О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 842
гр.С., 6.12.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3221 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 40/ 06.03.2018 г. по гр.д. № 439/ 2017 г. в частта, с която Пловдивски апелативен съд, след съответно изменение на невлязлата в сила част от решение № 311/ 07.07.2015 г. по гр.д. № 71/ 2014 г. на Старозагорски районен съд, е осъдил Н. К. П. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да плати: 1) на Д. Х. П. сума над 2 913.50 лв. (пресъдена с влязлата в сила част на решение № 79/ 21.04.2016 г. по гр.д. № 114/ 2016 г. на Пловдивски апелативен съд (с първото въззивно решение по делото)) до 8 780.21 лв.; 2) на Е. Р. П. сума над 532.76 лв. (пресъдената) до 7 906.07 лв. и на В. Р. П. сума над 532.76 лв. (пресъдената) до 7 054.67 лв., ведно със законните лихви върху всяка присъдена с въззивното решение главница от 26.06.2014 г. до окончателното плащане.
Решението се обжалва от Н. К. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (процесуалноправен и два материалноправни): 1. Допустимо ли е в производството по чл. 294 ГПК въззивната инстанция да допусне изменение на иска чрез увеличаването му по размер? и 2. Предявеният отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) прекъсва ли течението на срока на погасителната давност по вземането за връщане на сумите, събрани от длъжника и платени на взискателя по изпълнителното дело, и тече ли срок на погасителната давност по вземането за връщане на тези суми, докато трае процеса по иска по чл. 254 ГПК (отм.), уважен с влязло в сила решение? и 3. При какви предпоставки предявяването на иск относно вземането има за последица прекъсване на срока на погасителната давност по чл. 116, б. „б“ ЗЗД и спиране на срока на погасителната давност по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. По първия твърди противоречие на въззивното решение с решение № 6/ 15.03.2012 г. по т.д. № 20/ 2011 г. на ВКС, ТК, I-во ТО, по втория – противоречие с решение № 162/ 17.12.2014 г. по т.д. № 1742/ 2013 г. на ВКС, ТК, II-ро ТО, с решение № 221/ 11.07.2011 г. по т.д. № 5/ 2010 г. на ВКС, ТК, II-ро ТО и с решение № 99/ 2806.2012 г. по т.д. № 667/ 2011 г. на ВКС, ТК, II-ро ТО; евентуално – счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по третия – противоречие с цитирани решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). По същество се оплаква, че е недопустимо – в частта, с която въззивният съд е разгледал исковете над първоначално предявените размери – и неправилно – в осъдителните части – поради нарушение на чл. 116, б. „б“ ЗЗД и 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Претендира разноски.
От ответниците по касация Д. Х. П., Е. Р. П. и В. Р. П. не са постъпили отговори.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с допустим предмет. Решението е по гражданско дело с цена на всеки иск над 5 000 лв. Подадена е от легитимирана страна. Касатор е осъденият ответник. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК – арг. и от чл. 61, ал. 2 ГПК (отм, но в сила към датата на жалбата). Налице са всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по втория повдигнат въпрос. Съображенията са следните:
Въззивното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК след касационно решение, с което първото въззивно решение по делото е било частично обезсилено на основание чл. 293, ал. 4, вр. чл. 129, ал. 4 ГПК, а делото – върнато с указания въззивният съд да даде указания за изправяне на нередовности на исковата молба с цел уточняване на размера на всеки един от предявените активно субективно съединени искове. Предприетото от въззивния съд е в изпълнение на задължителните указания, дадени с касационното решение (чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК) и съобразено с чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Предприетото от ищците е в изпълнение на дадените от въззивния съд указания за поправяне на нередовностите на исковата молба (за отделен размер на заявените от всеки ищец вземания по предявените искове).
Следователно в производството по повторното разглеждане на делото, приключило с обжалваното решение, са били осъществени предпоставките на чл. 129, ал. 5 ГПК (поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й), а не на чл. 214 ГПК (допускане на изменение на предявените искове чрез увеличаването им по размер). Така първият повдигнат процесуалноправен въпрос (№ 1) не обуславя обжалваното решение, нито предприетото от въззивния съд е в противоречие с решение № 6/ 15.03.2012 г. по т.д. № 20/ 2011 г. на ВКС, ТК, I-во ТО, на което касаторът се позовава. По този въпрос са изключени и общото, и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка на неговата допустимост.
Въззивният съд е квалифицирал исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като е съобразил, че чрез тях се претендира връщане на сумите, събрани по изпълнителното дело по изпълнителен лист, издаден в полза на ответника-взискател на извънсъдебно изпълнително основание срещу наследодателите на ищците.
За да уважи частично исковете, въззивният съд: 1) е съобразил задължителната сила на влязлото в сила решение № 69/ 24.06.2011 г. по гр.д. № 584/ 2010 г. на ВКС, ГК, III-то ГО, с което по иска, предвиден в чл. 254 ГПК (отм.), е признато за установено по отношение на ответника, че не са възниквали вземанията по издадения изпълнителен лист; 2) изключил е от дължимото по предявените вземания държавните такси, събрани по изпълнителното дело; 3) зачел е удостоверението от съдебния изпълнител за другите суми, които са били събрани от длъжниците по изпълнителното дело и са били платени на ответника-взискател; 4) съобразил е, че първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, с която исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са били отхвърлени като погасени по давност за суми, платени от наследодателя Р. П. на 19.02.2001 г. и 05.12.2002 г.; 5) приел е за (частично) основателно възражението за погасителна давност – за суми, платени от В. П. на 10.10.2002 г. и 10.11.2002 г.; 6) установил е погасителния ефект на направено съдебно възражение за прихващане за суми, дължими от ищците по друг изпълнителен лист, издаден в полза на ответника; 7) констатирал е, че първото въззивно осъдително решение частично е влязло в сила и 8) е приел за неоснователно възражението за погасителна давност за другите събрани по изпълнителното дело суми, които са били платени на ответника-взискател.
За да направи последния извод, въззивният съд е приел, че: 1) искът по чл. 254 ГПК (отм.), който е бил предявен на 26.11.2007 г., е прекъснал течението на давностния срок по предявените с исковете по настоящото дело вземания (чл. 116, б. „б“ ЗЗД); 2) срокът на погасителната давност е спрял да тече, докато е траел съдебния процес по иска по чл. 254 ГПК (отм.) (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД); 3) е започнала да тече нова давност от 24.06.2011 г. – датата на влизане в сила на съдебното решение, с което искът по чл. 254 ГПК (отм.) е бил уважен (чл. 117, ал. 1 ЗЗД) и 4) тя не е изтекла към предявяване на исковата молба по настоящото дело (24.06.2014 г.).
Въззивният съд се е мотивирал с това, че влязлото в сила решение по чл. 254 ГПК (отм.) установява несъществуването на вземанията, за което е бил издаден изпълнителният лист на извънсъдебно изпълнително основание, а по настоящото дело претенциите са за връщане на събраните суми по изпълнителното дело, които са били платени на взискателя. Приел е исковете, предявени по приключилото и по настоящото дело за „сходни“.
При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат материално-правен въпрос (№ 2) има претендираното значение, но не и вторият (№ 3). Последният е твърде общ и не отчита спецификата в предмета на касационно обжалване. Обжалваното решение обаче не противоречи на трите решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, на които касатора се позовава. Повдигнатият въпрос № 2 не е обсъждан в никое от тях. Това изключва соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. К. контрол следва да се допусне за проверка на правилността на решението при соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпрос № 2 е от значение за точното прилагане на закона (чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД) и за развитието на правото.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за излишно да обсъжда и основанието „очевидна неправилност“ на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). Изключват го установените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 40/ 06.03.2018 г. по гр.д. № 439/ 2017 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваните осъдителни части.
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на ВКС държавна такса в размер на 395.24 лв.
Делото да се докладва за насрочване или прекратяване в зависимост от изпълнението на указанията за внасяне на дължимата държавна такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.