4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 858
С., 14.12.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр.дело № 3433/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Регионална здравна инспекция /Р./ – [населено място], чрез юрисконсулт В. Н., срещу въззивно решение №51 от 10.05.2016г. на Видинския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 132/2016г., с което след отмяна на решение
№ 48/18.02.2016г. по гр. д. № 2875/2015г. на Видинския районен съд, са уважени предявените от Е. Т. Л. срещу Регионална здравна инспекция – [населено място] искове с правна квалификация чл. 344, ал.1,т.1 и т.2 КТ за признаване за незаконно уволнението му, извършено на основание чл. 19а, ал.2 от Закона за администрацията /З../ със Заповед РД № III – 02/30.10.2015г. на директора на Р.-В. и неговата отмяна и за възстановяването му на предишната заемана длъжност „заместник-директор на Р.-В.“.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т. 1 от ГПК по въпроса, конкретизиран от настоящия състав, „Ръководителите на регионалните здравни инспекции, респективно техните заместници, попадат ли в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 от Закона за администрацията и могат ли техните правоотношения да се прекратяват по реда на чл. 19а, ал.2 от З..“ Поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 44 от 26.03.2015г. по гр. д. № 4123/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 444 от 18.06.2010г. по гр. д. № 388/2009г. на ВКС, III г.о. и решение № 309 от 30.04.2010г. по гр. д. № 898/2009г. на ВКС, III г.о..
Ответната страна Е. Т. Л. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Настоящият състав на ВКС съобрази следното:
Производството е образувано по предявени искове с правна квалификация чл. 344, ал.1, т.1 и т. 2 КТ. За да уважи исковите претенции въззивният съд е приел за установено, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало въз основа на конкурс, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „заместник – директор на Р.“; че трудовото правоотношение било за неопределено време и видно подписаното между страните споразумение № 1/18.12.2013г. по отношение на него следвало да се прилагат разпоредбите на КТ; чe правоотношението е прекратено със заповед № III – 02 от 30.10.2015г., считано от 02.11.2015г, на основание чл.19а, ал.2 от З.. Констатирал е, че основният спорен въпрос между страните се свежда до приложимия към отношенията им материален закон. В тази връзка е изследвал нормативната уредба, като се е позовал на чл.19, ал.2 от З.., повеляващ че правоотношенията със заместник – министрите, областните управители, заместник – областните управители, както и с посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи, могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка, а в чл.19, ал.4, т.4 от З.. е уточнено, че за органи на изпълнителната власт се считат и ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Посочил е, че с Постановление № 1 от 6 януари 2011г. за структурни промени в системата на здравеопазването, в сила от 14.01.2011г., МС е преобразувал съществуващите регионални центрове по здравеопазване и регионални инспекции за опазване и контрол на общественото здраве в регионални здравни инспекции, съгласно приложение, в което фигурира и Р. В.. Също, че съгласно чл. 7, ал.1 от У. правилник на регионалните здравни инспекции, в сила от 18.01.2011г., издаден от министъра на здравеопазването, на основание чл. 10, ал. 3 от Закона за здравето, при осъществяване на своите функции директорът на Р. се подпомага от заместник-директор, който съобразно ал. 2 заема длъжността въз основа на конкурс по Кодекса на труда, като трудовият договор се сключва с директора на Р.. Въззивният съд е обосновал извод, че длъжността на ищеца не попада в приложното поле на цитираната разпоредба на чл. 19, ал.4, т.4 З.., тъй като директорите на регионалните здравни инспекции и техните заместници не са ръководители на държавна институция, създадена със закон или постановление на МС. Приел е, че те са орган на изпълнителната власт, който осъществява държавна политика в областта на здравеопазването, но на регионално равнище. Същевременно регионалните здравни инспекции били юридически лица към министъра на здравеопазването, като техният брой, териториален обхват на дейност, функции, структура, правомощия на директорите им се определяли от Устройствен правилник, издаден от министъра на здравеопазването и били йерархично подчинени на него. Посочил е също, че З.. е специален закон, дерогиращ разпоредбите на КТ, но в същото време е и общ по отношение на специалните закони, регламентиращи различните сфери на държавно управление, какъвто е приложимият в случая Закон за здравето, съдържащ специални разпоредби относно правния статут на директора и заместник-директора на Р.. Анализирайки разпоредбите на чл. 9, ал.6 и ал.7 ЗЗ, съдържащи изискванията за заемане на длъжността заместник-директор на Р., достигнал до извода, че законът третира заместник-директора не като лице, назначено по политически причини и по целесъобразност, а като специалист, отговарящ на високи стандарти за образователна степен и квалификация. В тази връзка се позовал на разпоредбата на чл. 9, ал.5 ЗЗ, предвиждаща възможност при отрицателна атестация трудовото правоотношение със заместник-директора на Р. да бъде прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 5 КТ. Съгласно този законов текст по отношение на трудовото правоотношение с директор /респ.заместник – директор/ на регионална здравна инспекция се прилагат разпоредбите на КТ, даващи пълна правна защита на правата на служителя, а не на специалния закон – Законът за администрацията. Въззивният съд обосновал, че ако замисълът, заложен в закона е бил заместник – директорът на регионална здравна инспекция да е сред категорията ръководни служители, посочените в чл. 19, ал. 4 З.., чийто правоотношения могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка, то разпоредбата на чл.9 ал.5 Закона за здравето би била лишена от смисъл. Акцентирал е също върху използваното в разпоредбата на чл.19 ал.4 от З.., понятие „правоотношения”, вместо „трудови правоотношения”, чието предназначение било да се подчертае, че посочените лица не работят по трудово правоотношение, нито са държавни служители. Изложеното се подкрепяло и от пояснението, че тези лица имат всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение. При тези съждения формулирал решаващия си извод, че след като правоотношението със заместник-директора на Р. се разглежда от законодателя като трудово, то заместник-директора на Р. не е сред посочените в чл. 19, ал. 4 от З.. еднолични органи и техните заместници, поради което и правоотношението с него не може да се прекратява по реда на чл.19а, ал.2 З..
Предвид изложеното и при съобразяване и на мотивите на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Правното разрешение на въззивния съд е в противоречие с разрешението на същия въпрос, дадено с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 44 от 26.03.2015г. по гр. д. № 4123/2014г. на ВКС, IV г.о., в което е прието, че в разпоредбата на чл. 19, ал. 4, т. 4 З.. са посочени белезите на държавните институции, чиито ръководители са органи на изпълнителната власт, касаещи начина на възникване на съответните държавни институции и функционалното им предназначение, а именно да са създадени със закон или с постановление на Министерския съвет и да имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Ирелевантно за приложимостта на визираната правна норма е обстоятелството дали става въпрос за орган на централно управление или за териториален орган на власт, тъй като разпоредбата не разграничава вида на органите. Предвид това е налице и специфичната предпоставка по чл.280 т.1 ГПК. Останалите два съдебни акта, посочени от касатора касаят приложението на чл.39,ал.4 З., неотносими са и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 51 от от 10.05.2016г. на Видинския окръжен съд, постановено по в.гр.д.
№ 132/2016г.
УКАЗВА на касатора Регионална здравна инспекция – [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 50,00 лв., както и, че при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване на председателя на ІІІ ГО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: