3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.925
София,27.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на девети декември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 1435/13 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] против определение №1971 от 05.12.2012г. по гр.дело №1475/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място], Германия е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По същество е изложил кратки съображения за неоснователност на жалбата.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима с оглед дадените разрешения с т.9 ТРОСГТК №1/13г..
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК, обвързва допускането до разглеждане на подадената частна касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, представено, след реализирано производство по чл.275, ал.2 ГПК, доразвиващо изложението инкорпорирано в частната касационна жалба, касаторът е поставил като материалноправен въпрос този „ свързан с правната квалификация на споразумителния протокол, подписан от страните на 30.08.2010г. и по-конкретно възможно ли е споразумителния протокол от 30.08.2010г. да бъде възприет за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД”. Касаторът обстойно е развил разбирането си, че този протокол следва да бъде възприет като спогодба. Направил е извод, че с оглед изложеното в тази връзка от него решението, с което този протокол не е възприет като такава спогодба е в противоречие с решение №985/04г. на ВКС, ІІт.о.
Касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, който следва да бъде свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат. Липсата на такъв въпрос, обосновава извод за неоснователност на искането за допускане до касационно обжалване на определението, тъй като той съставлява общо основание по смисъла на текста и неговата ясна и точна формулировка е задължение за жалбоподателя – изрично т.1 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. От изложеното следва, че заявения като общо основание за допускане на касационно обжалване въпрос относно това дали споразумителния протокол от 30.08.2010г. следва да бъде възприет за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД не е правен, а фактически, тъй като касае обсъждането и правните характеристики на конкретно доказателство, представено по спора. По тази причина не се обосновава спрямо така поставения въпрос и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, сочен от касатора,тъй като и ВКС, е разглеждал конкретно доказателство, представено по делото, чието решение е било предмет на контрол и само по отношение, на него е направил своят решаващ извод,че то съставлява спогодба, като е извел тази квалификация от конкретните му характеристики. Поради това не е налице и фактически идентитет на хипотезите в рамките на поддържаното от страната, тъй като изводите на ВКС са направени спрямо друг документ имащ характера на спогодба, а не спрямо този, за който касаторът твърди, че има такъв характер.Относно правната същност на спогодбата, въззивният съд не е приел нищо различно от приетото от ВКС в сравнявания съдебен акт. Доколкото в случая решаващият състав подробно е изложил своите правни съображения, изведени и от изискванията на чл.365 ЗЗД, като е направил своите изводи по конкретните доказателства, то следва да се приеме, че изложеното от касатора всъщност е израз на несъгласието с тези изводи и съставлява довод за неправилността им, но като такъв няма относимост към основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като се разглежда само ако бъде допуснато такова по отношение на обжалвания съдебен акт.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответникът по частната касационна жалба е поискал разноски определени като – „ всички направени съдебни разноски и адвокатски хонорар за трите съдебни инстанции”. Това искане е подкрепил с две нечетливи копия на договор за правна защита и съдействие, по които е посочено като предмет- защита по т.д.№77/12г. / какъвто е номера на делото образувано от Хасковски окръжен съд/. При тези фактически данни искането на страната е неоснователно. Съгласно чл.81 ГПК разноски се присъждат само с акта, с който приключва делото пред съответната инстанция. Следователно, пропускът да поиска разноски, респективно непровеждането на производство по чл.248 ГПК, ако такива са били поискани, но не са били присъдени, не може да бъде отстранен по реда на инстанционния контрол, както незаконосъобразно е поискала страната. Разноски в случая са дължими само пред касационната инстанция, доколкото жалбата на противната страна не е уважена. Страната, обаче, не е установила да е направила разноски пред ВКС, не е представила и списък по чл.80 ГПК, за да очертае претенцията си, респективно не е доказала конкретните разноски и тяхното заплащане, поради което такива не следва да и бъдат присъдени. В този смисъл и разрешенията дадени с т.1 и 2 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №6/12г.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1971 от 05.12.2012г. по гр.дело №1475/2012 г. на Пловдивски апелативен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: