8
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 897/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№854
гр.София, 30.12.2013 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ И.
търговско дело под № 897/2012 година
Производството по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. Бендерева от [населено място], подадена чрез процесуалния й представител адвокат К.Н. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд, ГК, І състав № 780/16.05.2012 год. по гр.дело № 4323/2011 год. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1194/21.02.2011 год. по гр.дело № 9596/2009 год. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищцата-касатор срещу ЗДА [фирма], [населено място] иск по чл.226 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 02.07.2009 год. за разликата над присъдените 10 000 лева до предявения размер от 60 000 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение, който се явява твърде занижен с оглед претърпените от пострадалата болки и страдания и нанесените телесни увреждания.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, по който въпрос практиката на ВКС следва да бъде осъвременена с оглед почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователно покритие за гражданска отговорност.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд е обжалвано с касационна жалба и от делинквента Мира Н. И. от [населено място], подадена чрез пълномощника Ю.Д. от САК в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд в частта му, с която е уважен предявеният от ЗАД [фирма] обратен иск за регрес по чл.274, ал.2 КЗ и е осъдена да заплати на застрахователя-ищец по обратния иск сумата от 10 000 лева ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски, при условие, че посочената сума бъде заплатена от застрахователя на пострадалото лице.
В изложението си към касационната жалба ответницата по обратния иск сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по поставените правни въпроси относно: 1. доказателствената сила на протокола за ПТП в частта относно механизма на автопроизшествието и следва ли ищецът да установи този механизъм с други доказателства при оспорване на протокола. 2. Налице ли са предпоставките на чл.274, ал.2 КЗ, когато свидетелството за управление на водача, причинил ПТП, е с изтекъл срок и води ли това до загуба на придобитата правоспособност или е основание само за подмяната му.
Подадена е и частна жалба по чл.274, ал.2 във вр. с чл.248, ал.3 ГПК от ЗАД [фирма], [населено място] срещу постановеното по въззивното дело определение № 1226/10.07.2012 год., с което апелативният съд е допълнил решението си в частта му за разноските като е осъдил застрахователя /в качеството му на ищец по обратния иск по чл.274, ал.2 КЗ/ да заплати на ответницата по този иск сумата 6 000 лева, представляваща направените от нея съдебни разноски, изразяващи се в заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата й пред първоинстанционния съд, изчислени по компенсация съобразно отхвърлената част от иска. Поддържат се оплаквания,че по делото липсват доказателства, че такива разноски реално са били направени.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените доводи на жалбоподателите и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба на ищцата М. Бендерева е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с въззивното решение в обжалваната му част апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на СГС, с което е отхвърлен иска на М. Бендерева по чл.226 КЗ за разликата над присъдените 10 000 лева до предявеният размер от 60 000 лева, претендирани като обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, при което е била блъсната от лек автомобил управляван от Мира И.-трето лице помагач в процеса и ответник по обратния иск за регрес, предявен от застрахователя на основание чл.274, ал.2 КЗ. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства съдът е приложил принципа на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на пострадалата за претърпените от нея болки и страдания, настъпили в резултат на уврежданията при процесното ПТП. Анализирайки събраните доказателства, включително заключенията на назначените по делото съдебномедицинска и автотехническа експертизи, съдът е посочил конкретните факти и значението им за размера на вредите, като е съобразил вида на травмите, продължителността на лечението и интензивността на изпитаните през този период болки и страдания при определяне конкретния размер на обезщетението. С оглед данните по делото съдът е направил извода, че пострадалата обективно е допринесла за увеличаване размера на вредите, чието обезщетяване търси, тъй като е пресичала пътното платно на неустановено за това място без да се съобрази с движението на лекия автомобил. В тази връзка на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намален с 50% размера на дължимото обезщетение, на колкото е преценен приноса на ищцата за настъпване на уврежданията. Изводът за наличие на съпричиняване е обоснован с конкретните данни по делото и мнението на вещото лице относно механизма, при който са настъпили уврежданията.
При тези данни настоящият състав на ВКС счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за непозволено увреждане предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 год., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти специфични за всеки отделен случай и от събраните по делото доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетението при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГК и ТК на ВКС.
Аналогично е положението и по въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, по отношение на който също е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 год., на която обжалваното решение не противоречи. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е винаги конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Касае се за определяне размера на отговорността на виновния причинител на вредите, поради което не е необходимо установяване вината на самия увреден. Поведението на последния е от значение доколкото може да се направи разграничение по размера на вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и тези причинени от увредения. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Различният изход в приложените съдебни решения се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
Касационната жалба на Мира И. – трето лице помагач в процеса и ответница по обратния иск е процесуално допустима, а с оглед наведените в нея доводи, същата е и частично основателна.
За да уважи предявеният от ЗАД [фирма] обратен иск за регрес по чл.274, ал.2 КЗ от застрахователя срещу делинквента, тълкувайки разпоредбите на чл.274, ал.2 във вр. с чл.267, ал.2, т.2 КЗ и чл.150а от Закона за движението по пътищата, въззивният съд е направил решаващия извод, че управлението на МПС от водач със свидетелство за управление, чийто срок е изтекъл е равнозначно на липса на валидно свидетелство за управление. В тази връзка не са уважени доводите на ответницата, че изтеклият срок на свидетелството за управление на МПС няма за последица загубване на придобитата правоспособност, а е основание за подмяната му по съответния ред, поради което не представлява основание за възникване на регресната претенция за застрахователя. В мотивите на решението са изложени съображения, че в случая нормата на чл.274, ал.2 КЗ не визира понятието „неправоспособен водач”, а водач „без свидетелство за управление”, като наличността на свидетелството е комплексно изискване, което обхваща както срока, за който е издадено, така и правоспособността на водача за съответната категория МПС.
При тези фактически данни, въззивното решение съдържа произнасяне по следния релевантен за изхода на спора правен въпрос: означава ли изтеклият срок на свидетелството за управление на МПС, че водачът е управлявал превозното средство без свидетелство за управление по смисъла на чл.274, ал.2 КЗ, за да се породи правото на регрес на застрахователя. Отговорът на този въпрос е от решаващо значение за изхода на делото по предявения обратен иск и предвид липсата на съдебна практика, постановена при действуващия ГПК от 2007 год., налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по така поставения въпрос.
Неоснователно се явява искането на ответницата по обратния иск за допускане на касационно обжалване по въпроса за доказателствената сила на протокола за ПТП в частта относно механизма на автопроизшествието и следва ли при оспорване ищецът да установи този механизъм с други доказателства. По този въпрос е налице постоянна и непротиворечива практика на ВКС, която е в смисъл, че протоколът за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, представлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК. Освен с формална доказателствена сила, протоколът като свидетелствуващ документ материализира удостоверителното изявление на своя издател за станалото ПТП и в това се състои неговото доказателствено значение. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решения по т.дело № 768/2008 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; по т.дело № 444/2010 год. на ВКС, ТК, І т.о.; по т.дело № 423/2011 год. на ВКС, ТК, І т.о. и др. Настоящият състав споделя изцяло изразеното становище в цитираната съдебна практика относно формалната и материална доказателствена сила на съставения от органите на МВР протокол за станалото ПТП. В случая, с оглед данните по делото не е оспорена автентичността на Акта за ПТП или удостоверителната компетентност на актосъставителя, при което положение този документ има материална доказателствена сила и установява, че фактите са се осъществили така, както са отразени в съдържанието на документа. Постановеното въззивно решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, която е задължителна за долустоящите съдебни инстанции съгласно т.2 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията на ЗАД [фирма] в подадената от него частна жалба по чл.274, ал.2 вр. с чл.248, ал.3 ГПК срещу постановеното във въззивното производство определение по чл.248 ГПК № 1226/10.07.2012 год. относно присъдените в полза на ответницата по обратния иск съдебни разноски, направени в първоинстанционното производство. Последователна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС по приложението на чл.78, ал.3 ГПК, която е в смисъл, че при отхвърляне на иска ищецът дължи на ответника направените и поискани от него съдебни разноски съразмерно на отхвърлената част. Това задължение е законова последица при неблагоприятен за страната изход на делото да компенсира неиницииралата производството страна за изразходваните от нея средства за участието й в процеса. Обжалваното определение е постановено в съответствие с т.1 от ТР от 06.11.2013 год. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В случая са присъдени съдебни разноски, съответствуващи по размер на платената сума по договора за правна помощ от 16.04.2010 год. с процесуалния представител, който има характер на разписка относно вписването за направено плащане на уговореното адвокатско възнаграждение от 6 000 лева. При тези данни определението на Софийски апелативен съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав на ВКС счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение само в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният от [фирма] срещу Мира Н. И. обратен иск за регрес по чл.274, ал.2 КЗ за сумата 10 000 лева ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски и след внасяне на следващата се държавна такса съгласно чл.18, ал.2 от Тарифата за държавните такси, делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба относно този иск.
По отношение на останалата обжалвана част от въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната му част относно предявеният от М. Т. Бендерева срещу [фирма] иск по чл.226 КЗ ВКС счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав № 780/16.05.2012 год. по гр.дело № 4323/2011 год. в частта, с която е потвърдено решение № 1194/21.02.2011 год. по гр.дело № 9596/2009 год. на Софийски градски съд в частта му, с която е уважен предявеният от [фирма] обратен иск за регрес по чл.274, ал.2 КЗ и е осъдена Мира Н. И. от [населено място] да заплати сумата 10 000 лева ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1226/10.07.2012 год., постановено по гр.дело № 4323/2011 год. на Софийски апелативен съд.
Указва на жалбоподателя Мира Н. И. в едноседмичен срок да представи документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на сумата 200/двеста/лева, след което делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение в допуснатата му до касационно обжалване част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/