О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
гр. София, 07.11.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1008 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Т. Б. срещу решение № 1967 от 02.12.2013г. по гр.д. № 2198/2013г. на Окръжен съд – Пловдив, с която е потвърдено решение № 383, постановено по гр.д. № 1543/ 2012г. на Районен съд – Карлово, за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422 ГПК от касатора срещу Д. Д. П. искове за признаване за установено по отношение на последния, че дължи на ищеца – касатор, сумата от 15 600 лева по запис на заповед от 28.04.2011г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 31.08.2012г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, Д. Д. П., излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не може да извърши единствено проверка на редовността на менителничния ефект от външна страна, тъй като е наведеното от длъжника възражение за погасяване на задължението по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед. Посочено е, че ищецът – кредитор следва да установи съществуването на вземането – пораждането на задължение, чрез установяване и доказване на правопораждащите факти на каузалното правоотношение, а длъжникът – ответник, че то евентуално не съществува или е погасено. Въпреки, че ищецът не сочи наличие на каузална сделка в исковата молба, с оглед наведените каузални правоотношения в спорния предмет на делото от ответника, ищецът носи тежестта на доказване на валидното възникване и съществуване на заявеното в заповедното производство парично вземане, а ответникът неговото погасяване, независимо коя страна е въвела каузалните отношения. Кредиторът – поемател не е длъжен да ангажира доказателства относно фактите, от които произтича вземането единствено в случаите, когато длъжникът – издател не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, какъвто не е настоящият казус. Въз основа на изложеното е направен извод, че след като ищецът не е доказал даването на заемната сума от 15 600 лева, то предявеният иск по записа на заповед е неоснователен, тъй като не се доказва наличие на каузално правоотношение между страните за обезпечаване, на което е издаден менителничният ефект.
Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е недопустимо и като такова следва да се допусне до касация, тъй като, както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли свръхпетитум – кредиторът търси съдебна защита за вземането си по записа на заповед, а съдилищата са обсъдили и несъществуваща каузална сделка – договор за заем без кредиторът да твърди наличието й.
Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, от значение за изхода на спора: /1/ Задължително ли е записът на заповед да бъде обезпечение на каузална сделка или има право на самостоятелно значение в търговския оборот?; /2/ Имат ли самостоятелно значение договорът за заем по чл.240 ЗЗД и записът на заповед по чл.535 ТЗ и ако нямат такова в какво отношение са съпоставени в обществените отношения и практиката на съдилищата?; /3/ Кредиторът – поемател длъжен ли е да ангажира доказателства относно фактите, от които произтича вземането по записа на заповед, ако длъжникът – издател не е изложил факти и възражения срещу ценната книга? В изложението на касационната жалба е налице позоваване на селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Неоснователно е твърдението на касатора за наличие на евентуална недопустимост на атакувания акт, поради произнасяне от съда „свръхпетитум”, тъй като такъв не е налице в хипотеза на разглеждане от съда на релевирано от ответната страна възражение. Не възраженията на ответника, а обстоятелствата, посочени в исковата молба, от които ищецът извежда спорното право и направеното въз основа на това искане в петитума й, определят иска, с който е сезиран съда. В конкретния случай ответникът – издател на ефекта, е направил релативно възражение за обезпечено със записа на заповед заемно правоотношение, за което се твърди, че е погасено, поради връщане на заетата сума. Съгласно т.17 от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, но при въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Съобразно посочената задължителна практика на ВКС, произнасяйки се по направеното от ответника възражение, съдът не е излязъл извън рамките на търсената защита. Нещо повече, дори при хипотеза на произнасяне на съда по несъществуващо възражение на ответника /каквото твърдение няма/, това би довело не до недопустимост, а евентуално до неправилност на решението.
Първите два поставени от жалбоподателя въпроси, свързани със самостоятелната природа на записа на заповед и договора за заем, не са обусловили изхода на делото. Решаващият състав на въззивния съд не е отрекъл отделното значение на едностранната и двустранната сделка, а е признал правото на ответника да противопостави при менителничен иск възражение, основаващо се на каузално правоотношение, във връзка с което твърди, че е издадена ценната книга. С оглед на това, по отношение на тези въпроси не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол на обжалваното решение, поради което не следва да се обсъждат и релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Спрямо третия въпрос, относим към разпределението на доказателствената тежест при липса на абсолютни, но при наличие на относителни възражения от ответника – издател на менителничния ефект, обусловил изхода на спора, е формирана по време на висящността на делото задължителна практика на ВКС. Съгласно дадените в т.17 от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с новоформираната с посоченото тълкувателно решение задължителна практика на ВКС, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос за разпределението на доказателствената тежест при предявен от поемателя установителен иск по чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и направено от издателя възражение за обезпечено със записа на заповед заемно правоотношение, за което се твърди, че е погасено, поради връщане на заетата сума.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 282 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1967 от 02.12.2013г. по гр.д. № 2198/2013г. на Окръжен съд – Пловдив.
УКАЗВА на касатора, Х. Т. Б., в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 282 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.