– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 897
гр. София 22.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.05.2017 (двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 300 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 18 506/15.12.2016 година, подадена от Ц. Н. Н. и касационна жалба с вх. № 17 198/24.11.2016 година, подадени от П., срещу решение № 2049/03.11.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, осми състав, постановено по гр. д. № 2963/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично решение № 3432/27.04.2016 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 19-ти състав, постановено по гр. д. № 9053/2015 година, при което като краен резултат П. е осъдена да заплати на Ц. Н. Н. сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на водено срещу нея наказателно производство по н. о. х. д. № 13910/2009 година по описа на Софийски районен съд, наказателно отделение, 105-ти състав и в. н. о. х. д. № 4814/2013 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, VІІІ-ми въззивен състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.02.2014 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер от 10 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 50 000.00 лева искът е отхвърлен.
В касационната жалба на П. е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Н. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Ц. Н. Н. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответницата по тази касационна жалба Ц. Н. Н. е подала отговор на същата с вх. № 19 081/23.12.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по жалбата на П., поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
П. е била уведомена за обжалваното решение на 07.11.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 17 198/24.11.2016. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В касационната жалба на Ц. Н. Н. се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Ц. Н. Н. обезщетение да бъде определен в пълния претендиран от нея размер, а именно 50 000.00. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т . 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба П. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Ц. Н. Н. е била уведомена за обжалваното решение на 16.11.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 18 506/15.12.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че в производството категорично били установени елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ – в хипотезата на повдигнато срещу лицето обвинение за умишлено престъпление, по което е оправдано с влязъл в сила съдебен акт, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на П., която е повдигнала обвинението. С оглед на направените във въззивните жалби оплаквания спорен бил само въпросът за размера на дължимото се на Ц. Н. Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Това обезщетение се дължало за продължило четири години и половина наказателно производство, считано от 11.06.2009 година, когато Н. е привлечена като обвиняем до 13.02.2014 година, когато е влязла в сила постановената от състав на Софийски градски съд оправдателната присъда, с която е отменена първоинстанционната осъдителна присъда и е постановена нова, с която Н. е призната за невиновна и изцяло оправдана по внесеното обвинение. Същото е било за извършено престъпление по чл. 209, ал. 2, във връзка с чл. 210, ал. 1, т. 5 от НК, предвиждащо наказание „лишаване от свобода от 1 до 8 години”, т. е. за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т.7 НК. Взетата първоначално мярка за неотклонение е била „задържане под стража” и е продължила в рамките до седемдесет и два часа. Според свидетелските показания на първия разпитан по делото свидетел при задържането й, което станало в присъствие на две от трите й деца, Н. била изпаднала в шок. Приела много тежко ареста, тъй като съвпаднал с период, в който чакала резултат от предходно наказателно дело от ВКС, по което предходните инстанции били постановили оправдателна присъда. Смятала, че няма да има повече проблеми със съдебната система, поради което това обвинение я сринало. Н. била юрист по професия и тези дела й пречили да упражнява професията си. Към сегашния момент Н. изпитвала страх и нежелание да упражнява професията си. Наказателното производство се отразило и на съпруга й, който бил лекар, и решил да се премести в Г., от което последвало срив в отношенията им и развод. Близките и децата й също били сринати. Според свидетелските показания на втория разпитан по делото свидетел наказателното производство много съкрушило Н., тя изпаднала в изолация от близките си, крайно зле й се отразил престоя в ареста, раздялата с децата й, изпадала в неприсъща за нея депресивност; делото се отразило зле и на работата й, изгубила връзка с колектива, в който работела. За всички, за децата й, съпруга й, това наказателно производство било напрягащо. Съставът на Софийския апелативен съд е кредитирал свидетелските показания в частта на изнесеното, че поредното, каквото се явява настоящото дело, е сринало Н., за тежкото негативно отражение върху психиката й от престоя в ареста, включително сериозни притеснения по повод създаденото от наказателното преследване напрежение в семейството й.
С оглед на горното, като съобразил възрастта на Н.-на тридесет и седем години; продължителността на наказателното производство от четири години и половина, включващо две съдебни инстанции, като на първата е получила осъдителна присъда, отменена от въззивен състав, който е признал за невиновна по повдигнатото обвинение; изтърпяването, макар и за кратък период от време на най-тежката мярка за неотклонение, а именно „задържане под стража” и свързаните с това усещане за унижение покрай арестуването й в присъствие на две от децата й; последвалото депресивно състояние, за което е лекувана амбулаторно, видно от представеното и неоспорено от П. медицинско свидетелство от „Пирогов“; притесненията по повод осъдителната присъда на първа инстанция, като всички тези изживявания са я сринали сериозно и заради повтарянето на репресията спрямо нея с оглед предходно обвинение за умъртвяване на лицето, което след това пък е измамила, като по всички обвинения е била оправдана, съставът на Софийския апелативен съд е намерил, че сумата от 10 000.00 лева е справедливото за доказаните неимуществени вреди обезщетение, съответно и на практиката за сходни случаи към процесния период с оглед обществено-икономическите условия на живот в страната. Същевременно въззивният съд е намерил за недоказано твърдението на Н., че наказателното производство й е причинило сериозни здравословни проблеми и такива в работата. Нямало и данни, наказателното производство да е било публично разпространено чрез средствата за масова информация; не са й били налагани други мерки за процесуална принуда, които да обусловят по-висок размер на обезщетението. По поддържаното от П. и в във въззивното производство възражение за съпричиняване съдебния състав изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението, като по силата на чл. 272 от ГПК е препратил към тях.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 3/29.01.2014 година, постановено по гр. д. № 2477/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; решение № 111/23.04.2014 година, постановено по гр. д. № 5805/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така на решение № 188/11.07.2013 година, постановено по гр. д. № 212/2013 година по описа на Апелативен съд Велико Т., гражданско отделение, трети състав.
Наред с това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Н. Н. е поставила правните въпроси за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година и за това как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като по отношение на втория въпрос се твърди, че се разрешава противоречиво от съдилищата. Във връзка с втория въпрос са представени решение № 1236/21.06.2013 година, постановено по гр. д. № 802/2013 година, решение № 1237/20.06.2013 година, постановено по гр. д. № 834/2013 година и решение № 1453/10.07.2014 година, постановено по гр. д. № 1727/2014 година, трите по описа на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, седми състав, а също така и решение № 15/27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 3245/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. касационна жалба трябва да се има предвид, че обжалваното решение е съобразено със задължителните указания дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. не е посочила евентуално кои от претърпените от Н. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от П. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. противоречие.
Първият от поставените въпроси обаче, а именно този за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение, обосновава съществуването на основанието за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед на разминаването между него и посочената съдебна практика-ППВС № 4/23.12.1968 година.
Предвид на горното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2049/03.11.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, осми състав, постановено по гр. д. № 2963/2016 година по подадената срещу него от П. касационна жалба с вх. № 17 198/24.11.2016 година и такова трябва да се допусне. Доколкото в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Н. Н. поставя идентичен правен въпрос, то допускането на касационен контрол на решението по този въпрос по касационната жалба на П. предполага допускането на такъв и по отношение на касационната жалба на Н. по него.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по твърденията в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание се представят съдебни решения на други съдилища. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това П. не е обосновала твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от нея касационна жалба на това основание.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2049/03.11.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, осми състав, постановено по гр. д. № 2963/2016 година.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.