11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр.София, 23.02.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1864/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на И. Б. И.,Т. Б. Л. и С. Е. Г. против решение №52/13.03.17г. по т.д.№588/16г. по описа на Варненски апелативен съд в частта,с която след частична отмяна на решение №265/21.04.16г. по т.д.№1591/14г. на Варненски окръжен съд на основание чл.422 ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на касаторите,в качеството им на авалисти, че дължат на [фирма] сумата 448 000 лв. по запис на заповед,издаден на 12.06.07г. от [фирма] в полза на [фирма],джиросан на [фирма] на 20.04.12г.,за която е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№2716/14г. по описа на РС Варна, ведно с лихвата за забава върху сумата,считано от 28.02.14г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] е оспорил наличието на основания за допускане на решението на САС до касационно обжалване и основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват лица – страна по делото и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
ВОС е бил сезиран от [фирма] с иск по чл.422 ал.1 ГПК,предявен срещу касаторите и други физически лица – всички – авалисти по запис на заповед с дата на издаване 12.06.2007г. , с издател [фирма] и поемател [фирма], за сумата 524 000 лв., платим на предявяване със срок до 82 месеца от издаването му.Правата на ищеца върху ценната книга са обосновани с извършено на 20.04.2012г. от поемателя в негова полза джиро,след което записът на заповед е бил предявен за плащане на длъжника и на авалистите.Искът е за установяване вземането на [фирма] /комуто записът е джиросан на 20.04.12г./ срещу авалистите /включително касаторите/, присъдено в образуваното въз основа на записа на заповед заповедно производство по ч.гр.д.№2716/14г. по описа на РС Варна в размер на 516 772,05 лв. , представляваща част от сумата,за която е издаден записът на заповед,ведно със законната лихва от 28.02.14г.
В производството по иска ответниците,настоящи касатори, са въвели в предмета на делото възражения за наличие на каузално правоотношение /договор за банков кредит,сключен на 12.06.07г. между издателя на записа на заповед и поемателя/,обезпечено с издадения запис на заповед.Наведени са доводи за недобросъвестност на приносителя, обоснована със знание за каузалното правоотношение между [фирма] и [фирма] и за извършени погасявания на възникналите за длъжника кредитни задължения.Противопоставените лични възражения за недължимост на вземането са основани на твърдения: 1. за наличие на още три кредитни договора,обединени в общ дълг,снабдяване на Ц. със заповед за изпълнение по друг запис на заповед,обезпечаващ задължение по един от тези договори; 2. за бездействие на кредитодателя да обяви кредита от 12.06.07г. за предсрочно изискуем след преустановяване на плащанията по него през м.юни 2010г. и невъзможност това да стори ищецът [фирма] /комуто вземането по кредита е цедирано на 28.12.2010г./, респ. – че при неизискуемост на кредитното задължение не може да бъде реализирано даденото с издаването на записа на заповед обезпечение; 3.че длъжниците не са уведомени за цесията; 4. че по изпълнителното дело /по което са присъединени изпълнителните листове, издадени за събиране на вземанията по кредитите/ са събрани суми,включително от продажбата на ипотекиран недвижим имот на длъжника [фирма],с които вземането по договора за кредит от 12.06.07г. изцяло е погасено; 5.че лихвите по договора за кредит са погасени по давност.
