О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 932
София, 25.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 19 май две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията)Жанета Найденова
гр.дело № 336 /2010 година и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Р. Е. Б. от гр. П. е обжалвал решението на Пловдивския апелативен съд от 22.10.2009г по гр.д. № 578/2009 с което е отменено решението на Пловдивския окръжен съд от 30.04.2009г по гр.д. № 168/2009г и е постановено ново решение. С него Апелативният съд признал за установено по отношение на него,че В. Г. В. от гр. П. не дължал сумата 10 700 лева-неустойка по 50 лева на ден за времето от 11.05.2002г до 10.12.2002г-т.е. за 214 дни по изпълнителен лист, издаден на основание определение № 469/19.12.2003г по гр.д. № 11680/2003г на Пловдивския районен съд ,поради нищожност на кауза за неустойка в договор за заем ,обективиран в нот.акт № 62/2002г на нотариус Е. М. Със същото решение е присъдил в полза на В. В. направените по делото разноски в размер на 1 391 лева.
В изложението към касационната жалба се твърди,че при разрешаването на основния въпрос- по кои критерии се определя като несправедлива и като средство за неоснователно забогатяване договорената неустойка,за да се приеме,че е нищожна, въззивният съд постановил решението си в противоречие на съществуващата практика: Р № 30 от 08.02.2007г по т..д. № 785/2006г ВКС,Т. К , Р № 3350 ОТ 27.11.1978Г ПО ГР. Д. № 2587/78г ВС, 2 Г. О.., Р № 228 от 14.02.2002г по гр.д. № 1046/2001г ВКС 5 Г. О.- и това било основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Освен това имало непълнота в закона и това можело да се преодолее от ВКС с решение по чл.290 ГПК-т.е. основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховният касационен съд след проверка на посоченото основание за допускане касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд,прие следното:
Искането не е основателно.
По делото е било установено,че със договорът за заем, сключен при условията за неговото обезпечаване с нот.акт за договорна ипотека- нот.акт № 62 том І рег. № 616 дело № 53 от 10.04.2002г-освен обезпечаване на вземането на кредитора Р. Е. Б. с недвижимия имот УПИ * от кв.495 по плана на гр. П. заедно с построената върху него масивна двуетажна жилищна сграда на 70 кв.м.,имало още една уговорена клауза- клаузата за изплащане на неустойка по 50 лева на ден,”… „ при неизпълнение на която и да е от погасителните вноски” от длъжника В. Г. В.. Сумата не била върната и по реда на чл.237 ГПК /отм/ кредиторът се снабдил с изпълнителен лист,започнало изпълнително производство и по реда на чл.254 ГПК /отм/ длъжникът В. Г. В. поискал видно от молбата му от 12.03.2005г пред Пловдивския районен съд по гр.д. № 8243/2004г, да се приеме по отношение на ответника Р. Е. Б.,че не дължи част от уговорената неустойка за 214 дни по 50 лева дневно,тъй като уговорената клауза била нищожна поради противоречие със закона-недопустимост на уговаряне на обезщетение при парично задължение,тъй като при него се дължи лихва върху главницата от деня на забавата.
Пловдивският апелативен съд е приел,че става въпрос по конкретното дело при начаална нищожност на уговорената неустойка. Той е приел,че действително тя има обезпечителен и обезщетителен характер,но че може да изпълнява и наказателни функции и с това да стимулира изпълнението на поетото задължение. В случая,обаче, решаващият съд е преценил че при главница 10 000 лева,неустойката за един период от време би била 18 000 лева,а това е означавало съглашение сключено в противовес на добрите нрави-в смисъл,когато един човек е в нужда и сключва договор за заем,той дължи връщане на заетата сума,заедно със законната лихва,както повелява чл.86 ал.1 ЗЗД,но не повече и не така,че по този начин да се обогатява неоснователно.
В този смисъл е практиката на ВКС- Р №228 от 14.02.2002г по гр.д. № 1046/2001г според което: „Отговорността за неизпълнение на парично задължение е винаги забавено изпълнение и поражда отговорност за мораторни вреди. Поради това страните не могат да уговорят свободно неустойка за неизпълнение на парично задължение. Отговорността за него не може да надхвърля ограничения от закона максимален размер..”
Р № 30 от 08.02.2007г по т.д. № 785/2006г не може да се приложи в случая защото по него казусът е търговски. А съгласно чл. 309 „ „Не може да се намалява поради прекомерност неустойката,дължима по търговска сделка,сключена между търговци”. При сключване на договорите с клауза за заплащане на неустойка се цели да се стимулира нормалното развитие на търговските отношения в условията на пазарна икономика. По чл.92 ал.2 ЗЗД съдът може да намали размера на неустойката,ако тя е прекомерно голяма в сравнение с претърпяните вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти.
В случая е ставало въпрос за нищожен по начало договор и като го е приел за такъв,решаващият съд е изтълкувал вярно правните норми и не е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС. Той е преценил конкретно фактическата обстановка,размерът на задължението, начина за обезпечение на вземането на кредитора-изнасяне на публичен търг имот около 2 пъти по-скъп от основното задължение,общовалидните критерии за справедливост и начин за обогатяване и е приел че това съглашение противоречи на добрите нрави.
Въпросът,който се поставя в изложението към касационната жалба е по-скоро фактически, от колкото –правен. Твърдението,че са налице основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.т.2 и 3 ГПК не се доказаха.
Ето защо и на основание гореизложеното Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 22.10.2009г по гр.д. № 578/2009г.
ОСЪЖДА Р. Е. Б. да заплати на В. Г. В. направените пред ВКС разноски в размер на 500 /петстотин / лева.
Настоящето определение е окончателно и не подлежи на по-нататъшно обжаалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: