Р Е Ш Е Н И Е
№ 86
гр. София, 31 август 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЛАДА ПАУНОВА
при секретаря Иванка Илиева
и в присъствието на прокурора Ивайло Симов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1983/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдените К. И. Т. и Н. Ю. Х. за възобновяване на н.о.х.д. № 2743/2013 г. по описа на Районен съд – Русе.
В искането, наименовано „жалба”, както и в „молбата” за възобновяване, подадена от назначената за служебен защитник в хода на редовното инстанционно производство адвокат В., се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Твърди се, че въззивният съд е игнорирал доказателства по делото, извършил е неправилна оценка на възприетите такива и е ограничил правото на защита на подсъдимите. Посочва се още, че не са обсъдени редица противоречия в доказателствения материал, а изводът за виновността на Т. и Х. се базира единствено на показанията на пострадалата. Направено е възражение касателно неправомерния отказ на съда да уважи отправени от защитата доказателствени искания във връзка със съществуващи несъответствия в доказателствата. Изложени са доводи и за явна несправедливост на наложените наказания, като се сочи, че съдът не е коментирал отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. Иска се отмяна на осъдителната присъда и оправдаване на осъдените, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наказанията.
В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП изразява становище, че искането за възобновяване следва да бъде оставено без уважение, тъй като съдилищата не са допуснали твърдяните нарушения.
Редовно упълномощеният за настоящото производство защитник на осъдените – адвокат Т., поддържа направеното искане. Твърди, че съществува противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт, съответно – между мотивите и диспозитива на първоинстанционната присъда относно престъпленията по чл. 142а и чл.152 от НК. Посочва, че в хода на процеса е нарушено правото на защита на подсъдимите тогава лица, тъй като некоректно формулираното обвинение не кореспондира с възприетите от съдилищата фактически положения. Наведени са доводи и за непълнота на мотивите на въззивната инстанция, която не е отговорила в цялост на релевираните във въззивната жалба възражения на защитата. Адвокат Т. счита, че посочените нарушения са довели до неправилно приложение на материалния закон и са се отразили върху справедливостта на наказанията, поради което моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от фазата на разследването.
Осъдените, възползвайки се от правото на последна дума, твърдят, че са невинни.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Първоинстанционната присъда е влязла в сила и не е била проверявана по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК.
Разгледано по същество искането на двамата осъдени е неоснователно.
С присъда № 90 от 11.04.2014 г., постановена по н.о.х.д. №2743/2013г., Русенският районен съд е признал К. И. Т. и Н. Ю. Х. за виновни в извършването на следните престъпления:
– за това, че на 12.09.2011 г. в [населено място], в съучастие като извършители и в условията на продължавано престъпление – на два пъти, извършили действия с цел да възбудят и удовлетворят полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – П. В. Б. /на 35 години/, като деянието е било извършено чрез употреба на сила и заплашване, поради което на основание чл. 150, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК на Т. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години, а на Х. – за срок от три години;
– за това, че на 12.09.2011 г. в [населено място], в съучастие като извършители, се съвкупили с лице от женски пол – П. В. Б., като я принудили към това със сила и заплашване, като деянието е извършено от две лица, поради което на основание чл. 152, ал. 3, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 1 и пр. 2 от НК им наложено наказание лишаване от свобода за срок от девет, съответно – шест години;
– за това, че на 12.09.2011 г. в [населено място], в съучастие като извършители, противозаконно лишили от свобода П. В. Б., поради което на основание чл. 142а, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК им е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три, съответно – една година.
На основание чл. 23 от НК на К. Т. и Н. Х. е определено по едно общо наказание измежду наложените с посочената присъда наказания, а именно – лишаване от свобода за срок от девет години спрямо Т. и лишаване от свобода за срок от шест години спрямо Х., като е постановено и двамата да изтърпят наказанието си в затворническо заведение от закрит тип при първоначален строг режим.
С решение № 147 от 10.10.2014 г. по в.н.о.х.д. № 386/2014 г. на Окръжен съд – Русе първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.
Изтъкнатите от осъдените и техните защитници доводи за допуснати в хода на редовното инстанционно производство нарушения са формални и едностранчиви. В искането установени по делото обстоятелства са превратно представени, а наличните доказателства са тълкувани неправилно единствено през призмата на отстояваната от осъдените лица защитна версия.
Възраженията, свързани с твърдението за липса на доказателствен материал, който да обосновава извод за извършване на инкриминираните деяния и тяхното авторство, са напълно неоснователни. При цялостен анализ на установените по делото факти, обсъдени обстойно и във взаимовръзка едни с други, не остава място за съмнение дали и от кого са извършени престъпленията, за които Т. и Х. са осъдени. Неправилно се твърди, че единствено доказателство за осъществяването на престъпните деяния са показанията на пострадалата. Действително, те са основен източник на информация по делото, но това е напълно логично с оглед характера на извършеното – при този тип престъпни прояви, засягащи половата неприкосновеност на личността, в преобладаващите случаи пострадалият е единственият пряк очевидец на деянието. Абсолютно неправилен, несправедлив и незаконосъобразен би бил подход, при който показанията на жертвата на престъплението се игнорират само на това основание. В конкретния случай Б. дава логични и непротиворечиви показания, от които се установява точния механизъм на извършване на престъпленията. Тези нейни показания, дадени в досъдебното производство, са събрани по предписания от НПК ред, приобщени са към доказателствения материал в хода на съдебното следствие съгласно императивните процесуални правила и по тази причина представляват изцяло годно доказателство за разкритите чрез тях данни. Необходимо е да се добави, предвид установеното психическо състояние на пострадалата, че съгласно заключението на компетентните вещи лица, тя е в състояние да възприема адекватно факти от обективната действителност и макар да изпитва затруднения при тяхното възпроизвеждане, не е склонна към преувеличавания или лъжи. Този констатиран от съответните специалисти факт закрепва по категоричен начин стойността на така дадените показания. Казаното важи и за начина, по който е установено авторството на инкриминираните деяния – чрез извършените в хода на досъдебното производство разпознавания, при които пострадалата разпознава единия от двамата извършители, а другия посочва впоследствие пред първоинстанционния съд.
Освен преките доказателства, изхождащи от показанията на Б., в подкрепа на извода за виновността на подсъдимите, са налични и редици косвени доказателства – най-вече показанията на свидетелите М. Н., дадени в досъдебното производство, на С. И., на Т. П. в частта им досежно хода на първоначалното разследване, както и данните от изисканите от мобилните оператори справки.
Предвид изложеното, безспорно е, че К. Т. и Н. Х. са извършители на обсъжданите деяния.
Що се касае до твърденията за неправомерно кредитирани и за игнорирани свидетелски показания, настоящият състав счита, че същите са неоснователни. Макар и лаконично, предходните съдилища са обсъдили целия събран в хода на наказателното производство доказателствен материал. Препоръчително е наистина първоинстанционните и въззивните съдилища да бъдат по-обстойни в мотивите си при извършване на оценъчната си дейност, за да бъдат постановените от тях актове максимално изчерпателни, конкретни и адекватни както на процесуалните изисквания в тесен смисъл, така и на очакванията на страните по делото за законосъобразно и справедливо произнасяне по съответния спор. Въпреки така констатирания недостатък обаче, е погрешно да се приеме, че въззивното решение на Окръжен съд – Русе е непълно и следва да бъде отменено поради липса на отговор на направени от защитата възражения и на цялостен доказателствен анализ, или заради необсъдени противоречия в него. Втората инстанция, в съответствие с процесуалните правила, е възприела установената от районния съд фактическа обстановка и е мотивирала своето потвърдително решение в степен, достатъчна да покрие минималните изисквания на процесуалния закон за въззивен съдебен акт.
В този ред на мисли трябва да се посочи още, че изложените от защитата и във въззивната жалба, и в искането за възобновяване, конкретни твърдения за несъответствия и противоречия в доказателствения материал, са прекомерно и неоснователно детайлизирани, а и несъществени за крайния изход на делото. Факт е, че такива противоречия има, но тяхното наличие по никакъв начин не разколебава извода за авторството на престъпните деяния, тъй като за да се постанови осъдителна присъда, не е необходимо всички доказателства да са напълно корелиращи помежду си. Съществуващите по разглежданото дело несъответствия касаят обстоятелства извън кръга на безусловно подлежащите на доказване такива и се дължат както на специфичния характер на престъпните деяния, обуславящ известни трудности в установяването на детайли от извършването им, така и в опитите на осъдените лица и част от свидетелите да изградят защитна версия, опровергаваща обвинението. Доводът, че въззивният съд неправомерно е отказал събирането на допълнителни доказателства, което е било необходимо с цел изясняване на спорните моменти, също не може да бъде приет за основателен. От една страна, именно съдът разполага с правомощието да прецени доколко наистина е наложително извършването на такава процесуално-следствена дейност. От друга страна, действително в конкретния случай отправените във въззивната жалба доказателствени искания не биха спомогнали за изясняване на визираните от защитата обстоятелство. Евентуалното им изясняване обаче също не е необходимо, за да бъде даден отговор на основните въпроси по делото.
Наказанията, наложени на Т. и Х., са определени при правилно отчитане от страна на решаващите съдилища на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, и съобразно тежестта на извършените престъпни посегателства и причинените на пострадалата вреди. По тази причина неоснователни се явяват и възраженията за явна несправедливост на определените санкции.
Видно от изложеното до тук, не са били нарушени, както се твърди в искането за възобновяване, правата на осъдените лица – спрямо тях като подсъдими са били приложени всички предвидени в процесуалния закон гаранции за защита.
Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените К. И. Т. и Н. Ю. Х. за възобновяване на производството по н.о.х.д. № 2743/2013 г. по описа на Районен съд – Русе.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: