О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 88
гр.София,13.03 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
със секретар Тодорка Кьосева
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 909/2008 година, по описа на V г.о.
Производството е по чл.218а, ал.1, б.”в” във връзка с чл.217, ал.1, предл.второ ГПК/отм./ във връзка с § 2, ал.11 от ПЗР на ГПК /Обн., ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год., изм. и доп., ДВ, бр.50 от 30.05.2008 год./.
Образувано е по частна касационна жалба на С. Г. П. от гр. П. срещу определение № 13 от 10.01.2008 год. по в.ч.гр.дело № 1113/2007 год. на П. окръжен съд, трети въззивен състав, с което са оставени в сила определенията на П. районен съд № 2* от 30.10.2007 год. – за оставяне без разглеждане предявения иск и за прекратяване на производството по гр.дело № 1707/2005 год. и № 2* от 19.11.2007 год. – за присъждане на разноски по същото дело. Поддържа се, че обжалваното определение противоречи на закона и се иска отмяната му с връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.
Ответниците по частната касационна жалба Н. Г. П. и М. Б. Б. от гр. П. са на становище, че оплакванията са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира частната касационна жалба за допустима като подадена в срока по чл.214, ал.1 ГПК/отм./, а разгледана по същество за основателна поради следните съображения:
С искова молба вх. № 6* от 27.09.2005 год. С. Г. П. е предявил пред П. районен съд иск по чл.97, ал.4 ГПК/отм./ срещу Н. Г. П. за приемане за установено, че на 22.01.1999 год. в гр. П. ответницата отнела от владението на ищеца, без негово съгласие, с намерение незаконно да я присвои, сумата 20 000 щатски долара, с което виновно била осъществила престъпния състав на чл.195, ал.2 НК. На основание чл.117, ал.4 ГПК/отм./, като втори ответник по делото била конституирана М. Б. Б./определение от 12.07.2007 год./. С определение № 2* от 30.10.2007 год. първоинстанционният съд оставил без разглеждане предявения иск и прекратил производството по делото. Прието било, че не са налице предпоставките по чл.97, ал.4 ГПК/отм./, тъй като производството по НЧХД № 305/2005 год. на П. районен съд е прекратено на основание чл.288, ал.1 във връзка с чл.21, ал.5, т.2 във връзка с чл.57, ал.4 НПК/отм./-поради подаване на тъжбата след изтичане на шестмесечния преклузивен срок от узнаване извършването на престъплението. Според районния съд, това основание не се включва и не се припокрива с изтичането на давността за наказателно преследване по смисъла на чл.21, ал.1, т.3 НПК/отм./.
Въззивният съд потвърдил определението, като на свой ред приел, че в чл.97, ал.4 ГПК/отм./ във връзка с чл.21, ал.1, т.3 НПК/отм./ се има предвид само и единствено невъзбудено наказателно преследване или неговото прекратяване, когато наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност, както и че в нито една от изрично изброените хипотези на чл.24, ал.1, т.т.2-5 НПК/чл.21, ал.1, т.т.2-5 НПК, отм./ не е посочена като процесуална предпоставка за предявяване на иск за установяване на престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, невъзбудено или прекратено производство поради изтичане на шестмесечния преклузивен срок за подаване на тъжбата. Според въззивния съд, такава хипотеза има, но не е изрично регламентирана в чл.97, ал.4 ГПК/отм./ като предпоставка за завеждане на иск за установяване на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред и е недопустимо разширително тълкуване на процесуалните норми. Добавено е и още едно съображение за недопустимост на иска по чл.97, ал.4 ГПК/отм./, а именно липса направен интерес от установяването – с уважаване на иска не би се достигнало до промяна в правата на ищеца, респ. в правата на ответниците или до разместване на имуществени блага.
Определението е незаконосъобразно.
Установяване на престъпно обстоятелство с иск по чл.97, ал.4 ГПК/отм./, респ. по чл.124, ал.5 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./ е допустимо, когато срещу дееца не може да се образува наказателно преследване поради пречките, предвидени в чл.21, ал.1, т.т.2-5 НПК/отм./, респ. в чл.24, ал.1, т.т.2-5 НПК/ДВ, бр.86 от 28.10.2005 год./ или образуваното наказателно производство е било прекратено поради тези пречки. Искът по чл.97, ал.4 ГПК/отм./, респ. по чл.124, ал.5 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./ е допустим и ако наказателното преследване е спряно по някоя от причините, посочени в чл.22, т.2 и чл.22а НПК/отм./, респ. в чл.25, т.2 или чл.26 НПК/ДВ, бр.86 от 28.10.2005 год./, а също и когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Следователно, всяка една от пречките по чл.21, ал.1, т.т.2-5 НПК/отм./, респ. по чл.24, ал.1, т.т.2-5 НПК/ДВ, бр.86 от 28.10.2005 год./, които осуетяват наказателния процес, съставлява положителна процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск по чл.97, ал.4 ГПК/отм./, респ. по чл.124, ал.5 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./ и прави последния допустим като сурогат на недопустимия наказателен процес. От разпоредбите на чл.97, ал.4 ГПК/отм./ и на чл.124, ал.5 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./ е видно, че наличието на прекратено наказателно производство, като предпоставка за предявяване на иска е необходимо в случаите, когато такова е било възбудено, но на едно или друго основание е било прекратено. Не е необходимо наличие на прекратено наказателно производство, когато то въобще не може да бъде възбудено. И в двата случая, обаче ищецът е длъжен да представи доказателства още с исковата молба относно наличието на пречки по чл.21, ал.1, т.т.2-5 НПК/отм./, респ. по чл.24, ал.1, т.т.2-5 НПК /ДВ, бр.86 от 28.10.2005 год./ за наказателно преследване срещу ответника.
От разпоредбата на чл.79, ал.1 НК е видно, че „наказателното преследване и изпълнението на наказанието се изключват: 1. когато деецът умре; 2. когато е изтекла предвидената от закона давност; 3. когато е последвала амнистия”. Тези три обстоятелства /смърт на дееца, давност и амнистия/ изключват „наказателното преследване” или „изпълнението на наказанието”. Но тъй като наказателната отговорност може да бъде осъществена само чрез наказателния процес, от това следва, че в тези хипотези се стига по същество до осуетяване на наказателната отговорност и в последна сметка – до нейното погасяване. Трите обстоятелства по чл.79, ал.1 НК са възпроизведени в обратен ред в чл.21, ал.1, т.т.2-5 НПК/отм./, респ. в чл.24, ал.1, т.т.2-5 НПК /ДВ, бр.86 от 28.10.2005 год./, като основания, осуетяващи наказателния процес, и както се посочи, съставляват положителни процесуални предпоставки за предявяване на иска за установяване на престъпно обстоятелство. Разпоредбата на чл.84 НК се намира в същата глава девета на Н. кодекс-„Погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание”. Съгласно първата й алинея, изключва се възможността да бъде възбудено наказателно преследване за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, макар и да не е изтекъл още съответният давностен срок „ако не се подаде тъжба в шестмесечен срок от деня, когато пострадалият узнае, че престъплението е извършено”. Пропускането на преклузивния шестмесечен срок за подаване на частна тъжба по чл.57, ал.4 НПК/отм./, респ. по чл.81, ал.3 НПК /ДВ, бр.86 от 28.10.2005 год./ осуетява наказателната отговорност, и в крайна сметка се стига до същия резултат, като че тя е погасена, така както е с изтичане на давностния срок. Правилото на чл.84, ал.1 НК е в пряка връзка с чл.80 НК, тъй като остатъкът от давностния срок губи наказателноправното си значение, щом в шестмесечния срок от узнаването, че престъплението е извършено, пострадалият не е упражнил правото си да възбуди наказателно преследване срещу субекта на престъпното деяние. В същото съотношение се намира и разпоредбата на чл.24. ал.4, т.2 НПК/преди чл.21, ал5, т.2 от НПК, отм. /с нормата на чл.24, ал.1, т.3 НПК/преди чл.21, ал.1, т.3 от НПК, отм./ за случаите, когато частната тъжба не е била подадена в шестмесечния срок от узнаване на престъплението по чл.81, ал.3 НПК /по-рано чл.57, ал.4 НПК, отм./. След като се констатира, че е изтекъл преклузивния срок за подаване на частна тъжба, независимо че не е изтекла предвидената в чл.80 НК давност, възможността да се възбуди наказателно преследване се изключва, а образуваното въз основа на просрочена частна тъжба наказателно производство подлежи на прекратяване. Без правно значение е изтичането на остатъка от давностния срок, щом наказателната отговорност на субекта на престъплението от частен характер изобщо не може да се търси и реализира.
