3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 881
гр. София, 28.06. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 838 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Г. срещу въззивно решение № 838/29.10.2010 г. по гр. дело № 2003/2009 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което е оставено в сила първоинстанционно решение № 400/22.06.2009 г. по гр. дело № 46/2007 г. на Софийския окръжен съд (СОС), с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу А. Г. Г. и Ю. Г. Б., иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за сумата 13 500 E., ведно с лихвата върху нея, считано от 21.06.2006 г. В жалбата се излага оплакване за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответниците А. Г. Г. и Ю. Г. Б., както и третото лице – помагач Л. К. Б., в отговорите на жалбата, подадени чрез общия им процесуален пълномощник – адвокат, поддържат становища, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Третото лице – помагач Ц. Д. Г. представя писмено становище в подкрепа на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да отхвърли предявения от жалбоподателката иск, въззивният съд е приел, че са били създадени преддоговорни отношения между третите лица – помагачи в процеса Л. Б. и Ц. Д., които отношения са обективирани в приетите по делото разписки и декларация за предадената от Ц. Д. на Л. Б. процесна сума в общ размер 13 500 E., като капаро и част от цената в общ размер 22 000 E. за покупка на процесния недвижим имот. Приел е също, с оглед това съдържание на тези писмени доказателства, че е сключен и предварителен договор за продажба на процесния имот между третите лица – помагачи в процеса Л. Б. и Ц. Д.. Приел е и че тъй като не е посочено те да представляват други лица, то изявленията за „потвърждаване” на този предварителен договор от страна на ищцата и от страна на ответниците не произвежда действие – предвид нормата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която лице може да потвърди договор, но само ако той е сключен от негово име, без представителна власт. В тази връзка съдът е изтъкнал, че никъде в разписките и декларацията не е посочено Ц. Д. да е давала на Л. Б. сумите в общ размер 13 500 E. от името на ищцата. С оглед на това въззивният съд е приел, че между главните страни в процеса не са се развили преддоговорни отношения, които да са довели до разместване на блага между тях.
В писменото изложение на жалбоподателката, приложено към касационната жалба, както и в самата жалба не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Текстовете на процесуалните разпоредби чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК са възпроизведени в изложението и в жалбата, но в тази връзка се сочи, че въззивният съд достигнал до неправилен извод, че създадените по повод процесния имот преддоговорни отношения са между третите лица – помагачи в процеса Л. Б. и Ц. Д., като се излагат и доводи за необоснованост на този извод. Поддържа се и че въззивното решение противоречи на практика на ВКС, като се сочат и представят съдебни решения, постановени по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), в които се приема, че даденото от страните по развален предварителен договор или когато изпълнението му е невъзможно, подлежи на връщане; сочи се и ППВС № 1/28.05.1979 г., както и че е налице противоречива практика на съдилищата. Възпроизведен е и текстът на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но и в тази връзка се прави оплакване и се излагат доводи за необоснованост, а именно, – че въззивният съд не изяснил действителната воля и действителните отношения между главните страни и третите лица – помагачи по делото, както и че допуснал шиканиране на процеса и постановил неправилно решение. Посочено е и че тълкуването на действителните отношения между главните страни и третите лица – помагачи е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – практическата му синхронизация с европейските възгледи и справедливо разрешаване на правните спорове. Тази теза, обаче е само маркирана, без да е развита и мотивирана. Освен това жалбоподателката не сочи за точното прилагане на коя, респ. на кои конкретни материалноправни или процесуални норми счита, че е от значение „тълкуването” на действителните отношения между страните по делото.
Предвид указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, горното изложение на жалбоподателката не представлява изложение на общи и на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. То представлява изложение на касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 3 от ГПК, а именно – за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост на същото. Това касационно основание, обаче не е предмет и не може да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. То би подлежало на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационно обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
От горното следва, че в случая не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Независимо от изхода на касационното дело, на ответниците не се следват претендираните от тях разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция, в размер 600 лв. Такова адвокатско възнаграждение е уговорено и за него е издадена фактура от адвокатското дружество, но няма доказателства то да е платено от ответниците по уговорения за това начин – по банкова сметка на адвокатското дружество, като фактурата не удостоверява извършването на такова плащане. Съгласно изричната разпоредба на чл. 78, ал. 10 от ГПК, на третото лица – помагач Л. Б., също не следва да се присъждат, претендираните и направени от него разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция в размер 200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението с № 838 от 29.10.2010 г., постановено по гр. дело № 2003/2009 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.