Р Е Ш Е Н И Е
№ 87
София, 07.08.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
при участието на секретаря Анета Иванова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2353 /2018 г.:
Производството е по чл.295 ГПК.
С определение № 58 от 07.02.2019 г. по касационна жалба на Българската академия на науките (БАН) е допуснато до касационно обжалване въззивно решение въззивно решение № 324 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 17631 /2013 г. на Софийски градски съд, г.о., в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение на Софийски районен съд в обжалваната част и вместо него е постановено ново, с което срещу жалбоподателя Българската академия на науките са уважени искове на М. К. Ж., Р. Г. Ж. – С. и М. Г. Ж. с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на втори и трети етаж от сграда, находяща се в [населено място], на [улица].
Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът на М. К. Ж., Р. Г. Ж. – С. и М. Г. Ж. срещу БАН с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на таванския етаж от същата сграда, който се намира над процесните два етажа.
Касационно обжалване е допуснато на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи собствени мотиви по всички релевантни доводи, възражения на страните и доказателства по делото, за който е прието е, че е разрешен в противоречие с приетото в т.19 от Тълкувателно решение № 1 /04.01.2001 г. по гр.д. № 1 /2000 г. на ОСГК, на ВКС, че въззивният съд въз основа на преценка на събрания по делото доказателствен материал, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди направените от страните доводи и възражения, които имат значение за материалноправния спор.
Тълкувателното решение не е изгубило действието си по изведения въпрос, който се отнася до същността на задълженията на въззивния съд при извършване на проверка на обжалваното първоинстанционно решение, тъй като и при действието на новия ГПК, в сила от 2008 г., с разпоредбите на чл.269,изр.2, чл.236,ал.2 и чл. 273 ГПК е предвидено задължение за въззивния съд да извърши проверка на доводите за неправилност във въззивната жалба и да изложи мотиви за наличието или липсата на пороци на първоинстанционното решение, установени в рамките на правомощията му, като очертае доводите (чл.273 вр. 236,ал.2 ГПК), а след това изложи свои мотиви за тяхната основателност или неоснователност.
Тълкувателното решение е задължително за съдилищата и тази задължителност следва да бъде зачетена.
Ответниците по касация М. К. Ж., Р. Г. Ж.-С. и М. Г. Ж. оспорват основателността на касационната жалба.
По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК:
Въззивното производство е проведено по правилата на ГПК от 1952 г. (отм.).
Обжалваното решение е постановено, след като с решение № 158 от 04.10.2013 г. по гр.д. № 262 /2012 г. на ВКС, I г.о. делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Въззивният съд е приел че общият наследодател на ищците – М. Ж., е придобил през 1933 г. с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт, право на собственост върху дворно място в [населено място], с площ от 493.47 кв. м., върху което е построил триетажна сграда с два самостоятелни обекта в нея – партерен етаж и първи надпартерен етаж и прилежащи сутерен и тавански помещения. С решение от 25.04.1948 г. на Комисията по чл.11 ЗОЕГПНС, утвърдено с ПМС № 1 от 06.04.1949 г., е извършено отчуждаване на част от сградата- без първия надпартерен етаж и съответните на него идеални части от дворното място. В резултат на отчуждаването по ЗОЕГПНС е възникнала етажна собственост съобразно чл.2 от Наредбата-закон за етажната собственост (нататък НЗЕС (отм.), тъй като правото на собственост върху отделните обекти в сградата е било притежавано от различни титуляри – наследодателят на ищците и държавата. Въз основа на прието по делото заключение на съдебно-техническа експертиза въззивният съд е установил какви идеални части от общите части съответстват на процесните етажи.
Въззивният съд е приел, че с ПМС № 1003 от 07.12.1950 г. отчуждената част от процесната сграда е предоставена за оперативно управление на ответника БАН, която е надстроила като възложител два етажа, за предаване на владението на които е предявен настоящият иск по чл.108 ЗС. Прието е, че по отношение на надстроените етажи не се прилага чл.1 ЗОЕГПНС, тъй като те не са възникнали по силата на отчуждаването.
Прието е за безспорно, че надстроените етажи се владеят от ответника.
Съдът е намерил възражението на ищците за придобиване по давност на дворното място за неоснователно, тъй като ищците не са ангажирали доказателства, че наследодателят им М. Ж. е извършил едностранни действия, с които да е превърнал държането върху чуждите идеални части във владение.
По отношение на възражението за изтекла в полза на БАН придобивна давност върху надстроените етажи от процесната сграда, въззивният съд е формирал извод, че не е изтекъл необходимият 10-годишен давностен срок, тъй като Държавата съгласно чл.86 ЗС не е можела да придобива по давност вещ социалистическа собственост в периода от 1951 г., съответно вещ държавна или общинска собственост в периода от 1990 г. до 1996 г.
Крайният приет извод е, че искът е основателен, тъй като процесните втори и трети етаж са собственост на ищците.
По доводите за неправилност:
С оглед дадения отговор на правния въпрос, доводът, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от ответника БАН възражение, че е придобил цялата сграда по реда на чл.10,ал.2 ЗБАН, както и по евентуалното му възражение, че собствеността е придобита на основание давностно владение, осъществявано в продължение на петдесет години от построяването на надстроените етажи до предявяването на исковата молба (през 2006 г.), е основателен.
Въззивният съд не е разгледал първото възражение, а видно от изложеното за мотивите му, по евентуалното възражение за придобиване от БАН на процесните етажи по давност, съдът е изложил съображения само относно предпоставките за придобиване на собственост на основание давностно владение, осъществявано от държавата (а не от Българската академия на науките) по отношение на имоти социалистическа, държавна или общинска собственост (а не по отношение на правата на собственост на физически лица, каквито са ищците).
Но ответникът БАН е различен правен субект от държавата (съгласно чл.1 ЗБАН Българската академия на науките е юридическо лице) и (евентуалното) възражението е направено срещу исковете на физически лица и се отнася до идеални части, които не са собствени на държавата или община, а на ищците, които са физически лица.
Приетото от въззивния съд е неправилно и поради това, че се основава на погрешния извод, че извън конкретната забрана не съществува пречка конкретен правен субект да придобива (чрез други придобивни способи) сам от себе си вещно право, което вече притежава.
Крайният извод по двата довода в касационната жалба е, че въззивният съд не се е произнесъл по наведени с въззивната жалба доводи, а вместо това се е произнесъл по правен въпрос, какъвто не е наведен като довод (и няма никакво значение за спора). Това се е отразило на правилността на въззивното решение. Неправилното въззивно решение следва да бъде отменено, а настоящият състав следва да разреши спора по същество.
Доводът, че Българска академия на науките е придобила процесните надстроени етажи на основание чл.10,ал.2 ЗБАН е неоснователен, тъй като липсва решение на Народното събрание за предоставяне на БАН на правото на собственост и на правото на оперативно управление върху процесните надстроени от БАН етажи. Както и поради това, че по делото не е доказано, държавата да е била собственик на цялото дворно място или на цялата сграда към момента на изграждането на двата процесни етажа (поради това, че по делото не е доказано държавата да е била изключителен собственик върху процесните етажи по приращение, тъй като не е доказано, че към момента на изграждането им е била изключителен собственик на дворното място; и поради това, че не се твърди и не се доказва държавата да е придобила (нито към същия релевантен момент, нито по-късно) дяловете от етажите на останалите собственици на дворното място – физически лица чрез друг придобивен способ).
Също така, независимо от обстоятелството, че по делото е доказано, че държавата е одобрила необходимите строителни книжа за изграждане от БАН на процесните етажи и че БАН е заплатила изцяло изграждането им със средства от своя бюджет (документите са представени по делото), тъй като към момента на изграждането на двата етажа (най-късно през 1957 г.) БАН не е имала права на собственост върху дворното място, в което се намира надстроената с два етажа сграда и тъй като не и е било учредено вещно право на строеж от собствениците, БАН също не е придобила собствеността върху построеното от нея (нито по приращение, нито чрез реализиране на право на надстрояване).
Държавата е предала владението на правото на строеж и на построените при осъществяването му етажи и не оспорва правата на БАН, но макар и да не съществува спор между тях, доколкото по делото е установено, че към момента на завършване на изграждането на етажите в груб строеж държавата не е била единствен собственик на процесното дворно място, а собственици са били и физическите лица, то следва да се приеме, че те са придобили по приращение собствеността върху идеални части от двата етажа, които са съответствали на собствеността им върху дворното място.
Този извод налага разглеждането на следващия довод – че БАН е придобила по давност правата на ищците върху процесните етажи.
По неговата основателност:
Предмет на спора са единствено двата надстроени от БАН етажи на сградата. Дворното място не е било предмет на спора (уточнението на исковата молба е допуснато в съдебно заседание на 6.11.2007 г. (л. 106 по делото на СРС) въз основа на молба на ищците (на л. 105 по делото на СРС).
По Закона за БАН от 1949 г. (отм.) и по действащия Закон за БАН от 1991 г. БАН е правен субект, който има право да притежава вещни права върху недвижими имоти.
От момента на започването на строежа на двата процесни етажа не е съществувала законова пречка БАН да придобие правата на собственост на физическите лица върху тях чрез давностно владение.
Както беше посочено, БАН е изградила двата етажа за осъществяване на своята установена от закона дейност със свои средства – от одобрения и бюджет въз основа на издадените и от държавата разрешения за строеж и приложени по делото одобрени архитектурни проекти и чертежи за надстрояване и други строителни книжа и финансови сметки.
В исковата молба по делото (по приложеното гр.д. № 6376 /2006 г. на СРС, 30 с-в.) ищците твърдят неизгодните за тях обстоятелства, че през 1955 г. БАН е надстроила два етажа от къщата и от построяването до настоящия момент (исковата молба е подадена на 22.03.2006 г.) ги владее. БАН не оспорва тези обстоятелства, а основава на тях възражението си за придобивна давност. Поради което тези обстоятелства са безспорни между страните по делото и следва да бъдат приети за установени.
Към това може да се добави, че освен, че тези обстоятелства, които имат значение за основателността на възражението за придобивна давност и за основателността на иска, са безспорни, те са и доказани по делото:
По делото е доказано със събраните гласни доказателства на доведените и от двете страни свидетели (л.56 и сл. по гр.д. № 17631 /2013 г. на СГС) – Л. Т. и С. Д. (посочени от ищците) и И. В. и Л. В. (посочени от БАН), че от момента на изграждането им единствено и само БАН чрез своя Институт по философия, единен център и други свои научни институти е владяла процесните два етажа, както и хранилището в таванското помещение, което е изградила при надстрояването. Владяла ги е така, както е владяла отчуждената от държавата част от сградата, която и е била предоставена за осъществяване на дейността и. И така, както е владяла придобития след надстрояването чрез правна сделка етаж, който не е бил отчужден от първоначалните собственици. Единствено и само БАН чрез своите служители е осъществявала фактическа власт върху процесните два етажа и таван, които е изградила за свои нужди с одобрението на държавната администрация и ги е своила. Доведените от ищците свидетели твърдят, че от дворното място и сградата доктор Ж. е ползвал само мазето и дворното място.
Владението на БАН върху процесните етажи е било постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно, открито и явно. От всички събрани по делото гласни доказателства се установява, че никой и в частност праводателите на ищците и самите ищци не е оспорвал осъществяваната от БАН фактическа власт върху процесните два етажа. Без значение за този спор е дали те са считали за собственик БАН или държавата. От което следва извода, че БАН е придобил правата, които физическите лица – собственици на идеални части от дворното място са имали по приращение върху процесните два етажа десет години след построяването им – най-късно в края на 1967 г..
Нещо повече, от твърденията на самите ищци и от събраните по делото доказателства може да се приеме, че владението на БАН е започнало от самото вещно право на надстрояване (на строеж), което след осъществяването му се е превърнало във владение върху построените два етажа.
От изложеното следва извод, че ищците нямат права на собственост върху процесните етажи, поради което исковете им с правно основание чл.108 ЗС са неоснователни.
По разноските:
Страните претендират разноски. С оглед изхода от спора, право на разноски има жалбоподателят. Ответниците по жалбата нямат право на разноски.
Жалбоподателят иска ответниците да бъдат осъдени да му заплатят разноски по представен списък, както следва: сумата 16 820 лева за касационното производство, 16 192 лева за въззивното производство и 24 505 лева за първото касационно производство, в което се включва сумата 24 375 лева за юрисконсултско възнаграждение. Ответниците по жалбата не са направили възражение за прекомерност. Искането е основателно и доказано за сумите 16 820 лева за касационната инстанция, 16 192 лева за въззивната инстанция и 16 380 лева за първата касационната инстанция, в което своевременно е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 16 250 лева (л.35 от първото касационно дело) и неоснователно за разликата над сумата 16 380 лева до сумата 24 375 лева.
Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 324 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 17631 /2013 г. на Софийски градски съд, г.о., в обжалваната част, с която е отменено първоинстанционното решение на Софийски районен съд и вместо него е постановено друго, с което са уважени искове на М. К. Ж., Р. Г. Ж. – С. и М. Г. Ж. срещу Българската академия на науките с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на втори и трети етаж от сграда, находяща се в [населено място], на [улица].
Вместо това постановява:
Отхвърля исковете на М. К. Ж., Р. Г. Ж. – С. и М. Г. Ж. срещу Българската академия на науките с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че М. К. Ж., Р. Г. Ж. – С. и М. Г. Ж. са собственици на втори и трети надпартерни етажи (трети и четвърти етажи) от сграда, находяща се в [населено място], на [улица], ведно със съответните им идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата и за предаване на владението на тези имоти.
Осъжда М. К. Ж., Р. Г. Ж. – С. и М. Г. Ж. да заплатят на Българска академия на науките сумите 16 820 лева разноски за касационната инстанция, 16 192 лева разноски за въззивната инстанция и 16 380 лева разноски за първата касационната инстанция, като за тази инстанция отхвърля искането за разликата над сумата 16 380 лева до сумата 24 375 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.