2
гр. д. № 6608/2014 г. на ВКС, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 88
София, 12.02.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 27 януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гр. д. N 6608/2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от Д. Й. Ф. и А. П. Ф. срещу решение № 100 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 245/2014 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 14.02.2014 г. по гр. д. № 409/2013 г. на Варненски окръжен съд. С него е отхвърлен предявения от касаторките срещу Л. Й. Т. и Р. Е. П. ревандикационен иск за недвижим имот – апартамент № 21 в [населено място] [улица], ет. 5, с площ от 53.30 кв. м., както и прилежащите му избено и таванско помещения, който имот е с идентификатор 10135.1508.193.1.30 по действащата КК и КР за [населено място]. Касационните доводи са за необоснованост и неправилно прилагане на закона.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане касационна проверка на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че съдът е разрешил в противоречие със задължителната практика въпроса за това изключението относно допустимостта на свидетелските показания, уредено в чл. 165, ал. 2, изр. последно ГПК дали намира приложение само в хипотезата на относително симулативни сделки, с които наследодателят елиминира наследниците с право на запазена част, или изключението е приложимо във всички хипотези, когато наследниците по закон се позовават на симулативност на сделка, сключена от наследодателя им с цел да ги увреди. Поддържат, че разрешението е дадено в противоречие със задължителната практика, каквато е решение № 492 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 1904/2009 г. на І г. о. на ВКС.
Допускане до касационна проверка се иска и по въпросите: длъжен ли е съдът да изследва дали сключената от наследодателя сделка е насочена срещу наследниците му, както и да обсъжда приложението на чл. 165, ал. 2, изр. последно ГПК, както и твърдението на страните относно действителните уговорки по сделката и събраните доказателства, или наличието или липсата на увреждане се определя само от това дали има прикрита разпоредителна сделка; задължен ли е съдът да постанови решението си въз основа на съвкупната преценка на всички събрани доказателства.
Ответникът по касация Л. Т. намира жалбата за неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение.
За да се произнесе по жалбата съдът взе предвид следното:
Искът за ревандикация на описания апартамент е отхвърлен след като е прието за установено, че ищците не се легитимират като собственици на основание наследствено правоприемство.
Ищците са съпруга и дъщеря на П. Н. Ф., починал на 08.12.2006 г. През 2005 г. наследодателят е продал собствения си апартамент № 21 в [населено място] на Л. Й. Т. (н. а. № 31, т. ІІ от 28.10.2005 г.). През 2012 г. Т. е продал същия апартамент на ответницата Р. П. (а. № 63, т. І, н. д. № 56от 21.03.2012 г.). Установено е по делото, че съпрузите Ф. са били в продължителна фактическа раздяла. Съпругата е родила дете от друг мъж, който факт е установен с влязло в сила решение по гр. д. № 2086/2004 г. на Варненски окръжен съд. По делото са допуснати и събрани свидетелски показания, от които се установява, че П. Ф. е продал на Л. Т., негов чичо, апартамента в [населено място], мотивиран от това съпругата му да не получи дял от този имот и с уговорката Т. да прехвърли апартамента на дъщеря му А. Ф. след смъртта му. Установено е било по делото, че наследодателят е страдал от онкологично заболяване на ларингса, от което е настъпил и леталния му изход.
Ищците са поддържали, че договорът за продажба сключен между Ф. и Т., за който е съставен нот. акт № 31 от 228.10.2005 г. е абсолютно симулативен, поради което нищожен на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД. Страните не са желаели настъпването на правните му последици. Между тях е имало уговорка апартаментът да остане собствен на Ф.. Израз на тази уговорка е било това, че Ф. го владял и отдавал под наем до края на живота си като е получавал гражданските плодове.
Прехвърлянето на имота на Т. е било привидно, с цел съпругата на Ф. да не получи права върху имота, поради това, че са били от дълго време във фактическа раздяла и в лоши отношения. Между Ф. и Т. е имало уговорка след смъртта на Ф., който е бил неизлечимо болен, Т. да прехвърли имота на дъщеря му.
По отношение на договора сключен от Т. с ответницата П. (н. а. № 63 от 2012 г.) ищците са поддържали, че е абсолютно нищожен както симулативен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Симулативността са обосновали с твърдението, че е сключен с цел да се възпрепятстват претенциите на законните наследници към имота, както и възможността на Т. да изпълни поетото задължение към Ф.. Твърдяли са и това, че договорът не е породил транслативно действие тъй като втората ответница не е била добросъвестна, поради което не е придобила правото на собственост от приобретател по привидно съглашение – чл. 17, ал. 2 ЗЗД.
По делото са събрани гласни доказателства от които се установява постигната уговорка между Ф. и вуйчо му Л. Т., последният да прехвърли апартамента на дъщерята на Ф. след като навърши пълнолетие.
След като е обсъдил в съвкупност събраните доказателства съдът е направил извод, че действителната воля на страните по договора за продажба е обективирана в нот. акт № 31 от 2006 г., който по отношение на извършените волеизявления пред нотариуса, съставлява частен свидетелстващ документ. Страните не оспорват, че волеизявленията са били направени, поради което съдържанието на документа не е опровергано.
Приел е, че симулацията може да бъде разкрита от участващите в сделката или техните правоприемници ако участниците са съставили обратно писмо, в което са изразили действителната им воля. Липсва и документ, който по съдържание да бъде квалифициран като начало на писмено доказателство, и при наличието на който е допустимо събиране на гласни доказателства за установяване на твърдяната абсолютна симулация – чл. 165, ал. 2 ГПК.
Направен е извод, че не са налице предпоставките на чл. 165, ал.2, изр. последно ГПК за допускане на свидетелски показания, тъй като ищците не са трети лица по отношение на сделката, не са и наследници, срещу които тя е насочена, тъй като при абсолютната симулация наследодателят уговаря запазване на правата си, а не елиминиране на наследниците с право на запазена част. По тези съображения съдът не е обсъдил събраните гласни доказателства и е направил извод, че ищците не са доказали договорът, сключен между Ф. и Т., да е нищожен като абсолютно симулативен.
Доводът, че договорът е привиден, че той представлява сделка на доверие, тъй като страните по него са се уговорили след настъпване на едно ново събитие, приобретателя да прехвърли правото на собственост в полза на трето лице, в случая на дъщерята на Ф., също е намерен за недоказан.
Прието е, че при фидуциарните сделки страните желаят настъпването на правните последици. В конкретния случай, договорът за продажба е породил правните последици и те са били желани от страните, но по делото не е установено наличието на уговорка между Ф. и Т. за прехвърляне на имота в полза на дъщерята на Ф. след настъпване на смъртта на Ф..
При постановяване на решението съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос: изключението от недопустимостта на свидетелските показания, уредено в чл. 165, ал. 2, изр. последно ГПК намира ли приложени, когато наследниците по закон се позовават на симулативност на сделка, сключена от наследодателя им с цел да ги увреди. Разрешението е дадено при неправилно прилагане на закона и в противоречие с възприетото в решение № 492 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 1904/2009 г. на І г. о. на ВКС, което като постановено на основание чл. 290 ГПК съставлява задължителна съдебна практика. В това решение е прието, че ограничението по чл. 134, ал. 2 ГПК отменен, не се отнася до третите лица, както и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях.
Налице е основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение по този процесуален въпрос, както и по втория, който е допълнение на първия.
Третият процесуален въпрос не обуславя основание за допускане касационна проверка, тъй като не е обусловил изводите на съда. Съдът не е обсъдил събраните гласни доказателства, тъй като е намерил, че са недопустими. Разрешените процесуални въпроси, обусловили решаващите му изводи за установените по делото факти, са първият и вторият, който го пояснява, които са относно допустимостта на свидетелските показания в разглежданата хипотеза.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 245/2014 г. на Варненски апелативен съд.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса за касационното обжалване по сметка на ВКС в размер на 181.00 лв. и представя доказателство за това.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на І г. о. за насрочване, а при неизпълнение – на докладчика за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: