7
Р Е Ш Е Н И Е
№88
С., 16.06.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 755 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адвокат М. Н. и [община], участваща в процеса като трето лице-помагач на [фирма], [населено място], против решение № 8 от 20.11.2013 г., постановено по гр.д. № 60 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Разград, с което е потвърдено решение № 162 от 11.06.2013 г. по гр.д. № 126/2012 г. на Районен съд-Разград за отхвърляне на предявения от [фирма], [населено място] против Национална компания „Железопътна инфраструктура”, [населено място] иск с правно основание чл.53, ал.2 З. за установяване на непълнота на кадастралната карта, изразяваща се в не нанасянето на парцел ІХ в кв.3 по регулационния план на Гарова промишлена зона, собственост на ищеца към датата на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри със заповед от 10.03.2008 г. на изп. Директор на А..
В касационната жалба са наведени доводи за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон.
Ответникът по касационната жалба Национална компания „Железопътна инфраструктура”, [населено място] оспорва основателността й и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК.
С определение № 98 от 13.03.2014 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на [фирма], [населено място] на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: може ли да се приеме, че е част от „железопътната инфраструктура” по смисъла на § 1, т.1 ДР З. във връзка с чл.3, ал.1 З. /в сила 1.01.2002 г./ имот, отделен в самостоятелен парцел, за който след влизане в сила на З. е съставен акт за частна държавна собственост и в който има реституирана сграда? и по касационната жалба на [община] на основание чл.280, ал.3 ГПК по въпроса: записването на имот по сметка 201 на Железопътна секция Горна О., основание ли е да се приеме, че имотът е част от „железопътната инфраструктура” по смисъла на § 1, т.1 ДР З. във връзка с чл.3, ал.1 З. /в сила 1.01.2002 г./
Въпросите са относими към настоящия правен спор, по който въззивният съд е приел за установено, че ищецът е закупил с нотариален акт № 47, том ІІ, рег. № 1534, дело № 217/2000 г. дворно място с площ 13917 кв.м., представляващо имот пл. № 45 в кв. 3 по регулационния план на Гарова промишлена зона, а с нотариален акт № 7, том ІІ, рег. № 1396/2001 г. на нотариус рег. № 282 – правото на собственост върху едноетажна масивна /склад-магазия/ със застроена площ 660 кв.м., находяща се в Гарова промишлена зона, застроена в северната част до железопътната линия в дворно място, съставляващо имот пл. № 76 по плана на [населено място]. Със заповед № 652/28.06.2001 г. на кмета на [община] е одобрено частично изменение на регулационния план на част от кв.3 по плана на Гарова промишлена зона, като парцел ІІІ-Товарна гара е разделен на два парцела с № ІІІ-Товарна гара и ІХ-Т. площадка за зърно. Посоченият парцел ІХ в кв.3 с площ 3610 кв.м. е актуван с акт за общинска собственост № 804/10.09.2001 г., след като с писмо изх. № 26-00-70/3.09.2001 г. областния управител на област Р. е уведомил ищцовото дружество и общината, че имотът е общинска собственост и за него няма акт за държавна собственост и реституционни претенции. На 6.12.2001 г. е сключен договор между ищцовото дружество и [община] за ликвидиране на съсобствеността между тях, като [фирма], [населено място] е придобил собствеността на парцел ІХ в кв.3 по плана на Гарова промишлена зона. През 2002 г. е съставен акт за държавна собственост и със заповед № 86/6.03.2002 г. на областния управител на Област Р. е отказано отписване от актовите книги за държавна собственост с мотиви, че имотът е включен в капитала и заведен в сметка 201 от счетоводните книжи на НК”Б.” ПТП-Горна О. и съгласно чл.13 П. представлява железопътна инфраструктура и е държавна собственост. Според заключението на съдебно-техническата експертиза, изслушана пред районния съд, процесният имот, предмет на договора от 06. 12. 2001 г., от който извлича правата си ищеца, е образуван от парцел ІІІ, кв. 3 по плана за регулация на Гарова промишлена зона [населено място] чрез разделяне. Според същия план, действащ към 06.12.2001 г. имотът е отреден за „товароразтоварна площадка за зърно” и засяга териториите на имоти с идентификатори 61710.506.39 и 61710.506.45
Разглеждайки доводите във въззивните жалби на ищеца [фирма], [населено място] и третото лице-помагач [община] въззивният съд е приел, че с оглед установеното от заключението на експертизата предназначение на имота, че не е отреждан за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, а е отреден за „товароразтоварна площадка за зърно”, не може да се приеме, че намира приложение разпоредбата на § 42 ЗИД ЗОС и същият да е преминал по силата за закона в собственост на [община], така както е посочено в писмо изх. № 26-00-70/03.09.2001 г. /л. 93/ на Областния управител на Р. област до ищеца. Напротив, предвид предназначението му „товароразтоварна площадка за зърно”, съгл. чл. 9, ал. 2 от Закон за Б. /отм. 2002 г. /, както и съгл. чл. 3, ал. във вр. с чл. § 1, т. 1 ДР З. имотът, предоставен на Б. представлява публична държавна собственост. Видно от приложените разделителен протокол на активите и пасивите на ЖП Управление Г. О., счетоводна справка от 10.11 2001 г. имотът е част от жп ареал от 204203 кв. м. и е включен в капитала и е заведен в сметка 201 от счетоводните книги на НК „Б.” ПТП Г. О.. Това обстоятелство не е оспорено от ответника по иска и от третото лице-помагач. Изрично с разпоредбата на § 7, ал. 2 З. е регламентирано, че имущество, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество не става общинска собственост. Представен е и акт за държавна собственост № 223 от 13.09.1950 г. за магазия гара Р., застр. площ от 370 кв. м. и незастр. площ от 375 кв. м., магазия Р., застр. площ 300 кв. м., магазия с застроена площ 136 кв. м., магазия с застр. площ 146 кв. м. при граници от три стани улици и Ж.П. линия, с дописване „по новия план кв. 3, пл. 143 „ и е посочено, че същите са заети от Храноснабдяването. Приложен е и разписен лист, в който е вписан същия А. и в който е посочено, че имотът урегулиран е 3 610 кв. м. Всички тези факти сочат на извода, че процесния имот неправилно е актуван като общинска собственост с Акт № 804/01.09.2001 г. [община], сключвайки договора от 06. 12. 2001 г. с ищеца [фирма] не е била собственик на процесния имот, поради което и договорът не е породил транслативен ефект и последния не е придобил собствеността върху него. Неоснователен е доводът на ищеца, че е придобил собствеността върху имота по давност, предвид спиране на давността за придобиване на държавни имоти, според §1 от ЗД на ЗС от 01.06.2006 г. По тези съображения е приет за неоснователен довода за неправилна преценка на събраните по делото доказателства.
По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: може ли да се приеме, че е част от „железопътната инфраструктура” по смисъла на § 1, т.1 ДР З. във връзка с чл.3, ал.1 З. /в сила 1.01.2002 г./ имот, отделен в самостоятелен парцел, за който след влизане в сила на З. е съставен акт за частна държавна собственост и в който има реституирана сграда?
Според Закона за Български държавни железници-отм. имуществото, предоставено на Б. е частна държавна собственост /чл.8/, с изключение на земята и обектите на железопътната инфраструктура, предоставени на Б. за извършване на товарни и пътнически превози, които са публична държавна собственост /чл.9, ал.1/. Обектите, които съгласно чл.3 от действащия Закон за железопътния транспорт са публична държавна собственост и се ползват от НК”Железопътна инфраструктура” или от търговци, получили концесия, са посочени в тълкувателната норма на § 1, т.1 ДР З. и сред тях са пътническите и товарните гари, пероните и товароразтоварните рампи към тях, терените и сградите, служещи за осигуряване на контрола по поддържането на железопътната инфраструктура, приемните сгради в железопътните гари, терените и сградите в железопътните гари, в които се осъществяват дейностите по управлението на движението на влаковете и другите технологични операции, свързани с експлоатацията на железопътната инфраструктура и безопасността на движението, терените, върху които са разположени техническите средства за осигуряване на безопасността на движението. В практиката си по решение № 134/22.05.2013 г. по гр.д. № 51/2013 г., ІІ г.о. ВКС приема, че когато основанието за актуване на един имот като държавен е предвидено в нормативен акт е достатъчно съответната разпоредба да бъде посочена в съставения по предвидения в закона ред акт за държавна собственост, за да се приеме, че актът се ползва с материална доказателствена сила, вкл. по отношение на посочения в него ползувател, ако правата на ползувателя също са изрично предвидени в нормативния акт. В случаите когато след влизане в сила на З.-отм. или на действащия З. имот е актуван като частна държавна собственост и норми от закона са посочени като основание за актуването, то при липса на други доказателства за статута на имота /а именно, че е сред имуществата посочени в в § 1, т.1 ДР З.-отм. и чл.13 П.-отм, съответно § 1, т.1 ДР З./ следва да се приеме, че същият не е част от железопътната инфраструктура.
С оглед изложеното и по втория въпрос, обусловил допускане до касационно обжалване, а именно: „записването на имот по сметка 201 на Железопътна секция Горна О., основание ли е да се приеме, че имотът е част от „железопътната инфраструктура” по смисъла на § 1, т.1 ДР З. във връзка с чл.3, ал.1 З. /в сила 1.01.2002 г./”, следва да се приеме, че обстоятелството, че имот е записан като дълготраен материален актив в сметка 201 на Железопътна секция, поделение на съществувалата по З.-отм. НК”Б.” не обосновава извод, че имотът е част от железопътната инфраструктура и има статут на публична държавна собственост.
По основателността на касационните жалби: въззивното решение е валидно и допустимо, а по същество и правилно, макар и не по изложените от съда мотиви.
Спорът по делото е по чл.53, ал.2 З. за собствеността на УПИ ІХ /бивша част от УПИ ІІІ/, кв.3 по плана на Гарова промишлена зона на [населено място], обособен с изменението на регулационния план със заповед № 652/28.06.2001 г. на кмета на [община]. Ищцовото дружество основава правата си на договор за делба, сключен с [община] на 6.12.2001 г. Следователно релевантно за изхода на спора е дали [община] е била носител на вещното право, удостоверено в акт за частна общинска собственост № 804/10.09.2001 г. В акта като основание за актуването е посочен чл.13, ал.2 З., а именно, че общината владее и управлява безстопанствените имоти на своята територия. Посочената норма не е свързана с притежание на вещни права, а дава право само на владение и управление, което би могло да има значение за придобивно основание само в хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС при изтичане на предвидения в закона срок и при наличие на позоваване на последиците от придобивната давност. Следователно посочената в акта за общинска собственост правна норма не дава основание за актуване на имота като собственост на [община].
В хода на делото [община] се позовава на нормите на § 42 ПЗР ЗИД З. и § 7 ПЗР З.. От заявеното основание за собственост на общината следва, че до 17.09.1991 г., когато влиза в сила З. имотът е бил държавна собственост, доколкото съществуването наред с държавната и на общинска собственост е прогласено с изменението на чл.14 от Конституцията на Н. Република България от 1971 г. /ДВ бр.29/1990 г./, а обособяването на общинската от държавната собственост започва с нормите на З. /ДВ бр.77/1001 г., в сила от 17.09.1991 г./ и завършва с приемането на З. и З., публикувани в ДВ бр.44/1996 г. В нормите на § 7 ПЗР З., чл.2, ал.1 З., § 10 ПЗР З. и § 42 ЗИД З. изчерпателно са изброени имотите, които по силата на закона от държавна стават общинска собственост. С оглед заявеното от ищцовото дружество деривативно придобивно основание, то в негова тежест, както и на неговия праводател, участващ по делото като трето лице-помага, е да установят, че са били налице предпоставките за трансформиране на държавната в общинска собственост по някоя от хипотезите на § 42 ПЗР ЗИД З. и § 7 ПЗР З.. Правните норми свързват трансформирането на държавната в общинска собственост по силата на закона с вида на имота и неговото предназначение да обслужва дейността или територията на съответната община или да е предвиден според действащите планове за мероприятие на общината, като наличието на посоченото предназначение се преценява към момента на влизане в сила за съответното законово основание. Следователно от значение е вида и предназначението на имота, включително и по действалия регулационен план към момента на влизане в сила на З. и З. план, а не това, което е имал по предходните планове.
В случая вида на имота – терен с построена в него сграда, изключва приложението на § 7, ал.1, т.1, т.2, т.4, т.5, т.6 и т.7 ПЗР З.., а за имота не е осъществявана отчуждителна процедура, поради което неприложима е и т.3 на същата норма.
От данните по делото следва, че имотът не е придобит и на основание на § 42 ПЗР ЗИД З. и § 7 ПЗР З. /ДВ бр.96/1999 г./. Към датата на влизане в сила на правната норма е действал регулационния план от 1989 г., по който процесният имот е бил част от парцел ІІІ-Товарна гара в кв.3, Гарова промишлена зона-гр.Р.. Следователно предназначението на имота по плана не е за обществено или благоустройствено мероприятие на общината, което изключва транформиране на държавната в общинска собственост при условията на § 42 ПЗР ЗИД З. и § 7 ПЗР З. /ДВ бл.96/1999 г./.
След като не е установено да е налице някоя от законовите хипотези, по силата на която държавния имот да е преминал в собственост на [община], то следва, че същият е останал държавна собственост и е бил предоставен на НК”Б.” като частна държавна собственост, а съответно ищцовото дружество не е могло да придобие собствеността по сключения с [община] договор за ликвидиране на съсобственост от 6.12.2001 г..
Именно с оглед характера на собствеността като частна държавна, неоснователно се явява и заявеното от ищцовото дружество евентуално придобивно основание, а именно давностно владение, тъй като течението на давностния срок за придобиване на държавни имоти е спряно с § 1 ЗД ЗС /ДВ бр.46/2006 г., в сила от 1.06.2006 г./, считано от 31.05.2006 г., като понастоящем спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2014 г. Владението е установено от [фирма], [населено място] по силата на договора от 6.12.2001 г. и към 31.05.2006 г. не е изтекъл изискуемият от чл.79, ал.1 ЗС срок, поради което ищцовото дружество не е придобило собствеността въз основа на давностно владение.
С оглед извода, че процесният имот не е станал общинска собственост по силата на закона, а е продължил да бъде държавна собственост, то обстоятелството, че същият е предоставен на НК”Б.”, а понастоящем към НК”ЖИ” се установява от посоченото в акта за държавна собственост лице, което стопанисва имота по силата на закона. В тази връзка без значение за изхода на настоящия спор са доводите за доказателственото значение на счетоводните записвания, поради което същите не се обсъждат.
В обобщение изводът на въззивният съд, че ищцовото дружество не се легитимира като собственик на процесния имот, поради което искът по чл.53, ал.2 З. е неоснователен, е правилен, макар и не по изложените от него мотиви, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата юрисконсулстско възнаграждение в размер на 827.63 лв. за подаване на отговор на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8 от 20.11.2013 г., постановено по гр.д. № 60 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Разград.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на Национална компания „Железопътна инфраструктура”, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] разноски за настоящото произвдство в размер на 826.63 лв.
Решението е постановено с участието на трето лице-помагач [община] на страната на ищеца [фирма], [населено място].
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: