отношения, установени между ищцата като майка и нейния син и търпените от нея страдания от загубата на 11-годишното й дете. Различният изход на споровете по цитираните от касатора решения е обусловен от различните факти и обстоятелства, доказани по всеки отделен случай с различни доказателства и в различен обем.
Материалноправните въпроси, посочени от касатора в раздел ІІ, т. 1 и 2 от изложението, се отнасят до лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и обществено-икономическите условия в страната, по отношение на които е създадена константна практика на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о.; решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В трайноустановената практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР на КЗ /отм./. Лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но следва да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост, заедно с всички установени по делото обстоятелства. В този смисъл, като е съобразил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 03.10.2015г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 120 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД, икономическата конюнктура и лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди съгласно § 27, ал. 2 ПЗР на КЗ е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Въз основа на изложените съображения решението на Софийски апелативен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Б. Я. Р. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата над 72 000 лв. до сумата от 120 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й Й. Б. Р., заедно със законната лихва от 03.10.2015г., като неоснователен и недоказан.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивното решение в частта, с която се допуска касационно обжалване, е правилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
В останалата част /за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв./ не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение поради липса на твърдяните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В посочената част не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. Решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. Я. Р. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й Й. Б. Р., заедно със законната лихва от 03.10.2015г., като неоснователен и недоказан, не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение в посочената част не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката трябва да заплати на ответното дружество сума в размер 100 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт за настоящото производство съобразно недопуснатата част от въззизвното решение до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2012 от 05.09.2017г. по гр. дело № 5980/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 6237 от 25.07.2016г. по гр. дело № 15312//2015г. на Софийски градски съд, I г. о., 1 състав е отхвърлен предявеният от Б. Я. Р. срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата над 72 000 лв. до сумата от 120 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й Й. Б. Р., заедно със законната лихва от 03.10.2015г., като неоснователен и недоказан.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2012 от 05.09.2017г. по гр. дело № 5980/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав в останалата част.
ОСЪЖДА Б. Я. Р. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, ЕИК[ЕИК], гр. София, пл. „П.“ № 5 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 100 лв. /триста лева/ – възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.