6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 857
[населено място] ,18,11,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на девети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 975 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 792 / 12.12.2014 год. по т.д.№ 1193 / 2014 год. на Пловдивски апелативен съд, в частта с която е потвърдено решение № 290 / 26.06.2014 год. по т.д.№ 646/2013 год. на Пловдивски окръжен съд . С потвърденото решение са уважени предявените от „Д.„Г. / дружество регистрирано във ФРГ/ против касатора обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 вр. с чл. 228 ЗЗД – за сумата от 12 480 евро и с правно основание чл. 86 ал.1 ЗЗД – за сумата от 1 325,68 лева . Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение, в евентуалност – правилността му, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.266 ал.1 ГПК , предпоставките на която разпоредба касатора счита приложими към въведеното от него във въззивното производство възражение за действително правно основание на правоотношението с ищеца – договор за сублизинг , както и при нарушение на чл. 266 ал.3 ГПК , поради недопускане на доказателства,въпреки наведените във въззивната жалба възражения на страната за непълнота в доклада на първоинстанционния съд – неразпределена доказателствена тежест и при възприета погрешна правна квалификация на предявения главен иск.
Ответната страна – „ Д. „ Г. – оспорва касационната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване.Претендира възмездяване на разноски.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Предявени са обективно кумулативно съединени искове,за осъждане ответника да заплати на ищеца дължима наемна цена за ползването на автомобил, отдаден му по договор за наем , както и за заплащане на обезщетение за ползване на автомобила за период след 18.02.2013 год. – развалянето на договора / тази претенция не е предмет на касационното обжалване / , ведно с обезщетение за забава в издължаването на всяка от главниците ,за период предхождащ исковата молба / претенцията за мораторна лихва върху претендираното обезщетение за ползване също не е предмет на това производство / .Ищецът прилага към исковата молба неподписани от ответника договор за наем и поръчка за доставка на автомобила, твърдейки че фактически правоотношението се е развило съобразно клаузите им,вкл. досежно релевантната за претенцията договорена цена на ползването / 1 240 евро месечно / .В отговора на исковата молба ответникът е направил противоречиви твърдения – от една страна е потвърдил договорена наемна цена от 1 240 евро за целия период на исковата претенция по чл.79 ал.1 вр. с чл.228 ЗЗД – м.май 2012 год. – м. февруари 2013 год. и основание за заплащането й до края на 2012 год., но за месеците януари и февруари 2013 год. оспорва дължимост, поради невъзможност вещта да се ползва пълноценно,твърдейки че съществува договореност с ищеца за дължимост на цена за ползването само и доколкото ефективно се осъществява такова. От друга страна ,оспорва съществуването на писмен договор, както и че дружеството е поело права и задължения със съдържание, в съответствие с клаузите на приложените към исковата молба,неподписани, договор за отдаване под наем на автомобил и за доставка.В останалата си част възраженията касаят обстоятелства по връщане автомобила на ищеца, след разваляне на договора, ирелевантни с оглед предмета на спора. Приетите по делото заключения на съдебно-икономическа експертиза не установяват осчетоводени при ответника фактури за дължима наемна цена за процесния период, респ. и плащането на такава, но установяват предходно разплащане между страните,помесечно и в същия размер на месечната вноска, за периода от септември 2011 год. до м.май 2012 година, предхождащ исковия период.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са уважени на основание приет за сключен между страните, макар и не в писмена форма, договор за наем на автомобила , с договорена наемна цена от 1240 евро месечно. Във въззивната жалба на [фирма] се сочи недопустимост на първоинстанционното решение, поради произнасяне на съда по непредявен иск, тъй като ищецът се позовава на писмения договор за наем , приложен към исковата молба, макар неподписан, а съдът е уважил претенцията на основание несключен в писмена форма, установим от доказателствата, на практика устен договор за наем на същия автомобил.Относно правилността на решението сочи,че независимо от липсата на спор досежно обстоятелствата,че между ищеца и трето за спора лице съществува договор за лизинг на същия автомобил и въведени с отговора на исковата молба твърдения, че последващото отдаване на автомобила за ползване от ищеца на ответника е било с оглед осигуряване възможността на ищеца да покрива задълженията си на лизингополучател по договора за лизинг , съдът не е включил в доклада си тези обстоятелства като релевантни , нито разпределял доказателствената тежест за установяването им . В тази връзка страната противопоставя възражение, че действителните й правоотношения с ищеца са по договор за сублизинг и като са разгледани на основание договор за наем е налице погрешна правна квалификация . С оглед последното е мотивирано основание за допускане на доказателства – с цел установяване действителното правоотношение по договор за сублизинг и факта, че с плащанията на ответника директно са погасявани дължими от ищеца лизингови вноски по сключения от същия с трето лице договор за лизинг на автомобила. Въззивният съд е счел, че не са налице предпоставките на чл.266 ГПК и отказал допускането на исканите доказателства.
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните въпроси,първите три от които са свързани с довода за недопустимост на въззивното решение, а останалите – с тези за неговата неправилност : 1 / Налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало , когато съдът сее произнесъл с решението си извън определеният от страните предмет на спора и доколко погрешната правна квалификация на иска предпоставя недопустимост на постановеното решение ? ; 2 / Какви са правомощията на въззивния съд при разгледан от първоинстанционния съд непредявен иск ? ; 3 / Обвързан ли е съдът от правната квалификация на ищеца или сам следва да даде квалификация на спорното право ? Обвързан ли е въззивния съд от правната квалификация на първоинстанционния и дължи ли произнасяне ако има оплакване в този смисъл във въззивната жалба? ; 4 / Може ли ищецът да предяви претенция, основана на правоотношение ,за което представя писмен договор,а съдът да приеме,че макар неустановено от писмения документ, правоотношението съществува по силата на неформален / устен / договор , каквото твърдение ищецът не е правил ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие на въззивното с решения казуална съдебна практика – № 46 по т.д.№ 2041 / 2013 год. на Окръжен съд –Варна и № 49 по гр.д.№ 297 / 2014 год. на Софийски окръжен съд . Същевременно и по този въпрос се твърди хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, като се сочат решения № 1887 по гр.д.№ 408 / 2014 год. на Окръжен съд Варна и № 100 по т.д.№ 89 / 2014 год. на Апелативен съд В. / невлезли в сила / , с твърдението че даденото в тях разрешение на идентичен правен въпрос противоречи на приетото в предходно посочените, обосноваващи хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК . Без формулиране на конкретен въпрос по приложението на чл. 164 ал.1 т.5 ГПК, е посочено значение на отговора по формулирания четвърти въпрос , за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Видно е от обстоятелствената част на изложението неяснота на касатора относно смисъла на теоретичната квалификация на договорите като формални и неформални. Неформален е не всеки договор сключен в устна форма или с конклудентни действия, достатъчно ясно материализиращи взаимна съвпадаща воля на страните относно съществените му елементи ,а такъв при който спазването на определена форма не е условие за неговата действителност.Договорът за наем на автомобил е неформален, което само по себе си не изключва възможност да бъде сключен и в писмена форма, вкл. и с нотариална заверка на подписите / при желание на страните / или устно или чрез конклудентни действия, материализиращи безспорна взаимна воля за сключването му и съгласие за съществените му елементи,а с оглед предмета на спора и за несъществените му елементи, ако са от значение за разрешаването му.По отношение на предявената главна претенция,релевантни съществени елементи са предмета – предоставяне автомобила за временно, възмездно ползване – и наемната цена. И по двата съществени елемента ответникът не е противопоставил възражения в преклузивния за това срок.Ищецът не е въвел твърдение за сключен договор за сублизинг, а доводите в отговора на ответника касаят правоотношението между ищеца и трето за спора лице, както и практическия интерес на ищеца – лизингополучател по този договор, да осигури средства за погасяване на задълженията си към третото лице – лизингодател.Твърдение за действителното правоотношение между страните, при това свързано с релевантно възражение за недължимост на цената за ползване на вещта,предвид изричното препращане в уредбата на отношенията между лизингодател и лизингополучател, вкл. по договори за сублизинт, към правилата на договора за наем / чл. 347 ал.2 вр. с чл.342 ал.1 ТЗ /, ответникът не е направил . В този смисъл, дори да би било налице правоотношение по договор за сублизинг, действителната правна квалификация не е от естество да рефлектира върху правния резултат,доколкото и като съпътстваща основанието, по препращане съгласно чл. 347 ал.2 ТЗ и доколкото не е мотивирана от ответника относимост на визираните в нормата изключения, приложение намира именно нормата на чл.228 ЗЗД.
С оглед преждеизложеното,несъстоятелно е възражението за неправилна правна квалификация,предвид съдържанието на исковата молба, но дори да би била предявена основана на договор за сублизинг претенция, то с оглед предмета на спора – дължими месечни вноска за ползването на вещта, не е налице произнасяне по невъведени с исковата молба факти и обстоятелства. По начало единствено погрешната правна квалификация не е от естество да обуслови недопустимост на решението, ако спорът е разгледан в съответствие с действителния му предмет какъвто е настоящия случай / реш.№ 103 по т.д.№ 850/2012 год. на І т.о. на ВКС изчерпателно цитира безпротиворечивата съдебна практика на касационна инстанция по въпроса /.
Несъстоятелен е довода за вероятна недопустимост на въззивното решение.Неподписаният писмен договор не би могъл да обоснове самостоятелна, различна от разгледаната, искова претенция. Ако такъв би бил действително сключен и в отклонение от съществените му елементи, релевантни за разглеждане на спора , съдът се е произнесъл въз основа различен от сключения, независимо в каква форма, друг договор, а не този, с който е обоснован иска,би било налице отклонение от диспозитивното начало.В настоящата хипотеза,обаче,страната се е позовала на фактическото осъществяване на правоотношение с предмет – отдаване на автомобила за ползване, при месечна цена от 1 240 евро, кореспондиращ с относимо към спора съдържание на неподписания договор , поради което и още с исковата молба е поискала установяването на това фактическо осъществяване и за предходен на исковия период – от 2011 год. и до м. май 2012 година, именно с цел доказване на съществените му елементи.Възражението на ответника за неподписването на приложения към исковата молба договор не е приравнимо на възражение за несъществуващо с ищеца договорно правоотношение по договор за наем,още повече ползването на автомобила е изрично признато,както и сочената от ищеца договорена месечна цена.
С оглед преждеизложеното,формулираните въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, макар досежно касационния довод за недопустимост допускането на касационното обжалване да не предпоставя задължително изложение по чл.284 ал.3 ГПК.Не е налице произнасяне в нарушение на принципа на диспозитивното начало,нито погрешна правна квалификация на исковете.Дори да би била налице погрешна такава, допускането на касационното обжалване предпоставя формулирането на правен въпрос – материален или процесуален,който,основавайки се на погрешната правна квалификация,да засяга конкретна неправилност на процесуалните действия / напр. по приложението на чл.266 ГПК / или на решението на въззивния съд .Такъв правен въпрос страната не е формулирала. Неудовлетворяването на общия селективен критерий изключва необходимостта от коментар на допълнителните такива.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 792 / 12.12.2014 год. по т.д.№ 1193 / 2014 год. на Пловдивски апелативен съд .
ОСЪЖДА [фирма],на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на „Д.„ Г. разноски за настоящата инстанция, в размер на 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :