О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 909
гр.София, 20.12.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3543 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 35/ 13.06.2018 г. по гр.д. № 104/ 2018 г., с което Видински окръжен съд, потвърждавайки решение № 501/ 08.01.2018 г. по гр.д. № 2028/ 2016 г. на Видински районен съд, е отхвърлил исковете на религиозна институция „Мюсюлманско изповедание“ срещу Р. М. Х., квалифицирайки ги съответно по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – за връщане на един жилищен имот в [населено място] по договор за наем от 05.02.2011 г. и чл. 236, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 5 700 лв. – обезщетение за ползването на имота след срока на договора и при противопоставянето на наемодателя в периода 05.02.2015 г. – 31.08.2016 г.
Решението се обжалва от „Мюсюлманско изповедание“ с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните процесуално-правни въпроси: 1. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е всички твърдения, доводи и възражения на страните и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства? и 2. Явява ли се трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен диспозитивен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителната власт, но е антидатиран; обвързваща ли е за това юридическо лице посочената в частния документ дата и каква е неговата защита срещу антидатирания документ? Касаторът твърди, че въпросите са включени в предмета на делото и обуславят решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довод, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с конкретни решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които цитира. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (чл. 273, вр. 236, ал. 2, чл. 181 и чл. 154 ГПК), което е причината и за постановяването му в нарушение на чл. 233, ал. 1, изр. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Претендира разноските по делото.
Ответникът Р. М. Х. възразява, че жалбата има частично недопустим предмет (решението по иска за обезщетение е с цена под 5 000 лв.), повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на исковете съответно 24 810 лв. и 5 700 лв. Тези са посочените в исковата молба парични оценки на двата кумулативно обективно съедине иска, предмет на делото (чл. 127, ал. 1, т. 3, вр. чл. 68 ГПК). Въпрос за различната (по-ниска) тяхна цена и в частност, на втория не е повдиган при условията и по реда на чл. 70 ГПК, а с приключване на първото по делото заседание пред първата инстанция посочената в исковата молба негова цена е стабилизирана. Следователно е неоснователен отводът, че въззивното решение в частта по иска за обезщетение попада в ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол и по двата повдигнати въпроса. Съображенията са следните:
Ищецът е твърдял, че ответникът е негов длъжник по вземания за връщане на имота и за обезщетение в размер от 5 700 лв. (300 лв./ месечно) за периода 05.02.2015 г. – 02.09.2011 г., защото ищецът – наемодател по договора от 05.02.2011 г. се е противопоставил ползването на имота ответникът – наемател по договора да продължи след 05.02.2011 г, когато е изтекъл уговореният срок.
Ответникът е възразил, че с анекс № 1/ 21.04.2011 г. страните са продължили срока на договора до 05.02.2020 г., той е предплатил дължимия наем (три квитанции към ПКО), а противопоставянето от наемодателя ползването на имота да продължи след 05.02.2011 г. с връчената на 18.12.2014 г. нотариална покана не поражда вземанията по предявените искове.
Ищецът е реплекирал, че този анекс не го обвързва. Първо, той е подписан от лице без представителна власт – от бившия представител на „Мюсюлманско изповедание“ Н. Г. след 27.04.2011 г., когато е вписано съдебното решение за избор на нов представител на религиозната институция, – а анексът е антидатиран. Второ, анексът противоречи на изискванията на Устава за сключване на договори с вакъфски имоти. Трето, анексът е споразумение във вреда на „Мюсюлманско вероизповедание“, защото договорения месечен наем от 100 лв. е многократно по-нисък от пазарния.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, въззивният съд е възприел като свои мотивите, че ищецът е юридическо лице, вписано служебно в регистъра на религиозните институции (§ 2, т. 3 от ПЗР на ЗВ), а твърденията, че анексът е антидатиран, не го правят адресат на предвиденото в чл. 181 ГПК. Приел е, че само това го задължава да приеме, че датата на анекса е противопоставима на наемодателя-ищец. Към нея Н. Х. Г. е представителят на религиозната институция, а доколкото ответникът-наемател е трето добросъвестно лице по смисъла на чл. 599 ГПК и изборът на нов представител е обстоятелство, вписано в специалния регистър на СГС със съдебно решение от 27.04.2011 г., т.е. след датата на анекса, постигнатото с него споразумение за продължаване на срока на договора за наем е противопоставимо на религиозната институция.
Към тези мотиви въззивният съд е изложил и допълнителни, като е приел, че извода за подписването на анекса на посочената в него дата (21.04.2011 г.), се подкрепя и от останалите събрани доказателства. Позовал се е на показанията на свидетелите Н. П. и Р. Х., съответно бивш главен секретар и бивш главен счетоводител на „Мюсюлманско изповедание“. Първият бил заявил, че договорът и анексът са подписани от Н. Г.. Втората била заявила, че е съставила трите квитанции към ПКО за авансово платения от ответника наем. От заключението на съдебно-графологическата експертиза се установявало, че печатът върху платежните документи е на „Мюсюлманско изповедание“.
Това са мотивите, при които въззивният съд е приел за основателно правоизключващото възражение на ответника. Той е обобщил, че с анекс № 1/ 21.04.2011 г. срокът на договора за наем е бил продължен (до 05.02.2020 г.), този срок не е изтекъл към приключване на устните състезания, а вземанията за връщане на наетия имот и за заплащане на обезщетението, предвидено в чл. 236, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, не са възниквали. Добавил е, че допълнителен аргумент за това е и установеното обстоятелство, че предплатеният наем е бил заприходен в счетоводството на религиозната институция.
Въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба от касатора-ищец, че първата инстанция неправилно е решила не само спора между страните за липсата на представителна власт на бившия представител на религиозната институция (пряко свързан със спора за антидатирането на анекса), но в противоречие със събраните доказателства е отхвърлил и доводите, че анексът противоречи на Устава и е споразумение във вреда на представляваната религиозна институция. По тези оплаквания въззивният съд се е задоволил да посочи, че „в решението си съдът е изложил фактическа обстановка, която отговаря на събраните по делото доказателства и въз основа на нея е направил законосъобразни изводи във връзка с направените от ищеца възражения по анекса“.
Въззивният съд не се е произнесъл и по оплакванията във въззивната жалба, че първата инстанция неправилно е приела, че предплатеният наем е отнесен като приход на религиозната институция, а допустимо събраните доказателства сочат на обратен извод.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от касатора въпроси обуславят въззивното решение, а въззивният съд ги е разрешил в противоречие с практиката на ВКС (общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
В решение № 167/ 03.07.2018 г. по гр.д. № 4020/ 2017 г. на ВКС, ГК, IV-то отт. се приема, че когато по гражданското дело има спор за действителната дата на диспозитивен документ, а страната-юридическо лице, на която документът се противопоставя, твърди, че е съставен от бивш негов органен представител по време след прекратяване на правомощията, а документът е антидатиран, юридическото лице не е трето по смисъла на чл. 181 ГПК. Документът обаче е частен, а се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството (чл. 180 ГПК), включително когато се касае за договори, сключени в обикновена писмена форма. Той не доказва датата и мястото на съставяне на документа. (Така и решение № 748/ 17.02.2011 г. по гр.д. № 801/ 2009 г., ВКС, IV-то ГО и решение № 197/ 23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/ 2013 г., ВКС, III-то ГО). Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, а тя е присъща единствено на официалните удостоверителни документи (чл. 179 ГПК), при оспорване на удостоверените със съставянето им факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Конкретно за хипотезата на сключен писмен договор от представител на юридическо лице, документът не доказва нито датата, нито мястото на съставяне на документа (така и решение № 84/ 23.06.2009 г. по т.д. № 681/ 2008 г. ВКС, II-ро ТО). Когато се поставя въпрос за времето на сключване на договора и за това разполагал ли е в случая представителят с правомощия, датата на договора следва да се докаже от страната, която го представя, доколкото тя твърди, че договорът обвързва представлявания и извлича изгодните за нея правни последици.
Отговорите, които въззивният съд е дал на втория повдигнат въпрос, са в противоречие с решение № 167/03.07.2018 г. по гр.д. № 4040/ 2017 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО, а и в цитираните в него други решения на ВКС. Въззивният съд е приел, че анекс № 1/ 21.04.2011 г. е с достоверна дата, само защото ищецът – религиозна институция за съставянето му на е трето лице и за него предвиденото в чл. 181 ГПК не се прилага. Добавил е, че достоверната дата се доказва и от останалите събрани доказателства, но е посочил факти, които са обективно негодни да засвидетелстват времето на съставяне на анекса, респ. обективно са негодни да проведат необходимото пълно доказване в тежест на ответника по исковете.
Въззивният съд не се е произнесъл и по оплакванията в жалбата, свързани с твърденията на касатора-наемодател, че с първоинстанционното решение неправилно са отхвърлени и останалите негови доводи, че анексът към договора за наем не го обвързва. Въззивният съд не се е произнесъл и по оплакването в жалбата, че събраните доказателства изключват извода за потвърждаване на действията без представителна власт. Задоволил се е формално да препрати към мотивите на първата инстанция. Следователно и първият повдигнат процесуално-правен въпрос обуславя решението, въззивният съд го е решил в противоречие с посочените от касатора решение № 3/ 19.01.2016 г. по гр.д. № 3973/ 2015 г. ВКС, I-во ГО, решение № 14/ 16.02.2017 г. по гр.д. № 2691/ 2016 г. ВКС, II-ро ГО, а и с много други.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 35/ 13.06.2018 г. по гр.д. № 104/ 2018 г. на Видински окръжен съд.
Указва на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на ВКС държавна такса в размер на 610.00 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба в зависимост от представянето на платежния документ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.