8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 87
гр. София, 12 юли 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април през 2018г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 131 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Е. П. В. срещу решение № 310 от 19.12.2017 г. на състав на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 256/2017 г.
В жалбата са изложени доводи за допуснати нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения, свързани с отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия. Алтернативно е предложена отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния или на първостепенния съд.
В съдебното заседание пред настоящата инстанция всеки от защитниците на подсъдимия – адвокатите С. и П. поддържа жалбата, изложените доводи и направените искания.
Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на жалбата без уважение. Счита, че фактите са установени правилно и въз основа на валидни доказателства, а материалният закон е приложен точно.
Гражданският ищец, редовно уведомен за датата и часа на съдебното заседание, не изпраща представител.
Подсъдимият, редовно призован, също не взема лично участие в заседанието. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:
С присъда № 28 от 18.05.2017 г., постановена по НОХД № 226/2016 г., състав на Разградския окръжен съд е признал подсъдимия Е. П. В. за виновен в това, че през периода 11.01.2012 г. – 14.09.2012 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление и действайки опосредено, чрез С. Д. и П. Й., е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери (366 215.70 лева), като използвал неистински документи (фактури) при упражняване на стопанската дейност, като потвърдил неистина в писмени декларации и приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 133 514.40 лева, поради което и на осн. чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК го е осъдил на три години лишаване от свобода. Изпълнението на наказанието съдът е отложил на осн. чл 66, ал. 1 НК за срок от пет години.
Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата обезщетение за имуществени вреди от престъплението в размер на 366 215.70 лв., като по отношение на иска за присъждане на законната лихва от датата на увреждането производството е прекратено. Присъдени в тежест на подсъдимия са разноските по делото и заплащането на държавната такса върху уважения граждански иск.
С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е изменена, като е отменена досежно постановеното с нея прекратяване на производството относно гражданския иск за присъждане на законната лихва, като подсъдимият е осъден да заплати в полза на гражданския ищец законната лихва върху присъденото обезщетение за имуществени вреди от престъплението.
Касационната жалба е неоснователна.
В полза на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е изложено твърдение, че при разглеждането на делото са нарушени чл. 13 и чл. 14 НПК, като доказателствата са събирани избирателно; доказателствата са обсъдени от въззивния съд тенденциозно и едностранчиво, в полза на тезата на обвинението и е допусната частична липса на мотиви при изготвянето на въззивното решение. В полза на това твърдение са изложени конкретни съображения.
Едно от възраженията, предназначени да обосноват нарушение на чл. 13, ал. 1 НПК, е свързано с липсата на проведен от съдилищата разпит като свидетел на лицето Б. Н. Г., по отношение на когото се твърди от защитата, че е бил поискан като такъв, защото по данни от делото едноличният собственик и управител на процесното [фирма] е издал в негова полза пълномощно да извърши регистрация на това дружество по ЗДДС. Това възражение би могло да съставлява аргумент за допуснато съществено процесуално нарушение, ако е довело до неизясняване на съществен за правилното решаване на делото въпрос. Именно в този контекст настоящият състав го разгледа, тъй като в принципен план съдилищата разполагат с процесуална самостоятелност и свобода да преценяват колко и какви доказателства да допуснат и да приобщят по пътя към постигане на обективната истина.
Това, че името на едно лице фигурира в материалите по делото по определен повод не задължава съда на всяка цена да допусне това лице до разпит като свидетел, ако страните не са направили такова искане и ако сам съдът не прецени, че този разпит би бил нужен за правилното решаване на делото. В случая, въпреки настояването на защитата, от нейна страна не е било поставено на вниманието нито на първостепенния, нито на въззивния съд искане за провеждане на разпит като свидетел на Б. Г.. В протокола от проведеното на 27.04.2017 г. заседание на Разградския окръжен съд е отразено изявление на защитника – адв. П., с което по същество е направена констатация, че сред изпратените от НАП документи по делото фигурира пълномощно от П. П. в полза на Б. Г.. Във връзка с тази констатация в съдебния протокол не е отразено защитата да е правила искания, в т.ч. и за допускане до разпит като свидетел на Г.. Съответно, няма и произнасяне на съда по такъв въпрос. Съдържанието на протокола не е било оспорено в срока по чл. 312, ал. 1 НПК и на общо основание протоколът, в актуалния му вид, е доказателство за процесуалните действия, реализирани в съдебното заседание и за реда, по който са били извършени (арг. от чл. 131 НПК). Пред въззивния съд доказателствено искане, свързано с посоченото лице също не е било направено. Името му е упоменато в допълнителното изложение към въззивната жалба единствено в рамките на същата констатация, която защитата е представила преди това на вниманието и на първостепенния съд, без да свърже тази констатация с искане за събиране на доказателства. От тук нататък съдилищата, в т.ч. и въззивният съд, са били свободни да преценяват нивото на полезност на провеждането на коментирания разпит. От друга страна, значимостта на всяко доказателство и доказателствено средство не съществува сама за себе си, а от гледище на способността му да подпомогне процесът по установяване на истината относно релевантните обстоятелства и факти. В случая възражението за липсващия разпит на Г. не е подкрепено с излагане на аргументи, способни да обосновават, че провеждането на такъв разпит би дало нов аспект, би променило перспективата към фактите. Същевременно са налични доказателства (писмени и гласни), че регистрацията на [фирма] по ЗДДС е извършена от свид. С. С., а не от Бр. Г. и няма други индикации за възможна връзка на това лице с инкриминираните събития и с участвалите в тях лица. Няма поради това и причини да се счита, че с липсата на негов разпит по делото се е стигнало до нарушаване на принципите за изграждане на съдебното убеждение по фактите и е било възпрепятствано разкриването на обективната истина.
Неоснователно е възражението за проявена от въззивния съд тенденциозност при обсъждането на доказателствата и липса на обективност при тяхната оценка. Несъгласието на касатора е основно по отношение на подхода на въззивния съд при наличните противоречия в доказателствените източници (между обясненията на подсъдимия и показанията на свид. Пл. П. – от една страна и между показанията на Пл. П. и С. С. – от друга) да кредитира с доверие онези от тях, които противостоят на тезата на подсъдимия. В НПК обаче не се съдържа забрана за постановяване на осъдителен акт, когато отделни доказателства или доказателствени източници са с противоположна насоченост. Щом са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1 НПК, на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК и убеждението на съда по фактите е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, възражението, че възприемането на обвинителната теза е в отклонение от процесуалния регламент се явява лишено от основания. Такъв именно е настоящият случай. Оценката, която е дал въззивният съд на гласните доказателства, следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Няма недостатъци в правилността и последователността на разсъжденията на този съд, които да компрометират формулирания от него познавателен резултат. Няма превратно възприемане на свидетелски показания, в т.ч. и на показанията на свидетелите Пл. П. и С. С. по отношение на ролята на подсъдимия за [фирма] и приноса му към инкриминираните събития. Преценката на въззивния съд по отношение на тези обстоятелства е основана на ясни причини: фактът, че подсъдимият е инициирал търговската регистрация на процесното търговско дружество, уговаряйки безпризорния П. П. да участва в този процес, като подпише документите за регистрация и пълномощни с обещание да му плаща заплата и осигуровки; фактът, че именно подсъдимият е „наел“ на работа в процесното дружество В. Ц. и П. П. като шофьори, както и обслужвалите последователно във времето счетоводството на [фирма] свидетели П. Й. и С. Д., а впоследствие именно той е възлагал ангажиментите на Ц. и П. П., организирал е изпълнението им, осигурявал е транспортните средства и парите за нужните разплащания, изплащал им трудовите възнаграждания; именно той е създал цялостната организация на счетоводната дейност на процесното дружество, като чрез предоставяните именно и единствено от него счетоводни документи, отразяващи ненастъпили данъчни събития, са били определяни параметрите на финансовия резултат за процесното търговски дружество през съответните отчетни периоди; по негово настояване на името на свид. П. П. е била разкрита банковата сметка, по която са били превеждани пари единствено във връзка с дейността на дружеството и с която сметка е оперирал именно подсъдимия.
Противно на твърдяното в жалбата, ползването на показанията на свидетелите Пл. П. и С. С. не е базирано на неточна интерпретация на съдържанието им и в отклонение от действителния му смисъл. Всъщност претенцията за незаконосъобразно обсъждане и оценка на показанията на тези свидетели, е сведена до възпроизвеждане на фрагменти от показанията на С. и до представяне на собствената на защитата перспектива към доказателствата и оценка на същите от гледище на потребностите на защитавания персонален интерес, но не се сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му по фактите, поради което е невъзможно да получи отговор по касационен ред. Единственото, което е възможно да се каже във връзка с конкретното възражение е, че закономерно съдебната оценка на третираните в жалбата свидетелски показания е различна от предложената от защитата, доколкото е основана на критерии от извънсубективно естество и е дадена в рамките на цялостния процес по установяване на истината чрез професионално обсъждане на тези показания и съобразяване на вътрешнологическите техни характеристики и тяхната съгласуваност с останалите доказателства по делото.
На всяко от поставените на вниманието му с въззивната жалба възражения въззивният съд е дал нужния обоснован отговор. Не прави изключение в това отношение възражението на защитника, свързано с констатирани от него нарушения на правила по ДОПК при приемането на инкриминираните справки-декларации от органите на НАП. Въззивният съд е изложил конкретни съображения за неоснователност на тези оплаквания /стр. 12 и 13 от въззивното решение/, изведени изключително от материалите по делото и от точната интерпретация на изискванията на ДОПК.
Последното от възраженията с основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е за допуснато от първостепенния съд нарушение на изискването на чл. 258, ал. 1 НПК, тъй като съдебният състав, който е приел назначена в съдебната фаза комплексна психиатрична и психологична експертиза за подсъдимия е различен от този, който е допуснал тази експертиза. В качеството на аргумент в касационната жалба е посочено положение, което е фактологически вярно, но в използвания аспект не е със стойността, която му е придадена от защитата. Доколкото изискването за неизменност на съдебния състав важи от началото на съдебното заседание до неговия финал, то очевидно обхваща не само извършването на съдебните следствени действия, но и решаването на всички останали въпроси, в т.ч. и въпросите, свързани с допускането на доказателства, експертизи и пр. В този смисъл решаването на въпроса за допускането на доказателство или на експертиза от един състав и последващото събиране на същото доказателство, респ. приемане на допусната експертиза от друг съдебен състав е в отклонение от процесуалния регламент. Но не представлява съществен процесуален порок, доколкото не злепоставя по какъвто и да е начин процесът по формиране на вътрешното убеждение на съда и правата на страните. Изискването на чл. 258 НПК за неизменност на състава на съда произтича от заложеното в чл. 18 НПК основно принципно положение съдът да основава решенията си на доказателствени материали, които е събрал и е проверил лично. Смисълът е в това да се предпостави правилно формиране на вътрешното убеждение на съда и изясняване на фактите, въз основа на които делото ще бъде решено, като гаранция за постановяване на законосъобразна и обоснована присъда. За спазване на това изискване е необходимо и е достатъчно решавайки делото по същество, съдът да се основава единствено на доказателствените материали, които е събрал и е проверил лично (с изключенията, които самият закон е предвидил изрично). А в случая това е изпълнено, като съдебният състав, който е решил делото с постановената присъда е този, който е изслушал в съдебно заседание и е приел назначената от предходен състав съдебно-психиатрична експертиза за подсъдимия, като в акта по изслушването на тази експертиза и по приобщаване на заключението й към доказателствените материали по делото имплицитно се съдържа и преценката на този състав за необходимостта от допускането й. Поради това въззивният съд не е нарушил закона с отказа си да третира като съществено процесуално нарушение приемането на заключението на коментираната СПЕ за подсъдимия и ползването на това заключение от първостепенния съд при решаването на делото.
Касационната проверка не потвърждава и оплакванията за нарушение на материалния закон.
Дистанцирано от доказателствата и от задължителната практика на ВКС е възражението срещу възможността подсъдимият да бъде субект на престъплението по чл. 255, ал. 1 НК. Подчертава се, че в част от инкриминирания период той дори не е бил пълномощник на процесния търговец, като според защитата няма доказателства да е сключвал сделки, да е извършвал разплащания, да е водил търговски преговори от името на този търговец, да е подписвал счетоводни документи. Тезата от една страна очевидно стъпва на погрешното разбиране, че субектът по чл. 255 НК трябва изрично да разполага с права да действа от името и за сметка на данъчно задълженото лице, вкл. и в изпълнение на данъчни негови задължения, било то по силата на закона или на базата на упълномощаване. Представителната власт, възникнала по силата на закона или на базата на упълномощаване е възможна, но не и единствена предпоставка за определяне на дееца като субект по чл. 255 НК. Лицето, което осъществява фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице – търговец, също е възможен субект на това престъпление. Въпросът е еднозначно решен в съдебната практика с ТР № 4 от 12.03.2016 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСНК на ВКС (т. 3). От друга страна, възражението на защитата за отсъствие на доказателства подсъдимият да е извършвал такава дейност е оборено от възприетите от съдилищата въз основа на доказателствата по делото факти относно самото възникване на [фирма], относно неговото фактическо управление, организирането на счетоводството и на цялостната му дейност и отчитането на тази дейност пред органите на НАП. Тези факти, свързани изключително с активност на подсъдимия, определят именно него като лицето, което в процесния период е осъществявало фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице, било то като упълномощен представител на търговеца или като фактически негов пълномощник. А съдебните изводи по отношение на тях не са произволни, а са основани на показанията на свидетелите Н. Т., П. Й., С. Д., В. Ц., П. П. и П. П., както и на наличните по делото граждански договори за Ц. и П. П., сключени според свидетелите именно с подсъдимия, договор за наем на склад, международни товарителници, фактури, подписани отново от него).
Без основания се оспорва правото на свидетелите С. Д. и П. Й. (последният за данъчните периоди м. март и м. април 2012 г.) да подават справки-декларации по ЗДДС за [фирма] пред НАП и съответно с действията си да ангажират това дружество. Всеки от двамата посочени свидетели, като счетоводител, ангажиран от подсъдимия за счетоводно обслужване на [фирма] е подал справките-декларации, инкриминирани по делото (свид. Д. – за данъчните периоди м. декември 2011 г. – м. февруари 2012 г., а свид. Й. – за данъчните периоди от м. март до м. август 2012 г.) с квалифициран електронен подпис, като е бил упълномощен за това пред НАП. Това е ясно видно от представените от НАП уведомления за упълномощаване до НАП, съотв. от 28.03.2012 г. – за [фирма] с управител П. Й. и от 10.01.2012 г. и от 23.01.2012 г. – за свид. С. Д. и заявления за подаване на документи по електронен път, представени пред НАП от подсъдимия (съгл. отбелязванията върху самите документи). Касае се именно за упълномощаване пред НАП, което независимо дали е придружено или не с нотариално заверено пълномощно, осигурява възможност за ползване на електронните административни услуги, предоставяни от НАП, вкл. за подаване на документи по електронен път за юридическото лице – титуляр на подписа. А значението на нотариално завереното пълномощно, с каквото защитата настоява, че всеки от свидетелите Й. и Д. е следвало да разполага, за да подава по електронен път справките-декларации по ЗДДС, е свързано единствено с обема на достъпа до информацията на предоставяната от НАП услуга – пълен или частичен, но няма отношение към възможността да се подават декларации, документи и данни за задълженото лице. Тази възможност съществува и при двата варианта на достъп – и при пълен и при частичен. Няма разумна и доказателствено обоснована причина да се счита, че при подаването на инкриминираните справки-декларации те не са били придружени с данни за идентификацията на подателя, доколкото самият електронен подпис има тази роля – за идентифициране онлайн. Субективният прочит на текстове от ДОПК (чл. 99, ал. 5, чл. 101, ал. 4, чл. 103, ал. 1) и на доказателствата, предложен с касационната жалба не може да наложи друг извод и да опровергае законосъобразните и доказателствено обосновани констатации на съдилищата.