Първата инстанция /ОС Варна/ , след като е обсъдила реквизитите на записа на заповеди е приела,че същият е редовен от външна страна,поради което удостоверява действително задължение на авалистите,подлежащо на изпълнение,както и,че надлежно извършеното на гърба му джиро легитимира ищеца да търси вземането срещу ответниците,е изследвала фактите,въведени в предмета на спора с възраженията за връзка на менителничното задължение с каузалното правоотношение,възникнало между издателя и поемателя на записа на заповед,каквото е сключеният между тях на същата дата договор за кредит в размер на 500 000 лв. с краен срок за погасяване 12.02.14г. Констатирал е като безспорно обстоятелството,че процесният запис на заповед обезпечава задълженията по този договор за кредит /което и изрично е било отразено в негова клауза/. От приетото е за установено,че с договор за цесия от 28.12.10г. банката е прехвърлила вземането си по договора за банков кредит на ищеца [фирма],ведно с обезпеченията /за което длъжникът е бил надлежно уведомен на 16.06.11г./; че въз основа на договор за ипотека,сключен между банката и [фирма], на 01.09.11г. ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение за сумите 448 000 лв. главница, 154 435,04 лв. лихва и 3594,60 лв. такси по договора за банков кредит и изпълнителен лист,който е представил за присъединяване по образуваното срещу дружеството-длъжник изпълнително дело №206/2010г. на ЧСИ И.Б., съдът е заключил,че ищецът е знаел за връзката между абстрактната сделка и каузата,което,тълкувайки като недобросъвестност по смисъла на чл.465 ТЗ,го е мотивирало да разгледа наведените от ответниците – авалисти лични възражения. В тази връзка е изложил съждения,че договорът за ипотека и записът на заповед представляват дадени различни обезпечения за едно и също задължение,а банката кредитор е разполагала с три възможности да осъществи принудителното изпълнение за събирането му – с извлечение от счетоводните книги, въз основа на договора за ипотека или на записа на заповед.С последните две е разполагал и ищецът и след като е приел да реализира правата си,възползвайки се в заповедно производство от договора за ипотека като документ,въз основа на който да събере вземането си, обезпечителната функция на записа на заповед е отпаднала.Поради това съдът е заключил,че ищецът няма право да търси присъждане повторно на същото вземане,чрез реализиране правата си по записа на заповед,а противното би означавало да му се признае съдебно съществуването на три вземания в един и същи размер,с каквито той не разполага. Поради това първата инстанция е отрекла съществуването на вземане на [фирма] спрямо ответиците – авалисти по записа на заповед,за което е издадена заповедта за изпълнение въз основа на този документ.
За да промени частично този резултат, въззивният съд , без корекции по приетата за установена от първата инстанция фактическа обстановка , е намерил /аналогично на ВОС/,че представеният по делото документ,като притежаващ формата и реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ, удостоверява валидна менителнична сделка,пораждаща задължение за плащане на посочената в записа на заповед сума; че менителничното поръчителство представлява самостоятелно поето задължение за плащане на чужд дълг и по принцип е независимо от дълга,който то обезпечава,поради което авалистът не би могъл да противопостави на приносителя на ефекта възражения, произтичащи от правоотношението,задължението по което е обезпечено,които възражения хоноратът /лицето,чието задължение се обезпечава/ би могъл да направи.Изключение от този принцип би било допустимо ако авалистът докаже,че приносителят е бил недобросъвестен, извършил е злоупотреба с право или той също е страна по каузалната сделка.Прието е за установено,включително при съобразяване изявленията на ищеца,подкрепени от доказателствата по делото, недобросъвестност на приносителя на ефекта при придобиването му,изразяваща се в знание за наличието на каузално правоотношение между издателя и поемателя на записа на заповед и за дадените по договора за кредит обезпечения,включително и ценната книга,която му е била джиросана след цедирането на вземанията по кредитното правоотношение. От друга страна съдът е отрекъл с предявяването на правата по ценната книга приносителят /ищецът/ да е извършил злоупотреба с право, доколкото предприемането на действията по снабдяване със заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на записа на заповед е станало при налични неудовлетворени вземания по договора за кредит в размер на 448 000 лв. представляващи непогасена главница.