Р Е Ш Е Н И Е
№ 90
гр.София ,04 март 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря Иванка Илиева
и прокурора от ВКП Тома Комов
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 167/2014 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искане за възобновяване на наказателно дело- внохд 1303/2013 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, депозирано от осъдения В. Г. Д.,чрез защитника му адв.И. на основание чл.420 ал.2 от НПК във вр.с чл.422 ал.1 т.5 във вр.с чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК.
В искането на първо място се твърди ,че наложеното наказание на осъдения е явно несправедливо и не съответства на множеството смекчаващи отговорността обстоятелства-чистото му съдебно минало , липсата на други висящи наказателни производства,обстоятелството,че работи и учи ,че му предстои създаването на семейство и че не са налице лоши характеристични данни за него, които да го очертават като личност с висока степен на обществена опасност. Посочва се ,че за обвинението по чл.144 ал.3 от НК, намерило израз в отправена към пострадалия една единствена реплика, наложеното наказание от две години лишаване от свобода е изключително тежко.На следващо място се посочва ,че престъплението „закана с убийство” е останало недоказано,тъй като липсват други свидетели ,извън пострадалия,които да потвърдят казаното от него.Оспорва се обстоятелството,че същият се е уплашил от заканата, като изводи в обратна насока се правят от неговото поведение след деянието ,а именно ,че е останал на място и не е побягнал.В заключение се моли да бъде възобновено наказателното дело и в условията на алтернативност да бъде намалено наложеното наказание за всяко от престъпленията, както и определеното общо наказание, или да бъде отменено решението на въззивната инстанция и делото върнато за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
В съдебното заседание пред ВКС осъденият В. Г. Д., редовно призован не се явява, поради което не взема становище по искането си за възобновяване на наказателното дело.
Представителят на ВКП намира искането за неоснователно и моли да бъде оставено без уважение, тъй като счита,че въззивният съд е приложил правилно закона. Посочва, че заканата за убийство е извършена чрез насочване на пистолет от подсъдимия спрямо пострадалия. Застъпва становище, че наложеното наказание е справедливо.
Върховният касационен съд след като обсъди основанията ,изложени в искането на осъдения, становището на представителя на ВКП в съдебното заседание и след проверка на данните по делото, в рамките на правомощията си, намери за установено следното:
С присъда №450 от 19.12.2012 г.,постановена по нохд 3576/2012 г.,РС-гр.Пловдив е признал подсъдимия В. Г. Д. за виновен в това ,че на 20.11.2011 г. в [населено място],в съучастие като съизвършител с неизвестен извършител ,по хулигански подбуди е причинил на К. С. С. лека телесна повреда ,изразяваща се в разстройство на здравето ,извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК,като му е причинил контузия на главата,мозъчно сътресение,разкъсно-контузна рана по горния клепач на лявото око,кръвотечение от носа,поради което и на основание чл.131 ал.1 т.12 във вр.с чл.130 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 във вр.с ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода.
Със същата присъда подсъдимият В. Д. е бил признат за виновен и в това ,че на 20.11.2011 г. се заканил на А. П. Р. с престъпление против неговата личност-убийство и тази закана би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й,поради което и на основание чл.144 ал.3 във вр.с ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода.
На основание чл.23 от НК на подсъдимия Д. е било наложено едно общо и най-тежко наказание ,а именно две години лишаване от свобода ,чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е било отложено за изпитателен срок от четири години.
Подсъдимият В. Д. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.325 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК.
С присъдата подсъдимият Д. е бил осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди на К. С. в размер на 2500 лв. и на А. Р. в размер на 3000 лв.,ведно със законната лихва от 20.11.2011 г.до окончателното изплащане на сумите ,като гражданските претенции са били отхвърлени до пълните им предявени размери.
На подсъдимия са възложени в тежест направените по делото разноски, както и тези сторени от гражданските ищци и частни обвинители
По протест на прокуратурата и жалба на подсъдимия е било образувано пред ОС-гр.Пловдив внохд 1303/13 г., приключило с решение №272 от 16.10.2013 г.,с което посочената по-горе първоинстанционна присъда е била потвърдена.
Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо, тъй като е подадено от лице, попадащо в кръга на лицата по чл.420 ал.2 от НПК и е срещу влязъл в сила съдебен акт от визираните по чл.419 ал.1 от НПК. Подадено е в срока по чл.421 ал.3 от НПК.
Във връзка с твърдението за наличие на основанието по чл.348 ал.1 т.1 от НПК.
Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимия Д. правилно са били подведени под съставите на престъпленията по чл.131 ал.1 т.12 във вр.с чл.130 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК и по чл.144 ал.3 във вр.с ал.1 от НК.
Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на престъпленията , ангажирали наказателната отговорност на подсъдимия Д.. Всъщност, доводите към касационното основание-нарушение на материалния закон, са насочени главно към дейността на въззивния съд по оценка показанията на св.Р.. Така поддържани, тези възражения не могат да бъдат отнесени към касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, но по-важното е ,че те са неоснователни и при обсъждането им с оглед другото касационно основание-чл.348 ал.1 т.2 от НПК, доколкото не се набелязва надценяването на посоченото гласно доказателствено средство в съвкупността от доказателства, нито пък преценка не според действителното му съдържание. На практика осъденият оспорва обективната страна на деянието по чл.144 ал.3 от НК, в извършването на което е признат за виновен и в тази насока следва да се отбележи, че ОС-Пловдив е изпълнил задължението си да аргументира въз основа на какви доказателства приема обективна съставомерност. Така , видно от мотивите на въззивното решение ,съдебният състав е споделил изцяло виждането на първата инстанция за това, че следва да се кредитират с доверие показанията на св.Р., които е намерил за последователни, непротиворечиви, логични и в кореспонденция с информацията, предоставена от свидетелите С., С. и Н.. Следва да се отбележи ,че единствено от обстоятелството,че пострадалият от престъплението е конституиран като частен обвинител и граждански ищец не следва автоматично извод за негова заинтересованост от изхода на делото. Качеството му на страна в процеса задължава съдебните инстанции да подложат на внимателна преценка достоверността на заявеното от него и да го съпоставят с останалите доказателствени източници,и при липса на съмнение в добросъвестността му, да кредитират показанията му,така както правилно е сторил и въззивния съд.В тази насока потвърждение на показанията на св.Р. ,за това ,че подсъдимият е бил насочил пистолет към главата му, се съдържат в показанията на св.С.. Действително К. С. свидетелства за факти ,имащи производен характер /възпроизвежда разказаното му от св.Р./ ,но в случая няма забрана за ползването на тези производни доказателства , доколкото те служат за проверка на първичните такива, каквито са фактите, съдържащи се в показанията на А. Р.. По същия начин стоят нещата и с показанията на св.Н., който на свой ред е възпроизвел заявеното му от пострадалите- а именно,че подсъдимият е държал пистолет,който е размахвал. По-нататък въззивният съд е обсъдил и показанията на св.А. С., която е предоставила информация не само за разказаното й от св.Р. по повод на инцидента, но и за физическото и психическо състояние ,в което той се е намирал непосредствено след него.По отношение на последния факт е свидетелствал и А. Н. ,според който, пострадалите били изплашени и притеснени. Не се споделя релевираното в искането на осъдения твърдение, за това ,че пострадалият Р. не се бил уплашил от поведението на подсъдимия ,като за това говорело и обстоятелството, че не бил побягнал, а останал на местопроизшествието много след като Д. си тръгнал. На първо място по делото е налице достатъчен по обем доказателствен материал относно психическото състояние на св.Р. както към момента на произшествието ,така и след него и на второ място, св.Р. не е могъл да постъпи по друг начин ,при положение ,че приятелят му -св.С. към момента на прекратяване на инцидента е бил в зашеметено състояние, лежащ на тротоара. Не следва да бъде подминаван и факта,че нападателите, в това число и подсъдимият са избягали от местопроизшествието, което означава ,че оставайки на това място, св.Р. вече не е бил застрашен. В този ред на мисли е необходимо да се посочи ,че съгласно трайната съдебна практика /ТР №53/89 г. на ОСНК на ВС/, за съставомерността на престъплението по чл.144 ал.3 от НК не е необходимо лицето действително да се е уплашило /макар ,че в настоящият казус са налице доказателства за противното/,а само да съществува основание,че заканата би могла да се осъществи. В конкретния случай заканата за убийство е извършена чрез действия на подсъдимия , намерили израз в насочването на пистолет към главата на св.Р., които в съчетание с думите „ще те утрепя”, са част от цялостното агресивно поведение на компанията на подсъдимия, насочено към двамата пострадали и довело до причиняване на телесните им увреждания.При това положение, се налага извода, че обективните действия на подсъдимия са сочели на това ,че заканата може да се осъществи.
Във връзка с твърдението за явна несправедливост на наложените наказания.
На осъдения Д. е било наложено от първостепенния съд наказание една година лишаване от свобода за престъплението по чл.131 ал.1 т.12 от НК и две години лишаване от свобода за това по чл.144 ал.3 от НК, като на основание чл.23 от НК е било определено едно общо и най-тежко наказание, а именно две години лишаване от свобода, потвърдено от въззивната инстанция. Приложен е бил и чл.66 ал.1 от НК.
Наказанието, което Д. следва да понесе за извършеното от него престъпление по чл.131 ал.1 т.12 от НК е законосъобразно и справедливо отмерено и съобразено с установените от решаващите съдилища отегчаващите и смекчаващи отговорността обстоятелства.
Що се отнася до наказанието, наложено за престъплението по чл.144 ал.3 от НК, касационата инстанция намира, че то е явно несправедливо. Макар правилно и изчерпателно да са били отчетени както отегчаващите отговорността обстоятелства- използването на оръжие, при осъществяването на заканата за убийство и смекчаващите такива- чистото съдебно минало на подсъдимия, липсата на криминални и противообществени прояви, трудовата му ангажираност , отмереното от съдилищата наказание за това престъпление е прекомерно завишено.В тази насока следва да се отбележи ,че определянето на размера на наказанието не е в резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление и налагането на онова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл.36 от НК. Ето защо , касационният съд, изхождайки, както от тежестта на извършеното и най-вече от данните за личността на осъдения Д., който не е лице със завишена степен на обществена опасност, а е социално и трудово вграден в обществото, и с оглед целите на наказанието, предвидени в закона прие, че наказанието за престъплението по чл.144 ал.3 от НК следва да бъде намалено от две години на една година лишаване от свобода. Съответно следва да бъде намалено на една година и определеното общо и най-тежко наказание на основание чл.23 от НК.
С оглед на изложеното и на основание чл.425 ал.1 т.3 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по внохд 1303/2013 год. по описа на Пловдивски окръжен съд , Наказателно отделение.
ОТМЕНЯВА въззивно решение №272 от 16.10.2013 г. ,постановено по внохд 1303/2013 г. в частта, в която е потвърдено наложеното на В. Г. Д. наказание за престъплението по чл.144 ал.3 във вр.с ал.1 от НК и определеното общо наказание от две години лишаване от свобода на основание чл.23 от НК, като НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода от две години на ЕДНА ГОДИНА за престъплението по чл.144 ал.3 във вр.с ал.1 от НК и размера на определеното общо наказание на основание чл.23 от НК от две години на ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. Г. Д. за възобновяване в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/