Що се касае до обема на представителната власт, с която подсъдимият е разполагал на базата на пълномощното, подписано в негова полза от свид. П. П., като управител и едноличен собственик на [фирма], той се определя единствено от това, което е заявено в самото пълномощно. Касае се за общо упълномощаване, като обемът на представителната власт е определен чрез примерно посочване на правни действия, които действия пълномощникът е овластен да извършва и чрез определяне на най-общите техни характерни белези. Сред тези действия в пълномощното е посочено и това да представлява упълномощителя пред органите на НАП, като „да представя всякакви документи на фирмата, да подава всякакви декларации … уведомления, удостоверения и други документи, както и да извършва всякакви други необходими действия.“ Според касатора, за да е валидно упълномощаването на свид. Й. да подава справки-декларации пред НАП по електронен път, необходимо е било сам подсъдимият да е бил изрично упълномощен преди това да извършва такива именно действия. Такова изискване не фигурира в норма на закона и няма причина да се приеме, че отсъствието на изрична клауза в ползваното от подсъдимия пълномощно да подава справки-декларации по електронен път определя невалидност на извършеното от него в полза на Й. упълномощаване да извършва такива действия.
Обективният прочит на съдържанието на въззивната решение опровергава и следващото възражение в касационната жалба – това, че е неясно от съдържанието на въззивния акт как е формиран размера на вредата за държавния бюджет. Отговор на този въпрос въззивният съд е дал на стр. 13 – 14 от въззивното решение, а фактите, които този съд е приел относно декларираните от подсъдимия суми като ДДС за възстановяване и ДДС за внасяне за всеки от процесните данъчни периоди са само част от инкриминираната по делото фактология, като не я изчерпват и не формират цялостната картина относно приетите от съдилищата за установени и доказателствено подкрепени техни констатации по релевантните факти. Констатация като изведената в касационната жалба – за приет от съдилищата фиктивен характер на всички, извършени в процесния период сделки от търговеца, не се съдържа в съдебните актове и е невъзможно да се изведе и от доказателствата по делото.
Несъгласието на защитата с включването на данъчния период м. август 2012 г. в обема на инкриминираната престъпна дейност с аргумент, основан на факта на издадения на 09.08.2012 г. акт за служебна дерегистрация по ЗДДС на [фирма] не държи сметка за това, че този акт не е влязъл в сила на датата на издаването му. С оглед на основанието, на което е бил издаден – ненамиране на данъчно задълженото лице на посочения от него адрес (чл. 176, т. 1 ЗДДС), за дата на дерегистрацията се приема , съгл. общия принцип по чл. 109, ал. 7 ЗДДС се счита датата на връчване на акта. А видно от материалите по делото до края на м. август 2012 г. този акт не е бил връчен на данъчно задълженото лице. Същевременно до края на данъчния период м. август 2012 г. дружеството е регистрирало покупки и продажби и е подало справка-декларация по ЗДДС.
С оглед на изложеното възражението за несъставомерност на деянието на подсъдимия по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК, е неоснователно, поради което е невъзможно да бъде удовлетворено и направеното в нея искане за пълното му оневиняване. При доказаното реализиране на съвкупността от елементите на обективната и субективната страна на състава по посочения текст, материалният закон е приложен правилно.
Що се касае до постановеното с оспореното решение осъждане на подсъдимия за законната лихва върху присъденото с първоинстанционната присъда обезщетение, то съответства на закона, макар относимата норма да не е точно идентифицирана от въззивния съд. Задълженията за лихви върху дължими данъци са публични задължения съгл. чл. 162, ал. 1, т. 9 ДОПК и поради това към тях е приложима 5-годишната погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК. В случая молбата, с която е предявен гражданския иск, съдържащ искане за присъждане и на законна лихва, считано от датата на довършване на продължаваното престъпление, е от 02.09.2016 г., като към тази дата очевидно 5-годишният давностен срок не е изтекъл.
Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 310 от 19.12.2017 г. на състав на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 256/2017 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.