О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 841
София, 01.07.2013г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІV г.о.в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1213 по описа за 2012 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. на ….. срещу решение № 3180 от 9.05.12г.по в.гр.дело № 6705/09г.на Софийски градски съд в частта,с която е оставено в сила решение от 8.05.09г.по гр.дело № 3056/05г.г.на Софийски районен съд,28 състав в частта,с което е отхвърлен искът на МВнР по чл.26 ал.2 пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договори за дарение и покупко – продажба от 18.03.2004г.като такива с невъзможен предмет,както и в частта,с която е отхвърлен искът на МВнР по чл.33 ал.2 ЗС за встъпване в правата на ответника М. Т. П. по договор за покупко-продажба на 490/1050 кв.м.
В изложението се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.Приложена е съдебна практика.
В отговор по чл.287 ГПК ответниците по касационната жалба М. Т. П. чрез адв.С. М. и Л. К. Г. и П. К. Г. чрез адв.Ю. Д. считат,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
К. поддържа,че въпросът: кога е налице невъзможен предмет на една сделка,обуславящ нейната нищожност по чл.26 ал.2 ЗЗД и кога е налице годен самостоятелен обект,който може да бъде обект на прехвърлителна сделка, е разрешен в противоречие с приложеното решение № 102 от 8.04.10г.по гр.дело № 4017/08г.на ІІ г.о.на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК.В него е посочено,че по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД договорът е нищожен поради невъзможен предмет, ако към момента на сключването му вещта, предмет на разпореждане, не съществува фактически или не отговаря на установените в действуващия устройствен закон изисквания за самостоятелен обект, т.е. с оглед тези изисквания не представлява годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект. Преценката следва да бъде извършена с оглед състоянието на вещта към момента на извършване на разпореждането, като следва да бъде взето предвид и дали към този момент обособяването на вещта като самостоятелна е възможно, както и дали подобно обособяване реално е извършено. Дори към определен минал момент вещта да не е съществувала като самостоятелна по причина, че е била вградена в друга, по-голяма вещ и е представлявала част от нея, ако към момента на извършване на сделката е приключило фактическото й отделяне като самостоятелен обект и реалното й обособяване като такъв, съответствуващ на изискванията на действуващите към този момент строителни правила и норми, следва да се приеме, че е налице годен обект на разпореждане по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД.
Обжалваното решение не се разминава по правни изводи със задължителната практика. Въззивният съд е приел,че атакуваните сделки са с предмет прехвърлянето на ид.части от празен урегулиран поземлен имот,който е реално съществуващ обект на правото,индивидуализиран съобразно влязъл в сила /досежно имота/регулационен план от 2001г.Направен извод,че договорите за дарение и покупко-продажба от 18.03.2004г.не са с невъзможен предмет поради неопределеност в описанието на имота,тъй като същият е индивидуализиран достатъчно според действащия регулационен план,за да не съществуват никакви съмнения относно идентификацията му.
Вторият материалноправен въпрос е свързан с приложението на §6 ал.5 ПЗР на ЗУТ и касае възможността да се извършва разпореждане с имоти,включени в обхвата на невлязъл в сила регулационен план.К. поддържа,че този въпрос е от значение на точното приложение на закона,както и за развитие на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Това основание не е налице доколкото по въпроса за точното приложение на § 6, ал. 5 от ПЗР на ЗУТ има задължителна практика на ВКС – решение № 112 от 5.03.10г.по гр.дело № 3797/08г.на ІV г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК.В хипотеза на неприложен дворищнорегулационен план посочената нормативна уредба постановява, че не могат да се извършват сделки за разпореждане с дворищнорегулационен парцел, за който не са изплатени дължимите обезщетения за уреждане на сметки по регулация, когато такива обезщетения се предвиждат. Смисълът на забраната произтича от това, че след изтичане на сроковете за прилагане на регулацията /един от способите за което е уреждането на облигационните отношения/, съгласно § 8, ал. 1 от ПРЗ на ЗУТ отпада /прекратява се/ отчуждителното действие на неприложения регулационен план и общинската администрация следва да измени плана така, че имотната граница между двата съседни имота /този, за който е отреден парцелът, и имота, от който се е придавало място към този парцел/ се трансформира в имотна граница между урегулирани поземлени имоти.От това разбиране следва да се приеме, че забраната се отнася до парцелите с неприложена регулация, чието отчуждително действие е отпаднало по силата на закона, но не и до поземлените имоти. В разглеждания случай въззивният съд е приел,че по отношение на процесния имот регулационният план от 2001г.е влязъл в сила,поради което поставения от касатора въпрос не е от значение за изхода на спора.
Третият материалноправен въпрос касае момента,от който тече срокът за предявяване на иск по чл.33 ал.2 ЗС.Въззивният съд е приел,че е пропуснат преклузивния двумесечен срок за предявяването на иска по чл.33 ал.2 ЗС ,тъй като МВнР е узнало за договорите за дарение и покупко-продажба,сключени на 18.03.04г.,от писмо от 25.10.04г.от Областния управител област София.Преценката на доказателствата,въз основа на които решаващият съд е изградил вътрешното си убеждение за това,че е изтекъл срока за предявяване на иска по чл.33 ал.2 ЗС,може да доведе до опорочаване на фактическите,а не на правните изводи на съда и съответно да е предпоставка за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.Тя може да бъде предмет на касационна проверка по реда на чл.293 ГПК,но само след допуснато касационно обжалване.
Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди релевантните за делото доказателства и доводи на страните не е въпрос на допустимост на касационното обжалване,а касае правилността на решението.
По изложените съображения настоящият състав намира,че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 3180 от 9.05.12г.,постановено по гр.дело № 6705/09г.на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.