ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 913
София, 14.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на девети юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 2549 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационните жалби на П… и К. С. Б. от [населено място], страни по възивно гражданско дело №447/2014г. по описа на Варненския апелативен съд, срещу постановеното по него решение №177/04.11.2014г. в частта, с която искът по чл.2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ е уважен, съответно-отхвърлен.
С обжалваното въззивно решение е отменено решение №568 от 14.04.2014г., постановено по гр.д.№2412/2013г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта, с която е уважен предявеният от К. С. Б. срещу П…. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на повдигнатото и поддържано обвинение по чл.116, ал.1, т.6, предл.1, т.9, вр.с чл.20, ал.2, вр. с чл.18, ал.1 НК и по чл.354а, ал.1, вр. с чл.20, ал.2 НК, по което е бил оправдан, за разликата над 30 000 лв. до присъдените от първата инстанция общо 48 000 лв.
Решението е обжалвано от К. С. Б., чрез пълномощниците му адв.И. А. и адв.Д. П., в отхвърлителната му част за размера над 30 000.00 лв. до пълния предявен размер от 400 000 лв. Счита, че в тази му част решението е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Решението е обжалвано и от П.., чрез Стефка Я.-прокурор във В. апелативна прокуратура, в осъдителната му част. Счита, че в тази част решението е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Срещу касационната жалба на П.. е постъпил отговор от К. С. Б., чрез пълномощниците му адв.И. А. и адв.Д. П., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, респективно, че жалбата е неоснователна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационните жалби са процесуално допустими. По заявените от страните основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 24.11.2004г. ищецът К. С. Б. е задържан в следствения арест по обвинение в извършване на престъпление по чл.116, ал.1 от НК. На 31.08.2005г. е привлечен като обвиняем за извършени престъпления, както следва: 1) по чл.116, ал.1, т.6, пр.1 и т.9, вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл.18, ал.1 от НК за това, че на 19.11.2004г. в [населено място] по начин, опасен за живота на мнозина, в съучастие като съизвършител, направил опит да умъртви Т. С. Г., като деянието е останало недовършено по независещи от волята му причини; 2) по чл.354а, ал.1, вр. с чл.20, ал.2 от НК за това, че на 20.11.2004г. в [населено място] в съучастие като съизвършител, без надлежно разрешително държал високорисково наркотично вещество-хероин (0.76 гр.) и съдържание на акивен компонент-Диацетилморфин-17.1% на стойност 49.40 лв. На 09.01.2006г. мярката за неотклонение „Задържане под стража” е приведена в изпълнение в затвор. Образувано е НОХД №1918/2006г. по описа на ОС-Варна по внесения на 28.09.2006г. обвинителен акт, което е приключило с присъда №89/20.09.2007г., с която К. Б. е признат за невиновен по първото от гореописаните престъпления и за виновен по второто от тях. След обжалване на присъдата пред Варненския апелативен съд е образувано ВНОХД №454/2007г., като с решение от 18.06.2008г. делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд. Образувано е НОХД №1087/2008г. по описа на последния съд, като с присъда от 15.01.2009г. ищецът е оправдан по всички повдигнати му обвинения. Мярката за неотклонение „задържане под стража” е изменена в „парична гаранция” в размер на 5 000лв. на 10.11.2008г., като фактическото освобождаване на ищеца е осъществено на 17.11.2008г. На същата дата Варненският окръжен съд е наложил забрана на подсъдимия да напуска пределите на страната без съответно разрешение на съда. Оправдателната присъда е протестирана от Окръжна прокуратура-Варна пред Варненския апелативен съд, който изцяло я е потвърдил с решение №111/01.07.2009г. Последното решение е протестирано от Апелативна прокуратура-Варна пред ВКС, който с решение от 16.12.2009г. е отменил решението и е върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд. Поради невъзможност да се образува състав за новото разглеждане на делото, същото е изпратено от ВКС на Бургаския апелативен съд, който е потвърдил оправдателната присъда на Варненския окръжен съд. Решението на БАпС е обжалвано отново пред ВКС, който отново е отменил решението и е върнал делото за ново разглеждане. Последвалото разглеждане на делото от БАпС е завършило с решение №41/17.07.2012г. по ВНОХД №26/2012г., отново потвърждаващо оправдателната присъда на ОС-Варна. Последвал е протест на прокуратурата, който ВКС е оставил без уважение, като е потвърдил решението на Бургаския апелативен съд, с решение №540 от 23.01.2013г. по НОХД №1853/2012г.
Видно от служебната бележка от Затвора в [населено място] от 28.03.2013г., ищецът К. Б. е пребивавал в арест от 21.11.2004г. до 09.01.2006г. или общо 1 година, 1 месец и 18 дни, а в затвора в [населено място] от 09.01.2006г. до 17.11.2008г. или общо 3 години, 3 месеца и 23 дни. Или, общо задържането на Б. е продължило 4 години, 5 месеца и 11 дни. От показанията на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел М. М., въззивният съд е установил, че след задържането в ареста и впоследствие в затвора, К. Б. е бил различен човек в сравнение с времето преди това, променил е поведението си, като е станал по-затворен в себе си, не говорел много, разделил се с постоянната си приятелка, бил е обект на шеги от общи познати във връзка с повдигнатото му обвинение.
От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. По делото е безспорно установено, че воденото срещу ищеца наказателно производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда на 23.01.2013г., като е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. Времето, прекарано в ареста и в затвора в изпълнение на посочената мярка за неотклонение е било общо 4 години, 5 месеца и 11 дни. Установено е също така, че лицето не е било осъждано. С постановяването на оправдателна присъда по наказателното дело се предопределя незаконността на обвинението срещу ищеца, а с това е осъществена и предпоставката за носене на отговорност на предявеното основание. По отношение на промяната в поведението на ищеца, въззивният съд е приел, че то е нормално с оглед така осъществилите се обстоятелства при повдигнатото му обвинение за извършване на тежко престъпление и въобще съпреживяването на всички отрицателни емоции свързани с него, несигурността за бъдещето си, ограничаване правото му на свободно придвижване, докато е бил в ареста, съответно в затвора. Според съда, отношението на близкото обкръжение на ищеца към повдигнатото му обвинение и шегите, които се правели в тази връзка, не показват някакво извънредно създало се напрежение, отразяващо се на психическата му стабилност. Не е доказано, според въззивния съд, приятелите на ищеца да са променили по някакъв начин отношението си към него, напротив-той самият е променил отношението си къв тях, като е станал по-затворен и неконтактен. С оглед на изложеното, въззивният съд е приел, че искът е доказан по своето основание.
По отношение на направената от първоинстанционния съд „разбивка” на претърпените от ищеца неимуществени вреди по пера: 1) за лишаване от свобода; 2) за накърняване на доброто име и 3) за накърняване на правото на процес в разумни срокове, приемайки, че не само деянието, но и накърненото благо (свободата, здравето, честта и т.н.) представляват основание на иска за обезщетение, въззивният съд е приел, че една от предпоставките за уважаване на претенцията е доказване на причинно-следствена връзка между деянието и вредата (изразяваща се в засягане на съответното благо-свобода, здраве, чест, добро име в обществото и т.н.). В този смисъл, навеждането от страна на ищеца чрез фактически твърдения за засягане на определено благо влияе върху основанието на иска и предметните предели на доказване на исковата претенция, но това в никакъв случай не дава основание за определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди „по пера”. Напротив-обезщетението винаги следва да се определи глобално и по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД /така изрично т.11 от ТР №3/22.04.2004г. по т.д.№3/2004г. на ВКС , ОСГК/, тъй като вредата дава своето отражение върху цялата неимуществена сетивност на ищеца и не може да се оценява по единични цени. При определянето му следва да се вземат предвид всички относими по делото факти-продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство, ограниченията в правата и на социалните контакти, съпроводени със семейни и социални проблеми. Съгласно т.13 от цитираното тълкувателно решение, ако лицето е оправдано, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража. С огред на изложеното, въззивният съд е приел, че воденото срещу ищеца наказателно производство (продължило повече от 8 години: от 24.11.2004г. до 23.01.2013г.) и предприетата срещу него най-ежка мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от близо 4 години и половина, са засегнали личната свобода на лицето и това е дало своеобразно негативно отражение на обществото към него като цяло и на близкото му обкръжение, поради което на същия следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 30 000 лв., което съответства на вида и размера на претърпените от него неимуществени вреди, като за разликата над тази сума предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
По касационната жалба на К. С. Б..
Жалбоподателят поддържа нарушение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от него отхвърлителна част. В изложението по чл.284, ал.3 сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на К. Б., поради следните съображения:
К. жалбоподател не е формулирал въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, залегнал в чл. 6 ГПК. Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. По отношение на твърденията на касатора за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите му и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение по касационната жалба, подадена от К. Б..
По касационната жалба на П….
Поддържа се нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от нея осъдителна част. Сочат се касационите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
На първо място счита, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно за начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Според него по този въпрос обжалваното решение противоречи на т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., на т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС.
Счита, на второ място, че с решението си САС се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща чл.4 от ЗОДОВ, който въпрос според касатора е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи и прилага следните съдебни решения: решение №539/2010г. по гр.д.№ 1747/2009г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №37/2009г. по гр.д.№5367/2007г. на ВКС, І г.о.; решение №322/2008г. по гр.д.№1726/2007г. на ВКС, І г.о.; решение №29/05.03.2012г. по гр.д.№170/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №49/27.04.2011г. по гр.д.№697/2010г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №62/27.02.2012г. по гр.д.№1056/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.
Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от П… материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, е относим към правния спор.Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди.С обжалваното решение поставения материалноправен въпрос е разрешен в противоречие на трайно установената практика при определяне размера на неимуществените вреди от непозволено увреждане, включително и представената такава.
По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.По исковете по ЗОДОВ Прокуратурата на РБ не дължи държавна такса.
Поради това Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение по гражданско дело №447/2014г. по описа на Варненския апелативен съд по касационната жалба на К. С. Б. от [населено място].
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение решение №177/04.11.2014г., постановено по №447/2014г. по описа на Варненския апелативен съд по касационната жалба на П…, в обжалваната част.
Делото да се докладва на Председателя на IV го. за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.