От изложеното следва, че независимо от различието между преклузивния процесуален срок за подаване на частна тъжба и давностния срок, който е от материалноправно естество, бездействието на пострадалия прави правно ирелевантен остатъка от срока на преследвателната давност. С разпоредбата на чл.24, ал.4, т.2 НПК /преди чл.21, ал.5, т.2 НПК, отм./ е уредена хипотеза, чиито правни последици не се различават от тези на чл.24, ал.1, т.3 НПК /по-рано чл.21, ал.1, т.3 НПК, отм./. Щом е установено по несъмнен начин, че пострадалият е пропуснал срока за подаване на частна тъжба, това води до изгубване на наказателноправното значение на остатъка от давностния срок и до приравняване на ефекта на изтекла преследвателна давност. Пречката за образуване на наказателно преследване срещу дееца в тези случаи, представлява положителна процесуална предпоставка за предявяване на иска за установяване на престъпно обстоятелство. Предвиденото в чл.24, ал.1, т.3 НПК /чл.21, ал.1, т.3 НПК, отм./ основание включва и основанието по чл.24, ал.2, т.2 НПК /преди по чл.21, ал.5, т.2 НПК, отм./, защото пропускането на преклузивния шестмесечен срок се приравнява по своите последици на изтичането срока на давността за наказателно преследване.
В процесния случай, с влязло в сила определение от 04.07.2005 год. е прекратено частното наказателно производство на основание чл.288, ал.1, във връзка с чл.21, ал.5, т.2 и чл.57, ал.4 НПК/отм./ поради това, че частната тъжба е била подадена след изтичане на шестмесечния преклузивен срок, като е прието, че пострадалият е узнал за извършеното престъпление през м.януари 1999 год., т.е. преди шест години. Следователно, налице е положителна процесуална предпоставка за предявяване на иска, а именно прекратено с влязъл в сила съдебен акт наказателно производство, поради пропуснат срок за подаване на частната тъжба, независимо че към същия момент, а и понастоящем, срокът на преследвателната давност за престъплението по чл.195, ал.2 НК, който съгласно чл.80, ал.1, т.2 НК е петнадесет години, все още не е изтекъл. Както се посочи, изтичането на остатъка от преследвателната давност е без значение, доколкото наказателно производство за престъплението по чл.195, ал.2 НК, което съгласно чл.218в НК се възбужда по тъжба на пострадалия, изобщо не би могло да бъде образувано. В този смисъл, не може да се приеме, че в случаите по чл.24, ал.4, т.2 НПК /преди по чл.21, ал.5, т.2 НПК, отм./ искът за установяване на престъпно обстоятелство ще е допустим, само ако е изтекла изцяло предвидената в чл.80 НК давност.
Определението е неправилно и с оглед допълнителното съображение на въззивния съд за липса на правен интерес от установяване на престъпното обстоятелство. Най-напред, производството е било прекратено единствено поради приетата от първоинстанционния съд липса на положителна процесуална предпоставка, т.е. на пречка за възбуждане на наказателно преследване по смисъла на чл.21, ал.1, т.3 НПК/отм./, но не и заради липса на правен интерес от установяването. Поради това, предметът на частното въззивно производство не е включвал проверка за наличието и на тази предпоставка за предявяване на иска. На следващо място, правният интерес от установяването не би могъл да се обоснове само с търсене на обезщетение за претърпени вреди от непозволено увреждане, което да предполага предявяване на иск по чл.45 ЗЗД и обективното му съединяване с инцидентен установителен иск по чл.97, ал.4 ГПК/отм./ при условията на чл.118 ГПК/отм./. Излишно е да се доказва интерес от установяването във всички случаи, когато се касае за предвидени от самия закон установителни искове, какъвто е и този по чл.97, ал.4 ГПК/отм./, а интересът се разкрива и от процесуалното поведение на ответника по делото, когато оспорва претендираното право или претендира правото, което ищецът отрича.
В обобщение, обжалваното определение и потвърдените с него определения на първата инстанция следва да бъдат отменени и делото се върне на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯВА определение № 13 от 10.01.2008 год. по в.ч.гр.дело № 1113/2007 год. на П. окръжен съд, трети въззивен състав и оставените с него в сила определения № 2* от 30.10.2007 год. и № 2* от 19.11.2007 год. по гр.дело № 1707/2005 год. на П. районен съд.
ВРЪЩА делото на П. районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: