5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 866/25.11.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия в закритото заседание на деветнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3217 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 05.06.2019 г. по гр.д. № 104/ 2019 г., с което Окръжен съд – Монтана, потвърждавайки решението от 14.01.2019 г. по гр.д. № 1018/ 2019 г. на Районен съд – Монтана, на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е осъдил В. М. Б. да плати на „Топливо“ АД сумата 25 715.12 лв. – липси за периода 23.08.2016 г. – 28.03.2017 г., ведно със законната лихва от 28.03.2017 г., а на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да заплати сумата 1 909.11 лв. – законните лихви върху главницата в периода 28.03.2017 г. – 20.12.2017 г.
Решението се обжалва от В. М. Б. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност. Касаторът извежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довод, че решението противоречи на решение № 878/ 14.01.2010 г. по гр.д. № 3785/ 2008 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО, решение № 56/ 10.03.2010 г. по гр.д. № 540/ 2009 г. и на решение № 1/ 31.01.2011 г. по гр.д. № 158/ 2010 г., двете на ВКС, ГК, III-то отд. Касаторът счита за включени в предмета на обжалване следните въпроси: 1. По предявения иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ провел ли е успешно работодателят тежестта да докаже липсите, когато релевантният факт е установен по делото само от заключението на съдебно-счетоводна експертиза, която ответникът е оспорил, а вещото лице е работило по неприети по делото документи по чл. 4, ал. 4 от Закона за счетоводството, а не е прегледало документи по чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗС? 2. Длъжен ли е съдът по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ да приеме за оборена презумпцията за причинно-следствена връзка между липсата и поведението на отчетника, ако по делото е доказано, че работодателят е бил уведомен от фирмата, осъществяваща охраната на обекта, в който са се намирали липсващите материални активи, за неправомерно проникване в обекта, но работодателят не е разпоредил незабавна инвентаризация? и 3. Съдът по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ следва ли да приеме липсата за доказана, когато изводът за това е базиран на данни от предходна инвентаризация, която е била извършена в нарушение на ЗС? Счита, че допускането на решението до касационен контрол по тези въпроси е от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК при съображението, че го осъществява въззивното решение с бланкетни мотиви. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК със съображението, че решението е очевидно несправедливо. По същество се оплаква, че е нищожно, евентуално – неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения, в нарушение на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и необосновано. Претендира разноските по делото.
Ответникът по касация „Топливо“ АД възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е валидно и правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, а гражданското дело е с цена на иска над 5 000 лв.), от легитимирана страна (касатор е ответникът), при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:
В обобщение, практика на ВКС по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ приема, че съгласно тази разпоредба, работникът/ служителят, който заема отчетническа длъжност, дължи да възстанови на работодателя липсите в повереното му имущество в техния пълен размер. Прието е, че разпоредбата има изключителен характер, тъй като в отклонение на общите правила за договорната отговорност презюмира неизпълнение на задължението на работника или служителя да съхранява поверените му материални ценности, както и причинната връзка между неизпълнените задължения и настъпилата вреда. (Приема се, че при установен умисъл за причиняване на вредата, отговорността на работника/ служителя е по чл. 203, ал. 2 КТ, а не по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ). Прилагането на презумпцията по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, освен от работа на отчетническа длъжност, се предпоставя от установяване на липса. Възприета е квалификацията, дадена от правната теория, според която липсата е вреда с неустановен произход. При установяване на обстоятелства, които предпоставят възможността вредата да е настъпила по причина, различна от неизпълнение на отчетнически задължения, липса не е налице.
При тази изходна тълкувателна позиция, в своята практика ВКС приема, че за да носи на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ пълна имуществена отговорност работникът или служителят за причинени от него вреди вследствие неотчетност (установени липси) следва да са се осъществили следните материално-правни предпоставки (правопораждащи юридически факти): 1. работникът/ служителят да осъществява отчетнически функции, т.е. той да има задължение по трудово правоотношение да събира, съхранява или отчита парични или материални ценности – т.нар. пряк отчетник; 2. противоправно неизпълнение на тези трудови задължения, изразено в несъответствие между дължимото и фактическото поведение на отчетника; 3. причиняване на вредоносен резултат – липса, недостиг, неотчетност на поверените материални ценности, а тези имуществени вреди да са с неустановен произход; 4. причинно-следствена връзка между противоправното неизпълнение на отчетническите функции и липсите и 5. виновно поведение на отчетника.
Законът е въвел презумпция за причинната връзка между липсата и действията и бездействията на отчетника и не подлежи на доказване от работодателя, а се предполага и виновното поведение на работника, комуто са възложени функции да полага грижа в обем, над обичайния за опазване имуществото на работодателя (чл. 128 КТ). Така по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ доказателствената тежест е на ответника, както по отношение на обстоятелството, че не е причинил щетата, така и че не я е причинил виновно. Той разполага с правото да въведе възражения за настъпване на вредата поради нормален производствено-стопански риск (чл. 204 КТ); оправдан стопански риск; неизбежна отбрана (чл. 46 ЗЗД); неизпълнение на неправомерна заповед или поради обстоятелства, поради които е отговорен работодателят (чл. 83, ал. 1 ЗЗД). Въведените възражения ответникът следва да докаже при условията на пълно обратно доказване, за да опровергае законовите презупции. В същия смисъл са и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, на които се позовава касатора, обосновавайки допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В конкретния случай въззивният съд е приел, че страните не спорят, че в периода 23.08.2016 – 28.03.2017 г. между тях е съществувало трудово правоотношение, по което ответникът е заемал длъжността „началник склад – В.“, а след това „продавач-консултант“ и е бил натоварен със задължението да събира, съхранява, разходва и отчита материалните ценности първоначално – в склада, а след това – в магазина. Приел е, че в счетоводството на ищеца-работодател са удостоверени резултати от извършена инвентаризация в склада във В., според които в този период е налице несъответствие между заприходеното и отчетено като продадено количество строителни материали на стойност 14 546.91 лв. и отоплителни материали – 8 013.39 лв. При равняване на касовата наличност е установена липса на средства от продажби в размер на 3 042.65 лв., от които ищецът претендира 3 036 лв. Причините за несъответствието на поверените на ответника материални ценности не са установени, а вредата за работодателя представлява липса по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ.
По оплакването във въззивната жалба, че тези факти са установими от заключение на приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, оспорена от ответника, поради което заключението не следва съдът да кредитира, въззивният съд е приел, че в същото заключение е установено, че в релевантния период работодателят – акционерно дружество – е водил счетоводството си в съответствие със законовите изисквания, поради което релевантните по делото вписвания в счетоводните книги се ползват с доказателствената сила по чл. 182, изр. 2 ГПК.
След това въззивният съд е пристъпил към разглеждането на възраженията, въведени от ответника по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Ответникът е твърдял, че една част от неотчетените материални ценности (гипс, цимент и др.) са резултат от неблагоприятното въздействие на метеорологичните условия, доколкото голяма част от материалите са били съхранявани и на открито (фира, нормален производствен риск). Ответникът е твърдял също, че всички останали несъответствия се дължат на обстоятелства, за които е отговорен работодателят. Той не е направил необходимото за надеждното съхраняване на материалите в склада, с достъп до тях са разполагали неограничен брой лица, а работодателят не е взел и необходимите мерки, за да преустанови създадените от него предпоставки за извършване на кражби на поверените на ответника материални ценности. Ответникът е твърдял, че за нерегламентиран достъп до склада и магазина в релевантния период са постъпвали многобройни сигнали към дружеството, извършвало охрана на обектите чрез СОТ (чл. 83, ал. 1 ЗЗД).
Първото възражение, поддържано като оплакване и в жалбата срещу първоинстанционното решение от ответника, въззивният съд е приел за неоснователно. Той е намерил, че от заключението на вещото лице се установява крайните стойности работодателят да е осчетоводил след отчитане на т.нар. фира. Добавил е, че трудово задължение на ответника е било да съставя протоколи за различия между повереното му и налично имущество в склада и в магазина и да удостоверява причините за тези различия (ответникът е разполагал и с необходимите технически средства, за да ги установи), но по делото липсват подобни писмени доказателства.
Второто възражение, също поддържано като оплакване в жалбата срещу първоинстанционното решение, въззивният съд е приел също за неоснователно. Намерил е, че по делото действително са доказани постъпили сигнали от СОТ към охранителната фирма, но по делото няма доказателства за извършени кражби. Добавил е, че възлагането на охраната на специализирана в охранителната дейност фирма, е доказателство за предприетите от работодателя засилени мерки за опазване на материалните активи, а по делото липсват доказателства отчетникът да е подал сигнал за кражби към компетентните органи или оплаквания до работодателя, че предприетите мерки за охрана са недостатъчни за опазване на повереното му имущество.
Така въззивният съд достигна до извода, че законовите презумпции не са опровергани, оплакванията във въззивната жалба са неоснователни, искът по чл. 207, ал.1, т. 2 КТ е изцяло основателен и следва да потвърди решението, с което първата инстанция го е уважила.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че обжалваното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, включително на решенията, на които касаторът се позовава. Повдигнатите въпроси представляват касационни оплаквания, изразяващи несъгласието на ответника с резултата по правния спор и в частност, с това, че въззивният съд е отказал да сподели неговите възражения, намирайки за неопровергани приложимите доказателствени правила по необорените законови презумпции. За това, че са изключени допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, следва да се добави, че извършването или неизвършването на инвентаризация не е пречка за установяване на липси и съответно за ангажиране на отговорността на материалноотговорно лице (така решение № 260/ 30.10.2013 г. по гр.д. № 1286/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО) и не с мотиви от съставените инвентаризационни описи, а със съображения от чл. 182 ГПК въззивният съд е кредитирал заключението, установило нанесените вреди на работодателя с неустановен произход, но свързани с отчетническите функции на ответника.
Касаторът се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 3 ГПК. Основанието „вероятна нищожност“ е възможно да осъществи въззивно решение с напълно неразбираеми мотиви. В случая развитите от въззивния съд обясняват изхода на спора по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, а са в пълно съответствие с практиката на ВКС по тези дела. „Очевидна несправедливост“ на въззивното решение е понятие, с морално-етично съдържание, а е възможно да осъществи основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК единствено при липса на материален закон, регулиращ отношенията между страните (чл. 5 ГПК). В случая, спорните отношения намират правната си регулация в обективното ни трудово право, а то е и приложеното от въззивния съд.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 05.06.2019 г. по гр.д. № 104/ 2019 г. на Окръжен съд – Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.