По въведените от авалистите-ответници възражения за липса на изявление от страна на банката,с което кредитът да е бил направен предсрочно изискуем,съдът е приел,че този въпрос не подлежи на разрешаване в настоящото производство,тъй като по ч.гр.д.967/11г. на РС Несебър /по което е издадена в полза на ищеца срещу длъжника [фирма] заповед за незабавно изпълнение въз основа на договор за ипотека/ е приет за настъпил падежът на кредитното задължение,а длъжникът не е оспорил тази констатация с възражение по чл.414 ГПК.Като неоснователно е намерено възражението за нищожност на договора за цесия /сключен между [фирма] и ищеца/ поради невъзможен предмет,основано на твърдения за непрехвърлимост на вземанията,поради липса на притежавано от цесионера качество на кредитна институция. Този извод е обоснован по аргумент от разпоредбата на чл.99 ал.1 ЗЗД с липсата на императивна правна норма,изискваща наличие на такова качество у приобретателя на вземането,произтичащо от договор за кредит,а наличието на изрично предвидена в него клауза,предоставяща на банката право да цедира вземането, обуславя невъзможност за длъжника да противопоставя възражение за непрехвърлимост.Извън пределите на производството пред него въззивният съд е оставил разглеждането на въпроса за разпределението на сумите в изпълнителното производство /предвид това , че в същото са били присъединени за събиране вземания по няколко изпълнителни листа,включително издадения в заповедното производство по ч.гр.д.№967/11г. на РС Несебър.Обосновал се е с това,че подобно възражение е допустимо да се релевира единствено в производство по чл.462 и сл.ГПК.Въззивният съд е отказал да уважи и възражението на въззивниците-физически лица за погасяване на менителничното поръчителство,поради изтекъл шестмесечен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД,приемайки /при съобразяване задължителна практика на ВКС/ за неприложима тази разпоредба спрямо авала.Доколкото вземанията за лихва по договора за кредит не са били падежирали към датата на падежа на сумата по ценната книга /с оглед обезпечителния й характер/,съдът е отказал да признае съществуването на задължение по записа на заповед в размер по-голям от непогасената главница по договора за кредит – 448 000 лв., удостоверена като дължима от ЧСИ Б..
Касационното обжалване на въззивното решение се допуска, съгласно чл.280 ал.1 ГПК,когато с него е разрешен материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на някоя от допълнителните предпоставки на т.т.1,2 или 3 от същия член. От значение за изхода на делото е този правен въпрос,който е бил включен в предмета на спора от страните и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело / съгласно указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Нямат характер на правни въпросите,които са от значение за правилността на обжалваното въззивно решение,тъй като тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
В приложеното към касационната жалба на И. Б. И. изложение по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК, в обосноваване допустимост на касационното обжалване, се твърди,че въззивният съд се е произнесъл по материално-правните въпроси „Допустимо ли е да се цедира вземане,възникнало въз основа на специални банкови правомощия,ако то не е предварително обявено на длъжника за предсрочно изискуемо?“ и „Допустимо ли е да се съобщава на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост от цесионера?“ в отклонение от задължителната практика на ВКС,постановена с решение №161/08.02.16г. по т.д.№1153/14г. на второ т.о. и ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС. Допълнително е формулиран въпрос „След като съдът е определил с доклада по чл.146 ГПК тежестта на доказване и страната не е изпълнила указанията в тази насока,следва ли нейният пропуск да се компенсира,без да се санкционира?“ , без във връзка с него да се сочи и обосновава наличие на допълнителен критерий в някоя от хипотезите на т.т.1-3 на чл.280 ал.1 ГПК.
Искането си за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът Т. Б. Л. обосновава с въпросите : „След като кредитор по запис на заповед прехвърли правата по същия с договор за цесия възможно ли е впоследствие да джироса менителничния ефект отново на същото лице , на което е прехвърлило с договора?“ и „Лице, на което му е прехвърлено едно вземане с договор за цесия,а по късно с джиро му е прехвърлено същото вземане, може ли да се легитимира като джиратар в производството по идздаване на заповед за незабавно изпълнение?“ и двата поставени като разрешени от апелативния съд и „имащи пряко значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,за които не съществува практика“ /с позоваване на разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението по касационните жалби на тези двама касатори.Поставените от И. два материално-правни въпроса,както и тези на касатора Л. най-общо касаят по същество възражението,поддържано от тях в хода на производството, за липса на изискуемост на вземането по договора за кредит,което е обезпечено с процесния запис на заповед, към датата,към която то е било цедирано на ищеца /приносител на ценната книга/. Като въведен в предмета на спора с това възражение и, поради това, относим към разрешаването му,може да бъде определен само първият от въпросите,формулирани в изложението на И. И.. Останалите въпроси /тези на касатора Л. – структурирани неясно, фактологически необосновани и при липсваща логическа връзка/ не осъществяват общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК,предвид липсата на конкретни разрешения на въззивния съд,обусловили крайния резултат по спора,поради което съставът на ВКС,ТК,първо отделение няма задължение да изследва наличието на допълнителните такива,сочени в хипотезите на т.1 /по изложението на И./ и т.3 /по изложението на Л./ по чл.280 ал.1 ГПК. Допълнително – в изложението на касатора Л. текстът на основанието по т.3 само е цитиран формално,без да се обосновава необходимост от допускане на касационното обжалване във връзка с поставените въпроси по причините и с целите,посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Приетият за релевантен първи въпрос от изложението , представено в приложение към касационната жалба на И. , също не би могъл да обуслови допускане разглеждането на същата по касационен ред, тъй като в допълнение към него не се констатира приложимост на соченото основание по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК. Цитираната от този касатор задължителна съдебна практика не съдържа разрешения на поставения въпрос, в противоречие с които да се е произнесъл въззивният съд,доколкото с нея се акцентира върху необходимостта от изпълнение в предходен момент на изискването за обявяване /с волеизявление на банката,отправено до длъжника/ на задълженията по банков кредит за незабавно и предсрочно изискуеми в хипотеза,когато е поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.2 ГПК. Спорът,предмет на разглеждане в производството по делото, касае вземане по заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа на документ по чл.417 т.9 ГПК,чиято изпълняемост следва пряко от съдържанието на ценната книга.Доколкото по делото е безспорна и доказана обезпечителната функция на поетото менителнично задължение спрямо конкретна кауза – договор за банков кредит,сключен между издателя и поемателя по записа на заповед, въззивният съд само е съобразил релевантните за това обстоятелства,че в друго производство / по ч.т.д.№497/11г. по описа на РС Несебър/ в отношенията между приносителя на записа на заповед /ищеца в настоящото производство/ и издателя му – длъжник по договора за кредит вземането по този договор е било прието за предсрочно изискуемо,респ. – подлежащо на принудително събиране. Поради това и,приемайки,че въпросът за предсрочната изискуемост на задължението по кредитното правоотношение е разрешен окончателно с приключването на заповедното производство,е намерил,че същият не може да бъде пререшаван в настоящото. Освен това с постановена към момента задължителна съдебна практика на ВКС /решение № 204/25.01.2018 г. по т.д.№2230/16г. на първо т.о./, която напълно се споделя и от настоящия състав и, на която не противоречи възприетото от въззивния съд в атакуваното решение, на поставения въпрос е отговорено положително.В задължителната за съдилищата част от посоченото решение /в отговора на правния въпрос, по който е допуснато произнасянето/ се приема,че със сключването на договора за цесия върху цедента преминава не само вземането,но и правото да обяви кредита за предсрочно изискуем дори и в хипотеза на липса на изрично делегирано от цедента на цесионера такова право.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната му жалба С. Е. Г. излага твърдения,че решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС „по дела с такъв предмет,където се изследва връзката между записите на заповед и свързаните с тях каузални правоотношения“ /решение по т.д.№383/12г. на второ т.о., решение по т.д.№894/14г. на първо т.о., решение по т.д.№213/10г. на второ т.о. и определение по т.д.№1831/13г.,решение по т.д.№4224/13г. на първо т.о.,решение по т.д.№2913/13г. на първо г.о., решение по т.д.№2418/13г. на първо т.о.,решение по т.д.№3385/13г. , определение по т.д.№525/09г. на второ т.о., решение по т.д.№1907/14г. на първо т.о., решение по т.д.№3247/14г. на второ т.о., определение по ч.т.д.№188/14г. и ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС/.С оплаквания за неправилност на изводите на съда по отношение въпросите за недобросъвестността и наличието на злоупотреба с право от страна на приносителя на ценната книга касаторът заявява , че същите са направени в противоречие с решения на ВКС по т.д.№4583/13г на първо т.о., по т.д.№894/14г. на първо т.о., по т.д.№104/11г. на второ т.о., по т.д.№213/10г. на второ т.о., по т.д.№3477/13г. на второ т.о. и по т.д.№383/12г. на второ т.о.Цитирани са решенията на ВКС по т.д.№2082/15г. на второ т.о., по т.д.453/12г. на първо т.о. и по т.д.№894/14г. на първо т.о. , в които се приема нищожност на договора за цесия,с които се прехвърлят вземания при наличие на законова забрана за това /конкретно по договори за обществена поръчка/, с което касаторът обосновава неправилност и противоречие на решението на въззивния съд,относно мотивите, формирани по отношение възражението му за нищожност на цесията,с която на ищеца е прехвърлено вземането по договора за кредит. Съображенията на въззивния съд,изложени по възражението за неправилно извършено разпределение на постъпилите суми в изпълнителното производство,според касатора, са в противоречие с възприетото по приложението на чл.76 ал.1 ЗЗД в изпълнителния процес с решенията по т.д.№4043/13г. на първо т.о. и по т.д.№27/12г. на второ т.о.Конкретни въпроси по посочените аспекти от мотивационната част на решението на ВАпС,които да са разрешени от въззивния съд противно на възприети задължителни разрешения,дадени от ВКС по допуснати правни въпроси, касаторът не е формулирал. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС , именно посоченият от касатора материално- или процесуално-правен въпрос определя рамките,в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационната жалба,като съставът му не е длъжен и не може да извежда такива правни въпроси от твърденията на касатора и от сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства.В правомощията на Върховния касационен съд е въз основа на обстоятелствената част от изложението само да конкретизира,уточни и квалифицира правния въпрос в смисъла и със съдържанието, с които последният е формулиран от касатора. Липсата на формулиран във връзка със сочената съдебна практика правен въпрос в настоящия случай е достатъчно основание да не се изследва наличието на допълнителния критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С позоваване на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът Г. формулира въпросите: 1. Има ли обезпечителна функция запис на заповед,издаден за обезпечаване на вземането по каузално правоотношение,който е с падеж на предявяване и е предявен след снабдяване от страна на кредитора с влязла в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист на основание вземането по каузалното правоотношение?; 2. Има ли обезпечителна функция запис на заповед с падеж на предявяване,издаден за обезпечаване на вземането по каузално правоотношение – договор за банков кредит,на който запис на заповед падежът е настъпил преди обявяването на кредита за предсрочно изискуем? ; 3.Може ли цесионер , който е придобил вземане по договор за банков кредит да обявява предсрочната изискуемост на договора за банков кредит,когато такъв цесионер не е кредитна институция по смисъла на Закона за кредитните институции?; 4.Валидно ли е извършено предявяването на запис на заповед с падеж на предявяване в случай,че при предявяването,извършено с нотариална покана,записът е погрешно индивидуализиран като съдържание?; 5.Налице ли е забрана по смисъла на чл.99 ал.1 ЗЗД вр. със сега действащият чл.2 от ЗКИ за прехвърлянето на вземане,основано на договор за банков кредит,обезпечен с ипотека, от банка на търговско дружество,което няма лиценз за банкова дейност и не е кредитна институция и респективно нищожен ли е такъв договор за цесия?; 6. Нищожен ли е договор за цесия за прехвърлянето на вземане,основано на договор за кредит, обезпечен с ипотека, от банка на търговско дружество,което няма лиценз за банкова дейност и не е кредитна институция по ЗКИ,когато кредитът е редовно изплащан от длъжника по него,не е обявен за предсрочно изискуем и не е налице друга предпоставка за принудителното му събиране,което да налага приложението на чл.2 ал.4 от ЗКИ? и 7.В случай на доказана недобросъвестност на кредитора по менителничния ефект и опит за злоупотреба с право допустимо ли е да се противопоставят от авалистите лични възражения на издателя по записа на заповед и по-конкретно да се оспорва и доказва незаконосъобразност и неправилност на извършено погасяване на вземането по каузалното правоотношение в изпълнителното дело?.
В преобладаващата си част така формулираните въпроси не осъществяват общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК по смисъла,възприет в постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е отрекъл обезпечителната функция на записа на заповед спрямо вземането , възникнало по силата на каузалното правоотношение – договора за банков кредит,сключен между издателя и поемателя по ценната книга, което обосновава ирелевантност на първите два въпроса .Записът на заповед е предявен за плащане след обявяването на кредита за предсрочно изискуем,което прави втория въпрос и фактологически неверен.Третият въпрос не е разрешаван от въззивния съд,който е приел въпроса за предсрочната изискуемост на кредитното задължение за предварително разрешен в друго производство,развило се при участието на длъжника-кредитополучател, в което последният не е възразил срещу нейното настъпване.Четвъртият въпрос изобщо не е бил предмет на разглеждане в производството,доколкото не е бил въвеждан със съответно възражение,направено в преклузивните срокове, в предмета на делото.Шестият въпрос съдържа в себе си твърдение /че към момента на цедирането на вземането по договора за кредит той е бил погасяван редовно/,което, предвид и изявлението на самия касатор,че плащанията на погасителните вноски са били преустановени шест месеца преди извършеното прехвърляне /от м.юни 2010г./ се явява невярно. Ирелевантен е и последният въпрос,тъй като въззивният съд, приемайки за установена недобросъвестността /но не и злоупотребата с права/ на приносителя на ценната книга, е съобразил като допустими и относими и е разгледал възраженията на авалистите, основани на и произтичащи от изпълнението по каузалната сделка, противопоставими от самия хонорат.
Дори да би бил приет като значим за изхода на делото въпросът за нищожността на цесията /каквато съдът е отрекъл да е налице,поради липса на законова забрана за прехвърляне на вземане по договор за кредит в полза на некредитна институция/, във връзка с формулирания по т.5 по-горе въпрос,касаторът не е обосновал приложимост спрямо него на допълнителното основание по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на обжалването.Последната норма /аналогично и на изложеното по отношение на предходно разгледаните изложения на останалите касатори/ само е цитирана,без да е обоснована. Съгласно задължителните постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора. Разпоредбата на чл.2 от ЗКИ,както в предишната си,така и в сегашната й редакция установява изискванията,на които следва да отговаря банката,като кредитна институция и разрешените й от закона сделки,които може да извършва като такава.Нормата не съдържа изрична забрана за прехвърляне на придобити от нея в изпълнение на тези сделки вземания на трети лица по реда на общата разпоредба на чл.99 ЗЗД /каквато следва да е определена по императивен начин/.Не се твърди неяснота или непълнота на същата,което да обуславя необходимост от тълкуването й. От друга страна с посоченото по горе решение № 204/25.01.2018 г. по т.д.№2230/16г. на първо т.о. на ВКС индиректно цедирането на вземания по договор за банков кредит от банка на търговско дружество,нямащо качество на кредитна институция,се приема за допустимо,а настоящият състав не намира такава практика за погрешна по смисъла, възприет в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,за да би обусловило това допускане на обжалването при посочената хипотеза на т.3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Предвид изложеното,на касаторите следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното решение на ВАпС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд,Търговска колегия,Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №52/13.03.17г. по т.д.№588/16г. по описа на Варненски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.