2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 913
гр. София, 22.11.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3468 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Р. против решение от 05.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 3830/2018 г. от ІІ”а” състав на Софийски градски съд.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, т.1, т.2 и т.3 КТ са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.
Съдът е приел, че трудовото правоотношение между страните е възникнало по реда на чл. 17 от ЗРАСРБ, вр. чл. 44, ал. 2 от ППЗРАСРБ. Посочено е, че трудовото правоотношение в тези хипотези възниква по правило като срочно, като от доказателствата по делото съдът е приел за установено, че ищецът не е докторант, поради което трудовият договор, сключен с него, не може да надвишава максимално определения в чл. 44, ал. 2 от Правилника срок на договора, а именно – трудовият договор се сключва за срок не по-дълъг от четири години. Съдът е приел, че не съществува забрана в специалния закон страните да уговорят по-кратък срок на правоотношението, нито съществува забрана да се сключват няколко последователни срочни трудови договори с едно и също лице, чиито общ срок на действие не може да надхвърля максималния четири годишен срок, като в срока на договора лицето, заемащо длъжността „асистент“, предприема действия за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ /чл. 44, ал. 3 от ППЗРАСРБ/. Посочено е, че след изтичане на уговорения между страните срок в рамките на максимално допустимия такъв, нов срочен трудов договор със същото лице не може да се сключва /чл. 44, ал. 4 от ППЗРАСРБ/.
В конкретния случай съдът е приел за установено, че след изтичане на първия срочен договор, по молба на ищеца страните са сключили допълнително споразумение към трудовия договор, с което срокът на договора е продължен, което съдът е приел, че по естеството си това допълнително споразумение представлява втори срочен трудов договор със същия служител за същата работа, тъй като е уговорен нов едногодишен срок, след изтичането на първия. По съображенията, посочени по-горе, съдът е приел, че с подновяването на срочния трудов договор за още една година не се надхвърля максималния четиригодишен срок на договора, поради което не е налице нарушаване на забраната по чл. 44, ал. 4 от ППЗРАСРБ. Съдът е счел за неоснователни релевираните от жалбоподателя възражения за приложението на нормата на чл. 68 от КТ, тъй като както се посочи, правоотношението между страните е регламентирано в специален закон, който следва да намери приложение в конкретния случай.
Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 325, ал.1, т.3 от КТ трудовият договор се прекратява, без която и да е от страните да дължи предизвестие с изтичането на срока на същия, като релевантно за прекратяването на трудовия договор на това основание е наличието на срочен трудов договор и изтичането на срока на същия. В случая по делото съдът е приел за установени посочените предпоставки – между страните е съществува срочно трудово правоотношение за периода до 27.02.2017г., което е надлежно прекратено с изтичане срока на същото въз основа на заповед № 68/27.02.2017г. на директора на института. Прието е за ирелевантно е твърдението на ищеца, че същият е продължил да престира работна сила след изтичане на уговорения от страните срок на договора, без да е налице изрично възражение от страна на работодателя, тъй като в случая работодателят е връчил на ищеца на 27.02.2017г. изрична заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение, поради което поведението на ищеца след надлежното прекратяване на трудовото правоотношение е без значение за изхода на спора.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
Всички поставени шест правни въпроси касаят приложимостта на материалния закон в правоотношенията между страните, с различна формулировка, като същността им се свежда до това, приложими ли са правилата на КТ по отношение на срочността на правоотношението между страните или следва да се прилагат разпоредбите на ЗРАСРБ и ППЗРАСРБ.
Поставените в тази насока правни въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно чл. 17 ЗРАСРБ, висшите училища и научните организации назначават лица на длъжност „асистент“ на срочен трудов договор, а съгласно чл. 44, ал. 2 от Правилника за приложение на закона, този срок не може да бъде по-дълъг от четири години. Текстовете са ясни и точни, ненуждаещи се от тълкуване – длъжността „асистент“ може да бъде заемана по срочен трудов договор с максимален срок от четири години. Несъмнено е, че трудовият договор за длъжност „асистент“ може да бъде сключен съобразно нуждите на работодателя и със срок по-кратък от четири години, както и че текстът не е в колизия с чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, съгласно който срочният трудов договор не може да бъде по-дълъг от три години, доколкото в закон или акт на Министерски съвет не е предвидено друго – с чл. 44, ал. 2 ППЗРАСРБ е предвидено друго, а именно максимален срок от четири години, съобразен със спецификата на урежданата от закона дейност. Формираният във въззивното решение краен извод е съобразен с точния смисъл на закона – съобразено е, че процесният трудов договор за длъжност „асистент“ е в рамките на предвидения в чл. 44, ал. 2 ППЗРАСРБ срок, поради което прекратяването му с изтичане на срока е в съответствие с чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, поради което основания за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са налице.
Предвид изложеното, не са налице основанията относно допустимостта на касационното обжалване. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в размер на 600 лева.
Водим от горното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 3830/2018 г. от ІІ”а” състав на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Г. Р. Р. да заплати на И. към Б. сумата 600 /шестстотин/ лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.