О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 853
София, 27.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3610 /2013 година
за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] / [фирма]/, със седалище гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1670 от 17.10.2012 год., поправено с решение № 1872/27.11.2012 год., по т.д.№ 1620/2011 год., с което е потвърдено решение № 941 от 12.10.2010 год., по т.д.№ 677/2010 год. на СГС, в частта за отхвърляне молбата на настоящия касатор, за откриване на производство по несъстоятелност на „Т.- П.” Е. и е обезсилено горепосоченото първоинстанционно решение, в частта за обявяване неплатежоспособността на „Т.- П.” Е. с определена начална дата- 31.12.2007 год., откриване на производство по несъстоятелност на дружеството, назначаване на временен синдик, постановяване на общ запор и възбрана върху имуществото му и свикване първо събрание на кредиторите, като делото е върнато на Софийски градски съд за ново разглеждане.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл извън предмета на въззивните жалби, с който е бил сезиран – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК.
Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност, поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение твърдението за недопустимост на обжалваното въззивно решение.
Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба пороци касаторът поддържа и наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като счита, че даденото от въззивния съд разрешение на следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1.” При твърдяни свръхзадълженост като главно искане и/ или при условията на евентуалност неплатежоспособност на ответника, задължен ли е първоинстанционният съд изрично в диспозитива на поставения съдебен акт да отхвърли първото и тогава да обяви неплатежоспособността на длъжника, или е достатъчно само да посочи в мотивите, че искането за откриване на производство по несъстоятелност поради свръхзадълженост е неоснователно и тогава да премине към обсъждане на евентуално въведено искане за неплатежоспособност?”; 2. „При отсъствие на достатъчно убедителни доказателства за наличие или липса на свръхзадълженост следва ли съдът да се произнася с диспозитив по този въпрос или е достатъчно да изложи съображенията си единствено в мотивите на съдебния акт, а в диспозитива да обяви неплатежоспособността на ответника?”; 3. „ При обезсилване на първоинстанционното решение за откриване на производство по несъстоятелност какъв е статутът на постановените междувременно и влезли в сила съдебни актове- следва ли изрично да бъдат обезсилвани, отменяни и с какъв съдебен акт?” и 4. „ Следва ли във въззивна жалба в частта срещу решението по чл.630, ал.1 ТЗ единствено относно определената начална дата на неплатежоспособност да се формулира конкретно искане за отмяна на поставения първоинстанционен съдебен акт и ако това не е направено, задължен ли е въззивният съд да приложи чл.262, ал.1, във вр. с чл.260, т.3 и т.4 ГПК?” е в противоречие със задължителната практика на ВКС, а същите тези въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие са посочени решения на ВКС, постановени по чл.290 и сл. ГПК: № 174 от 05.12.2011 год., по т.д.№ 567/2011 год. на ІІ т.о.; № 44 от 04.07.2012 год., по т.д.№ 983/2011 год. на І т.о.; № 27 от 08.03.2010 год., по т.д.№ 521/2009 год., на І т.о. ; № 158 от 13.10.2010 год., по т.д.№ 1086/2009 год. на ІІ т.о. и от 27. 05. 2011 год., по т.д.№ 598/2010 год. на ІІ т.о. както и решение № 29 от 31. 01. 2012 год., по в.т.д.№ 295/2011 год. на Великотърновския апелативен съд.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в предвидения специален преклузивен срок, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд.
Основателно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на анализ на доказателствения материал по делото, е споделил изцяло, като основание на закона, изводите на СГС за неоснователност на молбата на настоящия касатор, подадена по реда на чл.629, т.4 ТЗ, предвид характера на договора за поръчителство, с който последният се е легитимирал като кредитор с изискуемо срещу длъжника вземане и в съответствие с процесуалното правило на чл. 272 ГПК е препратил в тази вр. към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Счетено е, че макар и договорът за банков кредит, сключен между [фирма], гр.София и [фирма] / с ново наименование – [фирма]/ да е търговска сделка, то договорът за поръчителство между кредитодателя и ответникът по делото [фирма], който го обезпечава и от който по изрично твърдение в молбата, основана на чл.625 ТЗ, произтича вземането на [фирма] не е търговска сделка, тъй като не отговаря както на обективния критерий за същата, установен с чл.286, ал.2 ТЗ, във вр. с чл.1, ал.1 ТЗ, така и на субективния критерии по чл.286, ал.1 ТЗ, предвид липсата на данни да е свързан с упражняваното от търговското дружество – поръчител занятие или да произтича от извършваната от него търговска дейност.
Според съжденията на Софийски апелативен съд, изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, доколкото самият молител [фирма] не твърди в молбата си по чл.625 ТЗ, че вземането му срещу ответника е основано и на менителнично поръчителство, то обстоятелството, че последният е поел и самостоятелно задължение да авалира издаден в полза на същия запис на заповед, е правно ирелевантен и не би могло да обоснове наличие на предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност по молбата на [фирма].
Произнасяйки се по въззивната жалба на Н., [населено място] касаеща приетата от първоинстанционния съд начална дата на неплатежоспособността на длъжника – ответник, решаващият състав на въззивния съд е обезсилил изцяло като недопустимо решението на СГС по чл.630, ал.1 ТЗ в останалата му част, с която молбата на молителя [фирма], основана на чл.625 ТЗ е била уважена, като е приел, че е нарушено диспозитивното начало, приложимо и в производството по несъстоятелност и е върнал делото за ново разглеждане от СГС.
Възприетото разрешение е аргументирано с липсата на произнасяне от първоинстанционния съд по главното заявено в молбата по чл.625 ТЗ искане, основано на свръхзадълженост на длъжника и произнасяне единствено по евентуално поддържаното в молбата на кредитора искане за откриване на производство по несъстоятелност спрямо търговското дружество – ответник, поради неплатежоспособността му.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че само първите два от поставените от касатора въпроси на материалното право имат обуславящо значение за постановения краен правен резултат по делото, поради което попадат в обхвата на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото от въззивния съд разрешение на същите, обусловило и обезсилване на първоинстанционното решение по чл.630, ал.1 ТЗ в неговата цялост, сочат на вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт, а съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС в този случай касационната инстанция е задължена да допусне касационното обжалване, дори и да не са обосновани поддържаните от касатора селективни критерии,както е в разглеждания случай, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на касационната жалба.
Вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение в случая произтича от правомощията на въззивния съд, които регламентирани изрично с нормата на чл.269ГПК ограничават служебната преценка по допустимостта на обжалваното решение само до частта му, предмет на предприетото въззивно обжалване, каквато в случая не е частта на първоинстанционното решение по обявяване неплатежоспособността на длъжника- ответник по делото [фирма], гр.София, откриване на производството по несъстоятелност по отношение на същия, назначаване на временен синдик, постановяване обща възбрана и запор върху имуществото му със свикване първо събраните на кредиторите.
Видно от въззивната жалба на Н.,гр.София с вх.№ 76565/ 02. 11. 2010 год., предмет на въззивно обжалване е решението на СГС по чл. 630, ал.1 ТЗ, но единствено в частта му за определената начална дата на неплатежоспособността на длъжника. Втората жалба, с която Софийски апелативен съд е бил сезиран е подадена от настоящия касатор, в качеството му на въззивник, като неин предмет е решението на СГС в частта, с която е отхвърлена молбата му за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на ответника „Т.-П.” Е., гр.София, както и в частта, относно приетата начална дата на неплатежоспособността на длъжника.
Що се касае до останалите, поставени от касатора правни въпроси, те въобще не са били предмет на произнасяне от въззивния съд и като неотносими към изхода на делото по поставеното въззивно решение не могат до обосноват наличието на общата главна предпоставка за достъп до съдебен контрол, поради което не следва да бъдат обсъждани.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1670 от 17.10.2012 год., поправено с решение № 1872/27.11.2012 год., по т.д.№ 1620/2011 год., само в частта, с която е обезсилено решението на Софийски градски съд № 941 от 12. 10.2010 год., постановено по т.д.№ 677/2010 год. и в тази му част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] / [фирма]/, със седалище гр.София, в едноседмичен срок, считано от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационното производство, съгласно чл.18, ал.2, т.2 и чл.25 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилища по ГПК в размер на сумата 125 лв./ сто двадесет и пет лева/, като в същия срок представи по делото и доказателства за извършеното плащане.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до страната, че при неизпълнение на дадените указания, касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: